10 години за един кадър

През 2004 г. за първи път се сдобих с хубава цифрова камера. И зачаках точно това приземяване в София. Ако човек застане до паметника на Цар Освободител, оттам самолети прелитат постоянно – значи е възможно и аз да се случа на борда! 

За да съм винаги готова, по време на всеки полет си взимах място F до прозореца - това е седалката отдясно. Виждайки от земята десетки кацания на самолети през центъра на града, ми беше ясно, че това е седалката. Ако ми се случеше да кацна от желаното място, аз бях готова и резервирах място или преди крилото, или възможно най-далеч зад него, по възможност пред тоалетната. Причината е, че горещата струя от двигателя минава под такъв ъгъл, че ако обективът е наведен надолу и се намирам непосредствено зад него, всичко ще бъде размазано.

Е, аз бях в постоянна бойна готовност на всяко кацане, но самолетите предателски прелитаха по мечтания маршрут само нощно време, когато с болка гледах надолу и знаех, че няма никакъв смисъл дори да опитвам да снимам. Един път преди три години късметът почти ме споходи. Бях на борда на малък витлов самолет, но точно зад двигателите. Когато видях желаната гледка, против всички правила разкопчах колана, застанах на колене върху седалката, май само не опитах да отворя илюминатора. Снимах, снимах... С голяма доза компромис можех да кажа, че съм направила своя кадър. Добре де, ами като знаех, че не съм!

И пак зачаках - полет след полет, все на място F - преди крилото или пред тоалетната. И така до деня, в който без малко не изпуснах мечтата си.

Бях безкрайно уморена от натоварена и трудна командировка, а първият полет започна с пристигане на летището в 2 сутринта. Така първото пътуване премина в сън, а от Истанбул към София полетът с Turkish Airlines е едва час и 10 минути. Заех традиционното си място F, този път пред крилото, и съм заспала, преди още да излетим. Изведнъж насред полета отворих очи - странно бодра и свежа. Погледнах навън за интересна гледка, а там се бе простряло безбрежно равно бяло облачно поле. Единствено червеният уинглет на крилото се открояваше в безличната синева. Нищо нямаше в небето, съвсем нищичко, което да предизвиква дори грам вдъхновение. До себе си, дори когато спя, винаги държа малкото апаратче - хей тъй, ако нещо реши да прелети край прозореца. Включих го, погледнах и през него - пълна скръб. И реших да си доспя.

След няколко минути обаче отново отворих очи и надзърнах. О! Изцяло нова картинка! Над облаците като малки остовчета се показваха билата на Стара планина. Спокойни, безлесни, масивни и силни. Колебливо направих първите кадри. Снишаването към София беше започнало. Командирът на самолета предупреди, че до 10 минути ще сме на столичното летище. Поколебах се за миг и вдигнах пътниците до себе си. Качих се права на седалката, отворих багажната кутия, стигнах до ръчния куфар, разкопчах го, после отворих и сложената вътре фотографска раница, изтеглих големия апарат с дългия обектив и облекчено си седнах на мястото. Мислех, че тези облаци с издадените над тях планински била са моето чудесно фотопреживяване. Кацането продължаваше и ние постепенно се свличахме към пухкаво бяло море. Неволно влязох в положението на тримата глупаци, които решили да се хвърлят в мекото на този безбрежен памук.

За кратко потънахме в пълна белота и изведнъж отдолу бе София - не поле, което е по трасето към летището, а Люлин 4. Разбрах накъде летим, леко отхлабих колана, изпънах гръб така, че обективът да е наведен надолу, и направих важните настройки: приоритет на скоростта - 1/2000, леко вдигнато ISO, широка бленда - 3,5. И естествено, включих "картеча" - 8 кадъра в секунда. В самолета се чуваше равномерният шум на двигателите и моето чакача-качака-чакачак и пак.

През годините съм снимала по време на кацане софийския затвор, централна гара, ръждясали жп вагони, стадиони, квартали, но самолетът сякаш нарочно избираше далечните улици и все не бях на правилното място във въздуха и отминавахме "Св. Ал. Невски".

Сърцето ми заби, защото прелетяхме над Съдебната палата, пресякохме над бившия партиен дом, а аз снимах на нови и нови откоси и знаех, че ми остават четири-пет секунди до моя кадър.

Мисля, че през следващите 15 секунди спрях да дишам. Виждах целта, фокусирах, серия снимки, отдалечавах варио обектива, хоризонтирах и още една серия. Траках като шевна машина и виждах всеки път във визьора "Александър Невски", после и паметника на Цар Освободител, после само катедралата и парламента. В тези няколко секунди трябваше да виждам правилно, да не изкривявам кадъра, да съм сигурна, че съм фокусирала всеки път, защото, ако започна без фокус серия от кадри, всичките ще са отишли по дяволите. За моя изненада, когато ги гледах по-късно, кадрите до един бяха на фокус. Можех да избирам измежду общо 25 отлично направени снимки - в толкова се събра сбъднатата ми мечта, чакана 10 години!

Когато отминахме катедралата, толкова много се радвах, че вдигнах апарата като победител, пресичащ финалната права. Хората до мен поискаха да видят резултата и видях, че се зарадваха заради мен. За допълнително удоволствие продължих да снимам – мол „Сердика“, циганската махала с неприятно големи подробности, първите самолети на летището... И все си мислех, че без малко щях да проспя целия полет и чакането на мечтаното кацане щеше да продължи.

Ако ще дебнете своя шанс за снимка на катедралата "Св. Александър Невски", мястото е F, преди крилото. И бъдете будни!