Владислав Тодоров: Бойко Борисов е масивен телохранителен соц*

<p><strong><br /></strong></p> <p><strong>- "България се завръща", казаха организаторите на кинофестивала в Ню Йорк New Directors/New Films 2013 за филма "Цветът на хамелеона", който режисира близкият ви приятел от детинство Емил Христов, а вие написахте сценария. С какво България стана интересна на американците?</strong></p> <p>- Надявам се филмът да е събудил любопитство към България. "Малки и тихи страни", както се беше изразил един чуждестранен кинокритик, подобни на нашата, будят интерес предимно с културата си, без, разбира се, да забравяме прословутото ни геополитическо местонахождение. Това, второто, засяга големи и много често сенчести интереси, които могат по-скоро да вредят, отколкото да помагат. От доста време обаче културният пазар в България работи на принципа - пълним си гушите, като изпразваме<br />главите. Зомбираните от кич и пошлотия читатели и зрители растат главоломно.</p> <p>Културата е това, което описва лицето на България за външния свят - кино, литература, творенията на ума и ръцете, на въображението. Мъчно ми е да го кажа, но това лице днес стои доста безлично, по-безлично от всякога и в много отношения безпомощно. Сблъсъкът с външния свят не може да не наложи подобен извод. Нашата култура се намира в състояние на реален и за беда неудържим упадък. Налице е качествен срив както на теми и идеи, така и на творческа изобретателност. Говоря за живата ни култура, не за мъртвата, не за музейната и учебникарската, а за тази, която е в процес и се развива в условията на открит свят и висок риск да бъде затисната в конкуренция с глобалното културно производство.</p> <p>Министерството на културата по традиция е институция на мъртвата, не на живата култура. Това министерство отколе опазва мумията на българския гений. Защото<br />с мъртвите се работи по-лесно. Това министерство съвсем доскоро беше във война с гилдиите и творческите общности, с живата култура. Въпрос е обаче кое от днешната жива култура ще бъде умъртвено за българската вечност и ще се превърне в паметен предмет на държавна грижа. Имаме ли усещането за паметни дела и неща, които живата България създава? Най-живото в днешната култура е злободневието й, а живецът й - злорадството и злословието. Тази култура се развива в условията на презрително отношение на българина към живите хора на изкуството. Това ефективно превръща тези хора в безутешно гето.</p> <p><strong>- Имаше ли критики към филма ви?</strong></p> <p><strong></strong><br />- Критиките обикновено идват от тези, които са се опитали да гледат този филм като познавателно произведение, което ще ни запознае с историята на една страна и едни хора. Ако този филм се гледа като филм, разположен в големия и странен свят на киното, той ще ви предложи други познания.</p> <p><strong>- Историята на Батко Стаменов - главния герой на филма - разжалван агент на ДС, който си прави своя ДС, забърквайки в компромати кръг от млади интелектуалци, идва чрез филма ви у нас във време на сигнали за подслушване на политици и обществени фигури и на предизборно вадене на досиета. Какво ни казва за обществото след 23 години преход такъв паралел?</strong></p> <p>- Политическият живот на страната е хронично зациклен в едни и същи неща, досиета, ченгета и прочее. Той е завинтен в соца и няма ключ, който да го отвинти. Изкуството би трябвало да предложи подобен ключ. Соцът е писнал на всички именно защото се преживява като наложено хронично състояние. Борисов например е живото звено между Живков, царя и себе си - един масивен телохранителен соц. Нашият филм се опитва да разкрепости съзнанието на хората с ирония и черен хумор. Това е ролята на изкуството - да накара хората да погледнат на себе си със свободно око и да се отърват от това, което ги видиотява.</p> <p><strong>- "Всички, които се крият, трябва да бъдат следени!", казва друг герой във филма - Мляков, вербовчик в ДС. Има ли според вас за какво да се крият мнозинството българи днес?</strong></p> <p>- Иска ми се да обърна въпроса - има ли за какво да бъдат следени българите. Това, да се криеш, е частна инициатива, това, да те следят, е държавна инициатива. Държавата е това, което трябва да бъде следено, но няма кой да го прави. Държавата, била тя червена, синя или жълта, е напакостила най-много на българите, но с този проблем малко хора се занимават. Необходима е постоянна разнородна спонтанна или организирана гражданска инициативност, която да държи институциите на светло и да им търси сметка. В това отношение медиите имат ключова роля да бъдат ефективна и независима четвърта власт, да действат с граждански рефлекс.</p> <p><strong>- Сигурно сте следили хода на гражданските бунтове в цялата страна срещу рекета на енергийните монополи. Зарадва ли ви този протест, или ви разочарова?</strong></p> <p>- Тревога е думата. Това са гладни, безидейни бунтове, които идват по-скоро да отсрамят унижените, а не да наложат нова политическа идея или конюнктура. Масите са травматично ощетени. Тези бунтове са безперспективни. Страстта на унижените и оскърбените е достойна и в същото време безсмислена, защото страстта догаря, без да има политически следствия. Тези, които падат от власт, винаги остават на власт. Вижте какво ще се случи на идните избори - промяната невъзможна. Парламентът се е превърнал в институция, в която частните интереси се формулират като обществени и правителството служи на тези формули. Чиновниците управляват бюджети, а не хора - балансират графи, а не съдби. Дянков изяде и парцалите на народа.</p> <p><strong>- Мнозина попитаха - къде потънаха българските интелектуалци около протестите? Преди имаше русенски комитет, днес няма и следа от интелигентски позиции и проникновения. Защо? Имате ли отговор?</strong></p> <p>- Интелектуалците от зората на демокрацията са изчезнал вид. Дали залезът на демокрацията ще ги събуди, е друг въпрос. Цинизмът е проникнал в костите ни. Голяма част от граждански неспокойните, от опасните умове се "нормализираха"в неправителствения сектор. Уседнаха в него комфортно обезвредени. Изследват, сондират, лобират, съветват, прогнозират, пишат сценарии. И аз редом с тях. Пребиваваме в състояние на експертна безотговорност и дебелоока меродавност. Кой от нас видя сценария с хората факли, които днес греят в попътния мрак? Кой знаеше, че на унижените срамът гори? Има нещо крайно безнадеждно, нещо патологично гнило в България - държавата чревоугодно осмуква народа.</p> <p><strong>- Тук има зловеща тенденция - вече 6-има си драснаха клечката, други погубиха себе си и семействата си заради дългове. Американската криза взема ли такива жертви?</strong></p> <p>- Американската не. За да не подпали чергата на фалиралите домакинства и малкия бизнес, държавата "национализира" лошите кредити и така ефективно ги премести в бъдещето като общ финансов товар на идните поколения. В България затягането на коланите спря дъха на хората и бизнеса.</p> <p><strong>- Някой беше казал, че кризата убива солидарността. У нас обаче тя роди "висящи" кафета, хлябове, цигари - малко, но от сърце. Има ли излаз от беднотията в близките години?</strong></p> <p>- И аз "вися", надявайки се отчаяно, без да вярвам, че това скоро предстои. Народът е до такава степен изтърбушен, битово обрулен и духовно видоизменен, че сам по себе си не представлява изход, а огромен товар. Вижте данните, които излизат по повод демографията, интелектуалното, психическото и физическо състояние на нацията - катастрофата не е просто битова, а психосоматична. Българинът е крайно изтерзан, изпаднал е в опасна изнемога. Щетите са дълбинни. Въпросът е дали са възстановими.</p> <p><strong>- Тук БСП и ГЕРБ са осъдени да управляват. Откъде може да дойде промяна?</strong></p> <p>- Отникъде другаде освен от тези, които я осуетиха. Единствено от тези, които се доказаха като неспособни и недостойни за нея. Парадокс, но те продължават да претендират за гласа ни, тези саморазхвалени спасители и лъжесвидетели на надеждата. Срамота - безсрамието ще гаси срама.</p> <p><strong>- Бихте ли се върнали да живеете в България, както мнозина работещи в чужбина направиха?</strong></p> <p>- Връщам се постоянно и за дълго. В някакъв смисъл аз се връщам в България толкова, колкото се връщам и в Америка. Двете страни ме притеглят еднакво и по свой си начин. Факт е, че все по-малко знам какво да правя в България, освен да се любувам на долините, водите и планините и да ме е срам от това, което се случва с хората. Тревожи ме мисълта, че в България народът беше разцепен и едни българи започват да бягат от други българи. Това прави завръщането много трудно - завръщането при хората, а не в природата.</p> <p>&nbsp;</p> <p>Интервюто е публикувано във вестник "24 часа". Заглавието е на "Гласове"</p>