Хърватският народ щял да се дигне и да помете самозабравилите се политици, твърдят виртуалните българи. Разбирам още, че „джендър“ на български вече означавало „алтернативна полова ориентация“. И никакво рационално обяснение, че „джендър” в англосаксонския свят е синоним на „пол”, а „джендър дискусия” е равнозначно на дискутиране на правата и равнопоставеността на жените спрямо мъжете, не ги устройва. Ако случайно стане дума за домашното насилие в България, разговорът се насочва към насилието между партньори... в еднополови бракове. В съзнанието на голямото мнозинство българи изключително важният въпрос за домашното насилие срещу жените бе напълно напълно изтикан от напълни измисления въпрос за заплахата за нацията, която предствлявали феминистките, „джендърите“ и организациите, борещи се за правата им. Не ме оставя смътното усещане, че насилниците в България използваха ловко законния български страх от национален и духовен крах, за да се саморазправят с напълно легитимните искания на конвенцията.
Преди месец в Ню Йорк попаднах на необикновено хубав концерт, посветен на 100-годишнината от рождението на американския композитор Ленард Бърнстейн в консерватория „Манес“ в Ню Йорк. Той е добре познат на българската публика поне с мюзикъла „Уестсайдска история“ (West Side Story) и на по-старото поколение с телевизионния документален сериал „Бърнстейн за музиката“. Млади изпълнители, студенти в „Манес“, свириха и пяха негови произведения, които наелектризираха публиката. Художествен ръководител на фестивалите в „Манес” е професор Павлина Доковска, декан на клавирната катедра. Сред изпълнителите беше една от ученичките й от България, Лора Ал-Ахмад, пианист в нашето българско училище, миналата година завършила бакалавърска степен и веднага спечелила на открит международен конкурс пълна стипендия за магистърска степен по пиано, а паралелно следва и втора магистърска степен по композиция.
През цялата концертна вечер не успях да спра да възприемам изпълнителите на Бърнстейн през призмата на продължаващата тогава повече от месец в България дискусия „за” и „против” Истанбулската конвенция, в която се изприказваха много лъжи за конвенцията, защитаваща жените в Европа от насилие, но бяха засегнати дълбоко и болезнено и „джендърите“, каквото и да значи това, сред които са „морално разложените хомосексуалисти“, които заплашват подредения хетеросексуален български свят с отредени вековни социални роли. Конвенцията сама по себе си едва ли интересува двете спорещи страни, но стана метафора на българския сблъсък на коренно противоположни начина на мислене за свободата на хората да бъдат себе си и да се изразяват свободно.
Водеща концерта бе дъщерята на композитора Джени Бърнстейн, която с любов и хумор направляваше хода на честването – а то е едно от стотиците за нея през тази година, прочете откъси от писма между родителите си и елегантно-мимолетно спомена и за сексуалната ориентация на баща си. В такава среда в Ню Йорк, разбира се, в това няма нищо конфузно – включително и защото известна част от изпълнителите спадат към различни категории ЛГБТ. Последното е нормално явление в артистичните и музикални среди по целия свят.
Запознатите с личния на живот на композитора знаят, че жененият с три деца Бърнстейн е открито гей, но има и дълга история на „двойнствен емоционален живот”. Дори в музикалните и артистичните среди до миналия век проблемите на гей хората се решаваха точно така, с двойствен личен живот – задължително хетеросексуален брак за пред консервативната публика (около 97% от населението на света) и таен и „срамен“ живот „за себе си”. След дълги съмнения и вътрешни борби Бърнстейн в 1951 г. се жени за красивата актриса от чилийски произход Фелисия Монтеалегре. Мнозина приемат решението му като наложено отвън и най-вече като необходима стъпка, за да получи мечтано назначение за диригент. В същото време двамата млади съпрузи изглеждали щастливи заедно и мнозина приемали, че Ленард „желаел мъжете сексуално, а жените – емоционално”. Ето какво пише съпругата му в писмо до него: „ти си хомосексуалист и никога няма да се промениш... но ако твоето спокойствие, здраве и нервна система зависят от точно определен сексуален образец, какво можеш да направиш?”
Наскоро попаднах на дописка в българската преса защо непременно трябва да гледаме моноспектакъла „Писмо до един мъж“, представен през юли 2017 г. на „Фестивала на двата свята“ в Сполето и обиколил европейските сцени. В съобщението се твърдеше, че „се задава събитие от огромно значение, натоварено с високи очаквания – най-големият балетист на втората половина на XX век играе най-голямата звезда на балета от първата половина на века“. Във филма ролята на Вацлав Нижински се играе от Михаил Баришников. Там е, естествено, и онователят на трупата „Руски балет“ Сергей Дягилев.
И пак не се сдържах да поразсъждавам как нашите летящи отряди български „антиджендъри“ се отнасят към изкуството и обличането на явно хомосексуалния Нижински. Още от двайсетгодишен той обикаля света с трупата на Дягилев, който според композитора Николай Набоков е първият велик, открито заявил се и приет като такъв от обществото хомосексуалист. Предполагам, че пишейки това, Набоков е мислил за трагичния край на великия и също хомосексуален Чайковски, който бил емоционално несигурен и депресиран от половата си ориентация през целия си живот и се самоубил на 53 години. Говори се, че го направил при вестта, че руската „охранка” е на път към дома му да го арестува.
Баришников играе Нижински! Интересно как след всичките скандални ругателства срещу „джендърите“ и хората с алтернативна ориентация, българските антиджендъристи / антихомосексуалисти ще се радват на световни музиканти, художници, артисти, дизайнери, архитекти и в частност и на представлението „Писмо до един мъж”? Самият Баришников има категорична позиция срещу хомофобите и дискриминиращите различните хора. И най-отровните български антиджендъристи твърдят, че много харесват Баришников. Ето какво пише той в сайта на правозащитната организация „No More Fear Foundation“ през 2013 г.: „Животът ми бе невероятно обогатен от моите гей ментори, колеги и приятели и всякаква дискриминация срещу гей хора е неприемлива. Равноправното отнасяне към всички е основно право и е тъжно, че все още трябва да говорим за това в XXI век.“
Научните изследвания показват, че всичи ЛГБТ, в това число хомосексуалните хора от двата пола, са устойчиво до 4 % от населението на земята. Хомосексуализмът в днешните развити общества не е социална конвенция или личен културен избор, а е обусловен от генетически фактори, предаващи се по майчина линия, и в много по-малка степен от физически събития във вътреутробния живот на плода или в първите часове след раждането. Животът е твърде присмехулен: той дарява понякога хомосексуални деца и на най-големите мачисти и религиозни фанатици, борещи се яростно срещу алтернативните хора. В XXI в. хомосексуалните не са процентно повече от в миналото, просто са по-видими и по-свободни да разказват за себе си.
Хомосексуализмът е трагедия за мнозина поради невъзможността да се приемат те самите, а после да бъдат приети и от шокираните си роднини. Хомосексуалните деца, които прикриват от родители, баби и дядовци този факт, имат почти непреодолими трудности да се съсредоточат в работата си в училище и в университета. Те често изоставят учението и се лутат, опитват да компенсират проблема си с ексцесивна всеотдайност към околните. Ако са момчета, може да ги видите да возят с колата си и да изпращат по къщите им всички подпийнали момичета след парти. Жертват времето, енергията, емоциите си за всички край себе си и с това бягат от самотата си. Дори минималната емоционална подкрепа на околните сваля огромно напрежение от плещите им. Те винаги са били основният контингент от стари ергени, моми и странни особи, с които мнозина не са общували и, разбира се, отричащи се от света монаси и монахини.
В историята има периоди и региони, характеризиращи се с пълно приемане и дори налагане на хомосексуализма като норма до пълното му отричане и обявяване за престъпление, наказвано със смърт. Това, от което наистина се нуждаят тези хора, е спокойното им приемане, без стигматизиране, но и без излишно нездраво любопитство. Не се нуждаят и от всекидневно медийно бичуване на сексуалните им преференции. Лично аз съм против както мачисткото перчене и хетеросексуално самолюбуване, така и против перченето на някои хомосексуални непременно да бъдат забелязани и стремежът им на всяка цена да „шашнат буржоата“.
Но последното очевидно е функция на първото. Като малцинство ЛГБТ биха спечелили много за личностното си развитие и емоционалност, включително и за изживяването на хомосексуалния стремеж за епатаж, ако отношението към тях е спокойно – като към хората, носещи очила. В XXI век очилата отдавна не са неприемлив за децата „недъг“, често в моя клас в училище повечето малки деца, а и учителката им, ги носят, докато в 70-те години на ХХ век в моето българско училище те бяха позорен факт за носещите ги, който им се напомняше всекидневно и грубо. Същото отношение имаше и към заекващите, дребните и дебелите деца, че и към червенокосите.
B Истанбулската конвенция няма и намек за „трети пол” и „еднополови бракове”. Никой всъщност не се интересува какво точно пише в тази конвенция. Когато си довел масите до неконтролируема подозрителност в заговор, разумът и аргументите нямат място. Всичко е пометено от добре напомпания истеричен страх, че ще „загубим“ най-ценното си – българските деца, които ще бъдат заставени в училище да си сменят сексуалната оринтация и дори „пола“ – от кого, защо? Защото глобалната олигархия искала да унищожи всякаква идентичност на хората, включително и половата. Но изследванията показват, че хомосексуализмът не се възпитава, защото е обусловен от биологични фактори, налице най-вече преди раждането или по-рядко непосредтсвено след него. А процедурите за смяна на пола, които са изключително редки дори в САЩ, са много скъпи.
Откъде иде това отношение у мнозинството българи към различните полови ориентации? В САЩ имат многозначителната дума bigotry (омраза към „различните”), с която се описва и това явление, а също расизмът, ксенофобията и всички други форми на дискриминация. Смята се, че bigotry в САЩ e плод на ниско образование, бедност, провинциална изолираност, социален консерватизъм, религиозност, привързаност към оръжията и т.н.
А в България? У нас истинска религиозност почти липсва, ако не броим традиционното ни еснафско лицемерие, което по-рано беше драпирано с „комунистически“ добродетели. Безспорно една от причините за българската хомофобия е споменът за широко разпространената в Османската империя рекреационна педерастия, особено института на „кючека“, която отвращава и ужасява целомъдрения български селянин. Този спомен е залегнал и в термините за повечето хомосексуални явления в езика ни. И в това отношение османското иго у нас е изиграло изключително негативна роля. И при все това и до днес османското си остава също ако не точно престижно, то „скъпо“ на масовия българин – от турските сериали до чалгата.
Колкото до времето на социализма, еснафското лицемерие нямаше социалистически, а дребнобуржоазен характер и официозната хомофобия в СССР през по-голямата част от ХХ век не се различаваше съществено от тази в Западна Европа. Не социализмът, а периодът на т.нар. „преход“ у нас наложи представата за гнилия Запад, едно от измеренията на чиято гнилота е дегенерацията на нравите. Но упадъкът на нравите в България по това време съвсем не е по-малък, дори обратното.
Чувството за упадък, страхът от „дегенерация“ са характерни обаче за всички общества в криза с растяща икономическа несигурност и най-вече с растящо неравенство и социална несправедливост.
В Западна Европа и САЩ още в годините преди Първата световна война, но особено през Голямата депресия страхът от дегенерация ражда уродливи практики на социално инженерство – от програмите по евгеника чрез принудителна стерилизация и евтаназирането на „непълноценни“ до индустриалните мащаби на Холокоста. Не само Райхът, но и САЩ, и дори Швеция преди Втората световна война разгръщат широкомащабни кризисни програми за „подобряване на расата“.
Затова и в днешна България масовата истерия срещу сексуално различните, раздухвана безотговорно от политици и медии, в добавка към расизма и ксенофобията, и към явното неглижиране и оправдаване на насилието срещу жените, ако не доведе до по-мащабно индустриално насилие, както се надявам, поне не дава и надежда за скорошно излизане от кризата и намаляването на жестокостта в нашия живот, която е прекалена.
Хора, които не могат да съчувстват на хилядите жени, пребивани от партньорите си не могат да съчувстват и на работниците, изсмуквани безжалостно от чорбаджиите си. Bigotry е съвършено чужда на социалистическия идеал и светоусещане. БСП може да спечели няколко конюнктурни червени точки с опозицията си на конвенцията, но загуби много откъм историческа правда.
Bigotry увековечава господството на мутрите. Истерията срещу Истанбулската конвенция, независимо от субективните представи на подстрекателите си, реално отдалечи България от цивилизования свят и увековечи господството на мутрите.
Както виждаме, оттеглянето на конвенцията под широкия народен натиск ни най-малко не разклати ГЕРБ, защото ГЕРБ е партия на мутрите повече, отколкото е партия на Брюксел. Обратното, ратифицирането на конвенцията щеше да е малка стъпка напред в демутризацията на България. Тази стъпка се отложи с неизвестно колко.