- Автор: Александър Девекио, “Фигаро”
- 12 Май 2022
- 3821
- 9
"Ние бяхме толкова заети да се разделяме и да отлагаме решаването на възникналите проблеми, толкова обсебени от историческата си вина, толкова погълнати от въпросите за флуидността на джендъра и други постмодерни дебати за пола на ангелите, че си затворихме очите за предизвикателствата, които ни връхлитат. Но току-що бяхме върнати в бруталността на реалността от войната на Путин в Украйна". В новото си есе “Бунтовниците на Запада” (Les Révoltés d’Occident) Лор Мандвил, старши репортер във “Фигаро”, изследва подробно феномена “Земур”. Въпреки резултата му от 7% на първия тур на президентските избори във Франция, тя е убедена, че движението, създадено от Ерик Земур, не е медиен балон, защото е част от по-широк контекст: пробуждането на западните нации.
- Вашата книга може да се прочете като анализ на феномена “Земур”. След резултата му от 7% на първия тур какво ще отговорите на онези, които наричат кандидатурата му медиен балон?
- Не знам колко дълго Ерик Земур ще остане в политиката. Но това, в което съм убедена, е, че напълно реалното движение на надежда и ентусиазъм, което той събуди, е проява на дълбок народен бунт, който няма нищо общо с балон. Този бунт отчаяно търси лидер и в него видя възможен изразител на своите искания за укрепване на националната рамка, за защита срещу силните ветрове на глобализацията. Ерик Земур събуди един едновременно разумен и емоционален френски партриотизъм, който вече не смееше да се изразява открито от страх да не бъде наречен расистки и опасен национализъм. Епизодът със стария военнослужещ, който разплакан му подари военните си отличия по време на един митинг, съвсем не е анекдот.
Все по-голяма част от обществото смята, макар и да е разделена относно решенията, че страната е в опасна стратегическа безизходица, която ще доведе до изчезването на Франция като цивилизация, ако не се направи нищо, за да спре масовата имиграция и да се насърчи интеграцията на новодошлите и особено на мюсюлманските общности, които са подложени на натиска на ислямизма и политическите особености на исляма, който не прави разлика между политическото и религиозното.
Истината е, че Земур даде глас на екзистенциалната тревога от демографската и културна трансформация на нашата страна. Феноменът е трансзападен. Народите на Запада искат граници и навсякъде бият тревога срещу глобалисткия и мултикултуралистки капан, в който ги затвориха елитите, със смесица от иренизъм и слепота. Те се страхуват от разпадане на икономическата и политическа национална тъкан в полза на китайските или други интереси, които могат да ускорят нашата загуба на суверенитет, и от ускорена комунитаризация, която ще направи съвместния живот все по-труден.
Във Франция има също голямо безпокойство поради появата на хронична несигурност и голямо насилие. Според мен феноменът “Земур” или неговите варианти не изчезват, защото елитите реагират на тази тревога, издигайки голямата стена на отричането и отлъчването, описвайки техните искания като белег на нов фашизъм, вместо да им отговорят.
- Вие проследихте и победоносната кампания на Тръмп. Какви са допирните точки и разликите между Земур и Тръмп?
- Земуристкият бунт и тръмписткия бунт имаха редица прилики в своите антиглобалистки и антиимигрантски мотиви, консерватовното им кредо, защитата им на християнския Запад и недоверието им към исляма, желанието им за реализъм във външната политика.
Всички тези прилики не изключват дълбоките личностни и културни разлики между тях. Доналд Тръмп е син от богата фамилия, наследник на строителен предприемач в Бруклин, изградил личността си на строителните обекти на баща си в предградието на Голямата ябълка, след което си проправя път в бруталния и безмилостен капиталистически свят в Ню Йорк. Ерик Земур, произлязъл от обикновена среда, е изградил живота си сред книгите, журналистиката, страстното изследване на историята и наблюдението на политическия свят, чийто обрати познава. Той е чист интелектуалец, който се стреми да теоретизира всичко, докато Тръмп е напълно интуитивен.
Но също има допирни точки между двамата мъже: непреклонният характер, усетът за афоризъм и способността да изразят по катарзисен начин това, което мисли народът. От тази гледна точка, те са двама мъже от телевизионния екран, който майсторски използваха, за да станат известни и да установят близки отношения с народа. И двамата имат алергия към джендър идеологията и доста мачистки възглед за отношенията мъже-жени, както и хобсова концепция за света, основана на силовите отношения. Увлечението им по силните мъже, което се прояви впрочем в смущаващото им възхищение към Владимир Путин, е друга много поразителна прилика между тях.
- Какво му липсваше на Ерик Земур, за да бъде наистина френския Тръмп, за което мечтаеше?
- Ерик Земур не успя да се опре на вече установена партия от естаблишмънта, за разлика от Тръмп, който щурмува Републиканската партия. Освен това той не успя да привлече народните съсловия, може би защото не знаеше как да говори с тях, за разлика от Тръмп и Марин Ло Пен, които успяха да говорят за икономическата несигурност и покупателната способност на “периферната страна”, докато Земур поставяше акцента върху въпроса за имиграцията и оцеляването на нацията. Несъмнено той подцени тревожния страх от “гражданска война” на французите, които споделят тревогата му за бъдещето на Франция, но със сигурност се опасяват още повече от заплахата от сблъсък между общностите. Те споделят неговата диагноза, но са ужасени от решенията му, или недостатъчно убедени в способността му да се справи с огромното предизвикателство.
Извън тези ключови моменти, аз съм убедена, че именно войната на Путин удари и унищожи кандидатурата на Ерик Земур. Когато тя избухна на 24 февруари, той беше във възход, достигайки 16% от намеренията за гласуване, наравно с Льо Пен, която изглежда вървеше надолу. Но войната обърна всичко наопаки. След като години наред повтаряше, че Путин е голям патриот, дори модел, от който Франция трябва да се вдъхновява, за да подреди страната си, Ерик Земур беше силно засегнат. Твърде слабото му осъждане на войната, неспособността му да нарече Путин диктатор и упоритото му изобличаване на отговорността на Запада, вместо да осъзнае бруталния империализъм на Путин и опасността на руската власт, основана на насилието и лъжата, мисля, че породи дълбоко съмнение в буржоазията, която го подкрепяше дотогава, съмнение, в което нахлуха неговите противници.
Народните съсловия, които подкрепяха Льо Пен, реагираха по-малко на войната. Липсата му на съпричастност към украинските бежанци, чието приъствие във Франция той сметна за ненавременно, също шокира мнозина. Марин Ло Пен, която все пак има тежък пасив по темата, предвид старата ѝ и пълна близост с Путин, се справи по-добре в тази неудобна ситуация, отклонявайки удара, като говореше за “покупателна способност” и прояви политическа ловкост, която Земур не успя да покаже и остана много идеологически. Той, който искаше да тръгне по стъпките на Дьо Гьол, сбърка и се компрометира с един безмилостен имперски диктатор, докато Украйна въплъщава духа на голистката и чърчилова съпротива.
Това увлечение по Путин на национал-популистката десница и крайната десница се обяснява с ловкостта, с която силният човек в Русия инструментализира национал-популистките бунтове. Виждайки в тях възможност да създаде “оръжие” от приятелски партии, той ги ухажва, представяйки се за суверенист, крепостна стена на християнския свят срещу ислямизма и упадъка на западните нрави. Това беше измамлива привидност, разбира се, Потьомкинско село, което прикрива разпадането и аномията в руското общество, в което господства най-бруталният закон на най-силния, а не консерватизмът. Но гласовете на експерти, които предупреждаваха за този номер, бяха пренебрегнати, а националисти от всякакъв вид попаднаха право в капана. Земур, както и другите.
- Отвъд случая “Земур”, вашата книга е по-широко размишление за пробуждането на нациите на Запад. Освен Орбан, повечето “популисти” бяха победени. При това положение, наистина ли е трайно това пробуждане? Не беше ли само между другото или битка за спасяване на честта?
- Пробуждането на нациите на Запад се изразява по много начини, често объркани и мимолетни, с много относителен успех наистина. Тези феномени свидетелстват за инстинктивната воля на народите да предотвратят изключително мощните и може би необратими процеси на разпадане на нациите, свързани с отслабването на държавите в полза на много мощни транснационални сили, с продължаващата технологична революция, с отслабването на средните класи, които, както припомня политологът Андрю Михта, формират “демоса”, душата на демократичните нации.
Дали това е битка за спасяване на честта? Надявам се, че не. Идеалното би било исканията на популистките партии постепенно да навлязат в мисленето на управляващите елити, тези партии да допринесат за решаването на проблемите, които посочват. Но ако елитите се окажат неспособни да се справят, трябва да очакваме това, което Яша Мунк нарича сценарий на “сложна гражданска война”. Опасявам се от подем на непоправимо междуобщостно напрежение, от сценарий на радикализаране на исканията, от подхлъзване към форма на расизиране и изостряне на поднационалните конфликти, ако националното ниво стане немощно; накратко, от едновременно отслабване на демокрацията и нацията, ако управляващите елити не успеят да интегрират настоящите бунтове в пейзажа.
Може ли да се появи деспот? В книгата си приканвам да се замислим за американската еволюция. Тъй като политическото отстраняване на Тръмп и идването на Байдън по никакъв начин не са довели до нормализация на политическата сцена. Видяхме появата на истинско мисловно и политическо отцепване на част от лагера на Тръмп, на фона на радикализацията на будната идентичностна левица. Двете Америки, които вече не си говорят и не си вярват, се втдвърдиха в състояние на хладна гражданска война. Трябва да направим всичко, за да предотвратим подобен сценарий във Франция.
- Виждате в инвазията на Владимир Путин в Украйна знак за слабост на западните нации. Може ли тази криза да доведе до някакво сепване?
- Надявам се. Защото кризата на Запад предизвиква бурите. Ние бяхме толкова заети да се разделяме и да отлагаме решаването на възникналите проблеми, толкова обсебени от историческата си вина, толкова погълнати от въпросите за флуидността на джендъра и други постмодерни дебати за пола на ангелите, че си затворихме очите за предизвикателствата, които ни връхлитат. Но току-що бяхме върнати в бруталността на реалността от войната на Путин в Украйна.
Години наред Путин наблюдава нашето малодушие, нашето отричане на неговите атаки и неспособността ни да се обединим. В слабостта на Запада, в духовния му упадък и излизането му от нихилистичната и инфантилна история той видя мечтаната възможност да придвижи своите пионки в Украйна, за да осъществия великия си неоимперски проект за обединение на руските земи и антизападна световна революция. Той реши, че сме толкова упадъчни, толкова разделени, толкова продажни, че няма да помръднем. Отчасти сгреши, тъй като ние реагирахме колективно и се ангажирахме да помогнем на Украйна. Но тази криза трябва да бъде повод за много по-сериозно вглеждане в начина, по който трябва да възстановим нашите демокрации и Европа.
Трябва спешно да работим за помиряване на елитите и народа, защото тътнещата гражданска война е черноземът, на който ще нахлуят враговете ни. Ние трябва също да превъоръжим своите нации, да се върнем към понятието за мощ. Трябва също така да осмислим урока от патриотичната украинска съпротива, която показва, че имаме нужда от силата и духа на нациите, за да изградим по-силна и солидарна Европа. Трябва да се научим също да държим очите си отворени, вместо да се фокусираме върху “реалното”, което пасва на идеологическите ни постулати. Особено във Франция националната десница трябва да признае своята слепота в оценката на руската опасност и да се запита за причините, поради които се остави да бъде измамена. Левицата, от своя страна, трябва абсолютно да осъзнае стратегическата опасност, която е нарастващата ислямизация на нашата страна, тема, по която тя е изпаднала в самоубийствено отричане. В противен случай след двадесет години у нас ще има толкова тежка катастрофа, колкото тази, която се случи в Източна Европа.
Лор Мандвил, старши репортер във "Фигаро"
Превод от френски: Галя Дачкова
