- 10 Sep 2020
- 178
- 7
Когато ми кажат, че живея в посткомунизъм или постсоциализъм, това означава, че е нещо „след”, ама какво е то? Това не е само наш проблем – на хората, които развиваме наука в бившия Източен блок. Никой от големите мислители на съвремието ни не се захваща с тази задачка – да определи какво е това „наше” време след падането на Берлинската стена, това каза д-р Маргарита Карамихова * пред ГЛАСОВЕ. Д-р Михаил Груев** добави, че въпросът за ролята на партиите опира до т.нар. конспиративна теория за прехода. Аз самият не съм привърженик на този тип обяснение на нещата. Но все пак трябва да се признае, че известна режисура имаше. Важна е обаче мярата до каква степен приемаме, че всичко е било режисирано.
<p><strong>Да започнем разговор за социалистическото ни минало и прехода от термините. Говорим за преработване на миналото, преосмисляне, лустриране в смисъл на почистване – коя е точната дума за нас, българите?</strong></p>
<p><strong>Михаил ГРУЕВ:</strong> Мисля, че е най-подходящо да се казва справяне с миналото, защото изхождайки от българската същност, именно това трябва да направим...</p>
<p><strong>Маргарита КАРАМИХОВА:</strong> Да, ние трябва да се справим с миналото си, за да заживеем безконфликтно със себе си. В един хипотетично идеален свят бих заложила на това да има постоянни спокойни разговори в обществото на всички нива, да има много ясно формулирани медийни продукти, филми, които да казват без никакви задни мисли: Марги Карамихова не мрази социализма, защото беше млада, влюбена, роди си дете, постигна добри успехи в образованието и професията си. Фактът, че не знаеше какви възможности би могла да има на друго място с нейните характеристики, я спаси от това да страда. Така и не успях например да убедя баща си, че не социализмът му е дал успешния от гледна точка на кариерата живот, а неговите лични качества. И че с тези качества в други държави би могъл вероятно да постигне много повече или да изчезне. През 1989 г. обществото не бе подготвено да оценява какви са плюсовете на демокрацията, а за повечето хора те не са и чак толкова много. Младите хора не бяха подготвени да се справят в конкурентна среда, в среда на голям брой възможности, за които те не подозираха. А възрастните изпадаха в ступор.</p>
<p><strong>Но това би трябвало да е валидно и за останалите общества в бившите социалистически страни?</strong></p>
<p><strong>М.К.:</strong> Бих казала, че в момента е по-тежко в Македония, а и в Албания. Лошото е, че под никаква форма в масовото съзнание не се разви позитивна идеология за всекидневните ползи, които можем самите ние да имаме от демокрацията. За нас, учените, либерализацията на обществото, отварянето на други ресурси освен държавно контролираните, даде голяма степен на свобода. Но не е така за хората в малките селища, за които няма работа. Затова мнозина от тях продължават да гласуват за комунистите. Споменът за всекидневната сигурност в смисъл на безпроблемно осигуряване на насъщния е налице при тези хора. Същото показват и наши изследвания, регистриращи какво си спомнят българските емигранти например в Гърция, Испания, Кипър за социализма. Излизат на повърхността именно този тип спомени за някаква стратегия на обезпечеността – че „днес, утре, вдругиден хлябът ще ми струва толкова стотинки, след 5 години ще мога да си купя кола, след 10 години – апартамент и т.н., т.е. самооценката, че ако положа усилия, ще получа, даже може и да ме похвалят”. Усещането за липса на такава обезпеченост е изключително силно през последните 20 години.</p>
<p><strong>Не всички обаче са склонни да полагат усилия. Слушах разказа на жена на 55–60 години, без квалификация, работеща в момента като санитарка в едно предаване. През тези 20 години един път излязла извън България, т.е. възползвала се е от възможността да пътува свободно и да работи на друго място. Гледала в Италия болен човек срещу 800 лв., но предпочела да се върне тук, за да получава, както сама се изрази „100 лв. на аванс и 160 – на заплата”. Попитаха я защо. И отговорът поне за мен беше ужасяващ: „Не ми хареса там, защото трябваше да правя това, което ми казват”.</strong></p>
<p><strong>М.К.:</strong> Класическата реакция на българина е: „Не ми давай акъл, дай ми пари!”. От моите изследвания върху нискоквалифицираните български емигранти мога да кажа, че основната им фраза е: „Да знаеш аз там как работих като куче, колко бях добър, как шефовете ме уважаваха...”. И ги питам: „Защо сега, докато си тук, не вземеш да си боядисаш къщата или да си стегнеш оградата?”. Отговорът е: „Сега си почивам”. И щрака-рака с пръстите... Отива в Гърция, поработва „като куче”, идва тук, мързелува, изхарчва си парите и пак отива. С други думи, върти се в един безперспективен и безсмислен кръг. Ако трябва да обвиняваме периода на социализма, ето тук имаме основание. Една много дълга следа на системата, създала хора, които не искат да мислят, нямат самоинициатива, чакат някой да им каже какво да правят, да поеме отговорност вместо тях. Да се върнем на въпроса за термините. Сега ще обясня защо така експлицитно формулирахме темата на международната конференция, която нашата секция „Балканска етнология” при Етнографския институт на БАН проведе миналата седмица: „Рефлексии върху социализма – 20 години по-късно”. Впрочем изненадващо се оказа, че тази конференция беше най-мощното събитие успоредно с организираните от проф. Знеполски изложба и кръгла маса на тема „Лагерът Белене – 1949–1959 г. и след това...”, с които се отбеляза т.нар. юбилей от 10 ноември 1989 г. Нашата идея бе да дискутираме кой, как и защо си спомня социализма. Не понасям да живея в неопределено време. Може би защото са ме учили като малка, че има родово-общинен строй, после феодален строй...</p>
<p><strong>М.Г.:</strong> Марксическата схема за социално-икономическите формации...</p>
<p><strong>М.К.:</strong> ... а като учен знам, че когато има представка към думата, това не е ясна формулировка. Когато ми кажат, че живея в посткомунизъм или постсоциализъм, това означава, че е нещо „след”, ама какво е то? Това не е само наш проблем – на хората, които развиваме наука в бившия Източен блок. Никой от големите мислители на съвремието ни не се захваща с тази задачка – да определи какво е това „наше” време след падането на Берлинската стена. Когато започнах да чета чужди и български анализи и изследвания за периода, изведнъж осъзнах с каква лека ръка се използват понятия като „социализъм”, „комунизъм”, „тоталитаризъм”, „диктатура”. И най-вече политици и журналисти си играят с тези термини, употребяват ги за разнообразяване на речта, като прилагателни, а не като нещо, което е дефинитивно и ясно като значение. Учените би трябвало да се занимаем с това и да стигнем до единоговорене – да решим, че периодът от 1944 до 1989 г. се обозначава със „социализъм” или с „народна демокрация” – каквото решим, но само с един термин, под който всички да разбират именно тези 45 години и нищо друго освен тях. Това е много важно условие, за да можем да кажем къде живеем днес.</p>
<p><strong>И къде живеем днес?</strong><br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Г.:</strong> Добър въпрос. Проблемът е, че не само в българската наука, но общо няма термин, който да описва състоянието на обществата, които излязоха от комунистическата система преди 20 години, нито е ясно къде са те сега. Марги е права, тази представка „пост-” показва някаква диалектическа връзка с миналото, времева връзка – дотогава е бил социализмът, сега сме постсоциализъм, но аналогично можем да говорим и че живеем в посткапитализъм, защото капитализмът вече не е в този си вид, в който сме го изоставили някога. От научна гледна точка няма все още задоволителен отговор къде живеем днес.</p>
<p><strong>М.К.:</strong> Имаме страшно много работа в тази насока. За жалост, опитвайки се да разберем какво е било по времето на социализма, се изправяме пред огромния проблем, че не знаем какво точно е сега, докъде са реалните различия и промени по отношение на това, което беше. Още повече че едно общество винаги е динамично, то не се движи еднолинейно в една посока, и като цяло, и като отделни личности, и на държавно равнище. В едно министерство днес имаме посткапитализъм, в друго – ранен феодализъм. Възможно е да имаме острови, които задържат със страшна сила цялостното развитие – яркият пример, даван тези дни, е Централното управление на БАН. Това е една система, която е в критична ситуация не защото някой извън нея иска да я промени, а защото тя не може вече сама да обслужва себе си, защото е в противоречие както вътре в себе си, така и с всички процеси в обществотото. И това са само някои примери.</p>
<p><strong>Каква трябваше да бъде ролята на политическите партии в процеса на справяне с миналото?</strong></p>
<p><strong>М.К.: </strong>Това е интересна тема – как партиите на прехода оценяват социализма и близкото минало, имат ли конкретна програма, изказвания, виждания. Чухме такъв доклад за Словакия, който предизвика любопитен дебат. Колегите имат намерение да направят аналогичен проект за България.</p>
<p><strong>М.Г.: </strong>Въпросът за ролята на партиите опира до т.нар. конспиративна теория за прехода. Аз самият не съм привърженик на този тип обяснение на нещата. Но все пак трябва да се признае, че известна режисура имаше. Важна е обаче мярата до каква степен приемаме, че всичко е било режисирано.</p>
<p><strong>Това не е ли също остатък от социалистическия манталитет: конспиративната теория е удобна, защото ни освобождава от лична отговорност за случващото се през тези 20 години?</strong></p>
<p><strong>М.Г.:</strong> Така е, но в известен смисъл то е и черта на народностния ни манталитет. Ние, българите, сме в немалкастепен митомани, при нас всичко е обвито в някаква мистика, някаква мъглявина, и нещата, които ни се случват, се смятат за естествени и предопределени. Това улеснява търсенето на извинения извън нас, на обстоятелства, които да компенсират нашата пасивност при един или друг процес, а в случая – в годините на прехода. Така че според мен е погрешно да се приеме изцяло конспиративната хипотеза. Трябва да се изхожда от изначалната предразположеност на българите към конспирацията и конспиративното обяснение на нещата, и от друга страна, споделям, че имаше известна режисура по отношение на политическите субекти на прехода – това най-ясно личи при ДПС, но не се отнася само до тях. Мисля, че Марги ще се съгласи с мен.</p>
<p><strong>М.К.:</strong> Изследвам именно създаването на ДПС и неговото функциониране, предисторията на движението във връзка с т.нар. „възродителен процес”. Смятам, че има много отчетливи податки, че става въпрос за политическо инженерство с цел да се запази статуквото в променящата се ситуация, която трябва да е съобразена с нещата, ставащи в Европа, в Русия, в арабския свят. Доста качествено инженерство, бих казала. Но не смятам, че ДПС е чертало проекта.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>М.Г.:</strong> Да, ДПС е актьор в една игра, чиито параметри бяха определени от други. Имаше, разбира се, събития и явления, които излязоха извън тази режисура...</p>
<p><strong> ...еманципираха се...</strong></p>
<p><strong>М.Г.:</strong> ...всеки създава своя Франкенщайн в някакъв смисъл, но доколко успява да го управлява и какво прави еманципираният Фанкенщайн по-нататък, е обект на бъдещи анализи. Когато обаче говорим за раждането на политическата система на прехода, не трябва да пропускаме, че той размести пластове и инциира процеси, които бяха дълбоко латентни в българското общество. Той съживи политически фигури и групи от миналото, които отдавна бяха забравени. Говоря за старите партии – николапетковистите, социалдемократите, демократите. Това бяха хора, прекарали младостта си по лагерите и затворите, те имаха една визия за нещата и разглеждаха появата си в политиката като продължение на събитията от 1945–47 г. За съжаление обаче междувременно бяха минали 45 години комунизъм и тези хора бяха безкрайно остарели. Режимът беше толкова тотален и тоталитарен и с такава продължителност, че нямаше начин те да станат новите водачи. И Савов, и Дертлиев, и Дренчев бяха авторитети в някаква степен, но тяхното време беше закъсняло. В този смисъл те бяха мохикани, а партиите, които представляваха, отидоха в историята, защото в същността си не бяха адекватни на времето. И ми се струва, че тук някъде сценарият се размина с действителността.</p>
<p><strong>М.К.:</strong> Покрай изследванията си за ДПС си говорих с част от дисидентите, които са от Русенския комитет. Обърнах им внимание върху факта, че всички програми на нелегалните групи, които до момента са известни, са „про систем” – те говорят за реформа на социалистическата система, а не за нейното унищожаване. Моите анализи показват, че за големи кръгове от обществото модернизационният проект на комунистите още не беше изчерпан, още имаше добри ресурси, които на хората им вършеха работа на всекидневно ниво. Това пък определя политическия профил на дисидентството у нас, което има много малко общо с дисидентството в Средна Европа. Хората от Русенския комитет ми казаха: „Да, ние бяхме за системата, искахме тя да се промени към по-добро, нямахме причина да я унищожаваме”. Прегледът на т.нар. дисидентстващи групи дава много добро обяснение какво общество имахме тогава и защо хората след 10 ноември реагират по този начин. Не защото са заблудени или със замъглено съзнание, не защото изпитват носталгия по социализма, а просто защото още виждат налични ресурси от онзи модернизационен проект, които могат да се използват. Най-много това удари генерацията на моите родители, които се пенсионираха точно тогава и се почувстваха обидени от демокрацията, защото имаха ясното съзнание, че са допринасяли за това общество.</p>
<p><strong>Като заговорихме за генерации, откъде получават младите ви колеги и студентите своите знания за социалистическия период?</strong></p>
<p><strong>М.Г.:</strong> През последните години има една мемоарна вълна, която заслужава специално внимание. Авторите са основно представители на бившата комунистическа номенклатура, които със задна дата се опитват да пренапишат миналото и в този контекст, и собствените си биографии. Има и една по-периферна разпръсната вълна от мемоаристика на хора, които са били по различни причини, ако не в опозиция на режима, то поне в неутрална позиция. Когато човек има инструментариум и методология, а има и времева дистанция, струва ми се, че е възможно да получи знания. Това е шансът на тези млади хора, че те са биографично необременени с това минало.</p>
<p><strong>М.К.:</strong> Инструментариумът, за който говори Мишо, е да знаеш да четеш критично. Това, което при нас не се дискутира, е, че историята се пише обикновено от победителите и че жертвите винаги остават обгърнати в тишина. Първите, които писаха за т.нар. „възродителен процес”, бяха Гочева, Асенов, Д. Стоянов, хората, които ако говорим за морал, би трябвало да мълчат. Но не става дума за морал, те пишеха своята история. А жертвите – освен интервютата, давани на Румяна Узунова и вече достъпни в интернет, слава Богу, и малките текстове напоследък в „Либерален преглед”, продължават да мълчат. От 1989 г. общувам с тези жертви, до 2000 г. те изобщо не искаха да говорят, страхуваха се, а и болката беше прясна. Тук става въпрос за травматичния спомен, който отново за жалост работи в полза на палачите. Те дори преексплоатират мълчанието на жертвите, за да създават своите стратегии, контролирайки настоящето чрез миналото. Едно нещо трябва да бъде подчертано, то ясно се очерта и на нашата конференция. Общата теза беше, че ние през 20-те години преход не сме успели да надскочим перфектните рамки, посочени от Оруел. Всичките 25 доклада на политолози, етнолози, историци и социолози единодушно извеждаха, че който в момента е икономически и пропагандно силен, той формира миналото, за да постигне своите стратегически цели за бъдещето. Защото настоящето не е достатъчно за определяне стратегиите за бъдещето.</p>
<p><strong>М.Г.:</strong> Говорейки преди малко за младите хора, искам да допълня още нещо. В моята работа със студенти виждам, че за тях социализмът е съвършено непозната материя, като цяло е чуждо време. Дотам, че теми от Средновековието и от социализма им звучат еднакво далечно. По принцип преподаването на най-новата ни история е голям проблем. Историята беше безкрайно идеологизирана дисциплина, вкл. и преподаването на по-отдалечените периоди. А преподавателите преди и след 10 ноември бяха същите. Едва сега по чисто биологически причини част от тях вече излизат от активна възраст. И това ще позволи в системата да попаднат учени, които не са индоктринирани до такава степен.</p>
<p><strong>М.К.:</strong> Най-големият грях в това отношение е че до момента единствено и само един много ограничен във възможностите си като неправителствена организация Институт за изследване на близкото минало работи в тази област. Необходими са обхватни рефлексивни и критични изследвания. Институтът засега не може да отговори на тази потребност. Неговите учени нямат такива мощни позиции в обществото, че да седнат срещу министъра на образованието или издателите на учебници и да ги убедят, че техните продукти трябва да влязат в образователните програми. И тук отново всичко е оставено в ръцете на частната инициатива и на персоналната активност, което не е нормално. Това са задачи, които трябва да бъдат формулирани и изпълнени на държавно ниво. Така, както беше направено в Германия. В първите пет години след обединението държавата отпусна огромни средства за изследвания, създаде условия за много бърза мобилизация резултатите от тези изследвания да влязат в учебниците в началното, средното и висшето образование. Целта на тези изследвания беше да се създаде една обща история. Това трябва да се случи и в България и инициативата трябва да е на държавата.<br /><br /><strong>*</strong><em>Доктор Маргарита Карамихова е родена през 1957 г. в София. Магистър по история (СУ „Св. Климент Охридски”), втора специалност философия, специализация – етнология. Докторска дисертация на тема: „Бракът в българските земи в периода на османското владичество (ХІV–ХІХ в.). Старши научен сътрудник в секция „Балканска етнология” на Етнографския институт с музей, Българска академия на науките. Лектор във Философския факултет, специалност „Културология”, СУ „Св. Климент Охридски”; лектор във Факултет „Сигурност”, катедра „Социални науки”, Академия на Министерството на вътрешните работи. Автор на книги и много студии и статии.</em><br /> <br /> <strong>**</strong><em>Доктор Михаил Груев е роден през 1971 г. в София. Завършил специалност история в Софийския университет „Св. Климент Охридски ” през 1994 г. Докторска дисертация на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944–1959 г.)”. От 2003 г. главен асистент в Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ „ Св. Климент Охридски ” по най-нова българска история. Гост-преподавател и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор на книги, редица студии и статии на български, немски и английски език.</em></p>
