Владимир Сорокин за еротиката, ъндърграунда, митингите и Русия

- Обичайна ли е за вас носталгията?

- Да, естествено.

- Често ли ви се случва?

- Зависи от времето на годината и настроението. Непрекъснато плувам из спомените, и с възрастта тази привичка става все по-силна. Което е естествено – вече не съм млад човек, нагледал съм се на какви ли не времена. Но не мога да го нарека носталгия. Спомените просто нахлуват, както се казва.

- Откога са най-приятните ви спомени?

- От студентските години навярно...

- От Института за нефтена и газова промишленост? Простете за нескромния въпрос: как ви хрумна да отидете там? По всички признаци вие сте били чист хуманитар? 

- Просто се намираше в съседната къща (смее се). Прекъснах художествените занятия и изпуснах време. Не завърших художественото училище и не можех да постъпя в художествен ВУЗ. Имах само едно съображение – да не попадна в казармата. Абсолютно съветска причина. А вече в четвърти курс започнах да се занимавам с графика. И с приятели оформихме нашата първа книга. Беше криминале. Казваше се „Експрес до Баку“ („Скорый до Баку“). Излезе в издателство „Московски работник“. Бяха очарователни годинини на пълен хаос. После на 20 години попаднах в ъндърграунда и започна моят освновен университет. Постепенно реших с какво да се занимавам.

- Кой тогава имаше влияние над вас?

- Запознах се най-напред с Ерик Булатов. В онези години неговият живописен свят на метафизически соцарт беше много силно явление. Чрез него влязох в ъндърграунда. Запознах се с Некрасов, Рубинщайн, Кабаков, Пригов, Монастирски.

- Булатов също много се е занимавал с илюстрации на книги.

- Това не беше силната му страна. Занимаваха се с илюстрация заедно с Олег Василиев. Мъчително, бих казал. Страдаха над тези книжки, както се знае. За разлика от Кабаков, на когото всичко му се получаваше и с левия крак. Обожавам детските книги на Кабаков и Пивоваров. При тях всичко излизаше някак леко и естествено. А Ерик беше такъв танк, прицелен в съветската идеология и нейните атрибути. Те бяха главните му обекти. Той не е пластичен човек в този смисъл. Не Кабаков. Кабаков е океан.

Московските концептуалисти, 1983 г.

Снимка: Г. Кизелвалтер. Личен архив на Владимир Сорокин

- Въпреки това за много художници книжната илюстрация беше принудителна работа...

- Да, с това се занимаваха всички. Гороховски, Кабаков, Булатов-Василиев, Ира Нахова, Никита Алексеев, Виктор Пивоваров, Маша Константинова, Серьожа Мироненко – мнозина илюстрираха книжки. Добре печелеха, хората бяха обезпечени и по съветските мерки живееха добре. Много от тях имаха коли, ателиета, където не само можеха да се занимават с изкуство, но и организираха четения например. Материално благополучно задоволен кръг. Това не ти е питерската бохема с портвайна и нощна смяна в котелното.

- И вие попаднахте в този кръг.

- Да, попаднах в кръга, навярно с най-интересните хора в Съветския съюз по това време. Бих сравнил московските концептуалисти с гмуркачи за перли. Знаете, че водолазите по-рано са се спускали на дъното в камбани. И тези хора бяха такива камбани с озон в съветския мътен въздух. Нагълтах се с озон и почна една еуфория (смее се). И се изявих в дадения кръг като литератор в началото на 80-те. (пали цигара) Може ли малко да подимя? За мен изобщо смяната на жанра е нещо абсолютно загадъчно. Работата е там, че на 14 години пробвах да се занимавам с литература. Много леко ми се получи (смее се). Направих една стилизация. В класа вървеше тетрадка с еротични разкази. Вие навярно на подобно нещо не сте попадали. В нея имаше разказ „Възмездие“, приписван на Алексей Толстой – сцена в купето на влак. Също разказът „Баня“ – абсолютно евтин хард секс: безделник и няколко девойки в банята. Имаше и една кръвосмесителна секс история от шведския живот. Тетрадката беше притежание на едно момче, което имаше някакъв авторитет. И аз реших да напиша еротичен разказ. Казах, че съм го превел от английски и никой не забеляза фалшификацията.

- За какво беше разказът? 

- Героите се запознават на улицата на опашка за ябълки, представете си. (смее се) А след това той я преследва, докато тя се прибира. Персонажът се вмъква с нея в дома й, където нещата се случват. Разказчето мина в училището и аз поохладнях към литературната еротика. После написах вече по-сериозен разказ. Работата е там, че ние сме лесничейско семейство. Дядо е лесничей. И реших да напиша разказ: една година от живота на глухара. Как той с ранено крило преживява цялата зима, а пролетта крилото оздравява и той полетява към своето ято. Изпратих го в списание „Млад естественик“. Отговорът беше следният: „Написаното не е лошо, но е много дълго и нищо ново не съобщавате за тази забележителна птица.“ А после дойдоха стиховете. Бяха напълно декадентски. Но тогава бях вече на 17-18 години.

- Никъде ли не сте ги изпращали?

- Не, разбира се. Тях никой нямаше да ги напечата. Бяха под влиянието на Северянин, ранния Пастернак, Блок – някаква смесица. А най-първият сериозен разказ се казваше „Гонка“ („Заплыв“) и беше доста визуален.

Ленинград, 1975 г.         Личен архив на Владимир Сорокин

Спомням си го много добре. Той бе преиздаден преди няколко години.  Много се хареса на Булатов и другите. И те ме благословиха. Така че носталгията – това са студентските години и ъндърграунда. Те са различни разбира се. Студентството – това е след окаяната съветска школа да станеш свободен човек. Там открих и рока.

- Какво слушахте?

- С нас учеше едно момче, което беше майстор на тенис на маса. Върна се от Швеция и донесе едни такива заглавия: Deep Purple, Led Zeppelin и Uriah Heep. Беше незабравимо.

- Stairway to Heaven?

- Да! Любимата ми група в тези времена беше Led Zeppelin!

- А „тамиздат“ и „самиздат“ четяхте ли?

- Родителите ми бяха хора твърде съветски. Те по-далече от дебелите списания не отиваха. Страхуваха се. Така че „самиздат“ дойде по-късно. Понякога нещо просветваше в института. Но основно такива неща четях по време на ъндърграунда.

- Как се отнасяха към това родителите ви?

С жена си Ирина, 1984 г.

Снимка: Г. Кизевалтер. Личен архив: Владимир Сорокин

- С опасения. Изобщо съветският човек беше вместилище за всякакви страхове... Но аз се ожених рано и станах самостоятелен човек, с жена ми Ира заживяхме отделно. Родителите ми знаеха, че общувам с кръг подземни художници, но не бяха посветени в детайлите. Първият шок ги настигна по-късно, когато излезе статия във вестник „Московска правда“. Това беше, ако не се лъжа, 1985 г. – „Антисъветчици от А до Я“. Беше посветена на парижкото списание „А-Я“, където ме отпечатаха първи. И в статията се споменаваше за „злобните фантазии на В. Сорокин“ (смее се). Беше постандроповско време, когато ченгеджийската чистка се зае и с нас. Правеха се обиски. Готвех се за най-лошото. Но за щастие Андропич гушна букета, дойде Горбачов и започна перестройката.

- Хайде да поговорим за днешните времена – доколко сега се чувствате комфортно? Има два отличителни знака на настоящето: сериалите и социалните мрежи. Доколкото разбирам, те май не са ви интересни?

- Не съм затормозен нито с едното, нито с другото. Мога да отида чрез Ира във Facebook, но рядко се случва. Нямам потребност да го правя. Сериалите... Гледах „Рим“, „Игра на тронове“, какво още... дори не помня. Обаче в някакъв момент виждаш, че филмът се изражда в рутина. Разбирам ги сценариста и режисьора, които трябва да ядат. Но все пак предпочитам класическия филм. Социалните мрежи – някакъв вещерски казан на езика. Това е всъщност „опашката“ на нашето време. Понякога чета блогове. Там има неща, които не могат да не радват. Говоря за чисто лингвистична или дори литературна радост. Такова изпитание за силата на езика, мутация. Но е депресиращо нивото на агресивните хора. От друга страна, това поражда нови езикови експерименти.

- Още един знак на съвремието: много писатели заеха активна гражданска позиция, участват в обществени и политически дискусии. Как ви се струва, това полезна практика ли е за писателя?

- Използването на литературата като стенобитна машина й е вредило във всички времена. Да си спомним известните от 60-те – какво остана от тях? Аз имам своята гражданска позиция, но не обичам тълпата. Затова на митинги не ходя и не тръгнах да се разхождам с писателите по булевардите. Разходките са хубаво нещо, но по двама, когато ти слушаш събеседника. Никоя тълпа не предизвиква у мен желание да се присъединя към нея. Струва ми се, писателите, които така активно драпат да се изявяват, нещо не са си дописали. Или вече не могат да го направят. Набоков, Джойс, Кафка не биха тръгнали да митингуват. Не мога да си представя Саша Соколов или Пелевин да се насочат към тълпата.

С дъщеря си Маша, 1982 г.

Снимка: А. Лехмус. Личен архив на  В. Сорокин

- На ситуацията може да се погледне и от друга страна: писател в центъра на събитията, всичко вижда със собствените си очи. Тук можем да си спомним за писателите-революционери, писателите-фронтоваци...

- Сред тях не е имало велики писатели. Толстой е описал Бородино след 50 години. Дори ако вземем стареца Хемингуей, Норман Мейлър, Вонегът, Ремарк, Астафиев... Това не е голяма литература. Не вярвам, че писател, придобил опит във войната или от лежане в затвора, ще стане по тази причина по-добър писател. Мисля, че фантазията е по-първична от опита. Може това да е моя лична утопия.

- Или разстоянието трябва да е много голяма? На руския писател може би му е по-добре да работи извън Русия? 

- Това са различни неща – да участваш във война и да пишеш за нея или да заминеш в Италия и да напишеш там „Мъртви души“. Последното е нормално и много помага – не виждаш обекта. Какво отличава любителите на шахмата от професионалистите. Последните не трябва да гледат дъската. Ако си спомняте „Защитата на Лужин“, там героят непрекъснато се дразнеше на дървените фигури. Шахматистът вижда не самите фигурите, а енергията и потенциала на всяка от тях. За него шахматната партия е стълкновение на енергийни феномени. Те виждат това не като натюрморт, а като процес. И ако вземем Гогол, Достоевски, Тургенев – на тях окръжаващата ги Русия също често им пречела да се съсредоточат, дразнела ги (смее се). Това е нормално. На мен идеята за „Лед“ ми хрумна в Япония в един страшно горещ месец. „Виелица“ започнах в Берлин в кишаво междусезоние.

В токийския университет Хайго, 2000 г.        Личен архив на Владимир Сорокин

- Когато излезе вашият „Гвардеец“ („Опричник“), вие казахте, че във вас се е събудил активният гражданин. Как сте сега?

- Не мога да кажа, че той много се е разсънил. А сега сериозно – от 20-годишен бях убеден антисъветчик, ненавиждах съветската власт. И още тогава разбрах, че нормалният човешки свят – това е европейската демокрация. Оттогава не съм изменял на тези свои убеждения. С „Гваррдееца“ това беше акцентирано по-силно, защото жанрът го диктуваше. Когато обаче държавата се пързаля по наклона, трудно е да опазиш в себе си гражданина (смее се). Гражданинът изпада от теб! Може би това е проява на малодушие... Дежурният ще ме осъди. Но аз отдавна разбрах, че не бива бързо да се променя менталността на народа. И работата не е в смяната на правителствата. Европейците отдавна живеят в свят, където държавата им служи. А в Русия ние стотици години служим на държавата. Това е главната онтологична разлика. Всичко останало са подробности. Тук държавата е Молох, който постоянно иска жертви от населението на всички нива.

- А кой още сте вие? Градски човек?

- Родих се в Подмосковието. Тук живея и сега.

- Тоест вие всъщност сте горски човек като дядо си?

- Не за съжаление. В гората не бих издържал дълго – мозъкът ми не е устроен така. Липсва ми чистотата на дядо. Ние не можем да минем без цивилизация. Три дни без интернет – и вече се разпадаме... Сигурно съм градски човек.

- Московчанин?

- В Москва гледам да съм по-рядко. Този град загуби лицето си в последното двайсетилетие и на мен там ми е некомфортно. А в Берлин например не етака. Това е много просторен и приятен град. Спокоен. Той, както и Ню Йорк, е готов да приеме всеки. Не дели хората на свои и чужди.

- А как оценявате старанието на московските власти да върнат лицето на града на жителите му? Велоалеи, паркове,  пешеходни зони... По Кримското крайбрежие разхождахте ли се?

- Нощем, нощем! Тогава няма коли... Навсякъде съм се разхождал. Проблемът е в това, че Москва, както и по съветско време, не е град, а държава в държавата. Град на държавната власт. В него е много силна заплашителната енергия на държавата – усещал съм я още като дете, когато се разхождах по Червения площад.

- На Червения площад неотдавна проведоха фестивал на книгата – опитаха се да върнат мемориалното пространство на читателите и писателите.

- Да. Но нищо не се получава. В този град на всяка крачка усещаш някой неканен гост. А стопанин е държавата, която във всеки момент може нещо да направи с твоя дом, автомобил, с теб на улицата. С какво се отличава Берлин от Москва? В Москва съществува една екзистенциална граница между твоето лично пространство и външното, градското. Всеки път, излизайки от собствения уют, усещаш границата: излизаш на улицата и разбираш, че тук твоят уют свършва – това никой не го отчита. В Берлин няма изобщо граница. Излязъл си на улицата, а там действат същите закони, каквито и в дома ти. В това е колосалната разлика.

- Хайде, нека да поговорим за бъдещето, което нерядко в Русия е обърнато към миналото.

- (смее се) Да, и това обръщане в голяма степен определя втрещения израз на лицето на руското настояще.

- Неотдавна беше приет закон за правото на забрава. От една страна, той нищо не променя, защото и така никой не помни нито историята като такава, нито историята на обществената и философската мисъл.

- Да!

- От друга страна – това е легален начин да изтриете историята. Докъде може да доведе идеята за „зануляване“ на историята? Към построяване на бъдеще на митовете?

- Да, ако това  беше чиста идея. Но у нашата власт чисти идеи няма. Идеята при нея е една – да се използва новата идея в полза на нейното съхраняване. И законите я поддържат. Оттук е и желанието да се пренапише миналото. Помните ли какво казва Оруел: който управлява миналото – той управлява бъдещето. Така че това ще е още една бетонна плоча в пирамидата на властта. „Повест за отминалите години“ – също изгоден за властта документ. Просто за тогавашната власт. А ние живеем в относително просветена средновековна държава. Така че какво толкова се чудим, че са заличени и подправени страниците на летописа?

- Как ви изглежда вашето бъдеще?

- За щастие аз вътрешно не пораствам и не усещам възрастта. Затова бъдещето за мен е като преди - tabula rasa. Не знам какво ще правя. Неотдавна се замислих – а каква ми е всъщност професията? С какво изобщо се занимавам?

- Вие го казахте - не сте само художник-оформител, но и готвите хубаво – следователно няма да пропаднете в живота.

- (смее се) Да, поне няма да остана гладен. Ако има продукти разбира се. Но все повече се убеждавам, че да си писател не е никаква професия. Това е просто занимание. В голяма степен принудително, свързано с особености на собствената ти психосоматика. Както е казал Елиът, литературата се пише не заради това да създаваш преживявания, а по-скоро да се отървеш от тях. А що за професия е това, по дяволите – да се отървеш от преживявания?

- Терапия?

- Е, да. Но социумът плаща за това пари, поддържайки у писателя илюзорната увереност за сероизността на това занимание. Значи и читателят с помощта на книгите често се избавя от своите преживявания, фантазии и надежди.

Айс-бар в Стокхолм, 2010 г.           Личен архив на Владимир Сорокин

- С какво се занимавате в момента?

- Сега си почивам. Много пътувах в тези години: бях на три литературни фестивала – два в Италия и един в Полша. В Италия моят „Гвардеец“ получи наградата на Грегор фон Рецори. Имаше и изложба във Венеция. Нейната подготовка, транспортиране на работите, монтаж, подреждане, демонтаж – това е голяма бъркотия. Изобщо по-неподходящ град за изложба от Венеция трудно можете да си представите. Картините се пренасят на лодки. Но това вече е част от историята на изкуството (смее се).

- Неведнъж сте казвали, че сега словото ви е по-интересно от рисунките. И изведнъж направихте 15 картини маслена живопис. Какво се случи?

- Трудно е да се обясни. В началото идеята беше съвсем проста: В новото ми берлинско жилище стените са бели. Щеше ми се да окача нещо. И реших да нарисувам маслени картини. Отидох в огромния магазин Boesner. Това е рай за художника – има всичко. Спомних си как през 70-те години си доставях четки от невестулка, холандски акварели от спекулантите, беше невъзможно да си купиш хубаво платно... Просълзих се в този магазин, да си призная (смее се). Купих си бои, рамки, платно, всичко, което ми беше необходимо, и се нахвърлих върху платното. Идеята да се върна към живописта непрекъснато изплува в съзнанието ми. Опитвах се да разбера защо се случва така. Може би нещо в ранната ми младост е останало недовършено. Не успях да се развия в живописта, тъй като литературата отнесе всичко.

- Като дете сте учили в художествено училище?

- Не, това беше елитно арт студио към държавния институт „Пушкин“.

- То съществува и до днес. 

- Да. И аз от 9-годишен ходех там всяка неделя в продължение на четири години. Там работеха много добри педагози, те поставиха основата. После в началото на 70-те започнах сам да се занимавам с графика. Тогава общувах със студентите от художествените вузове. По-късно с един от тези приятели оформихме книга. И се започна... Тогава се занимавах с графика, защото живописта е голяма работа. За нея се иска ателие. А аз никога не съм имал – винаги работех вкъщи. За графиката е нужен лист хартия, туш, перо, акварел. И през 70-те и 80-те с това си изкарвах хляба.

Отляво надясно: Ирина Нахова, Иля Кабаков, Йосиф Бакщейн, Владимир Сорокин, Сабина Хенгсген, 1985 г.

Снимка: В. Мочалова.  Личен архив на Владимир Сорокин

- И илюстрирахте 50 книги.

- Да. Това беше приятно занимание, да си призная. Не се налагаше да ходя на работа. В соца е истински лукс. Не се налага да ставаш рано, пийваш си чай, зяпаш през прозореца, където сърдити хора се бутат в автобуса... Щастие! Аз доста бързо работя по поръчките и в свободното време се занимавам с литература.

- Отидохте и си купихте бои, защото берлинското ви жилище позволява да сложите статива и да рисувате с масло?

- Да, имам доста голям просторен бял кабинет в Берлин. И в него за две години нарисувах 15 картини.

- В какъв момент разбрахте, че се е получило повече от украса за интериора?

- При втората или третата кратина. След това възникна този проект. Ние с художника Женя Шеф направихме павилиона „Телурия“. И романът помогна разбира се.

- Някога ми казахте, че книгата трябва да си е самодостатъчна. И изведнъж 15 картини по мотиви от „Телурия“. Бихте могли и симфония да напишете...

- (смее се) Нямам съвършен слух. По-скоро ме амбицира Берлин. Това е такъв център на култура. Наташ, и не трябва да се забравя, че след „Телурия“ трета година не пиша. Не съм правил по-рано такива конструкции, като този роман. В него има някаква цялост. И очевидно за автора то не е минало даром и след него още няма да свърши. Всичко се случи като съвпадение, както обикновено става: бели стени, ново място, желание да се върна към платното и боите и временна пауза.

- Когато излезе „Телурия“ вие казвахте, че да се опише съвременният свят в линеен роман е невъзможно. А може би да се иде и по-далеч? Единният художествен език е невъзможен и ще настъпи епохата на синкретизма? 

- Gesamtkunstwerk? Това вече се случи. Ако вземем съвременното изкуство, то става разбираемо, защото е синкретично. Но на мен просто ми се иска да се хвърля в предизвикателството старомодно да отстоявам живописта като такава, защото нея вече я прилапаха сума арт технологии. Днес, изглежда, си струва да се върнем към жанровата чистота.

- Знам, че вие не обичате изявите пред публика. И изведнъж – пърформанс.

- Но това не е банално излизане на писателя пред публиката, а художествен акт. Не е театър, не е пародия. Това е нещо друго от сорта: взаимоотношение с изкуството, а не с публиката.

Независимо един от друг Евгений Шеф и Владимир Сорокин са за връщането на изкуството в човешки размери

Снимка: Ekko von Schwichow

- Рицарско?

- Да. Както казах в интервю за една немска телевизия, ние с Женя Шеф се борим за завръщането на човешката мярка в изкуството. Защото какво е целият ХХ век и сега – тържество на технологиите, смърт на автора, процес вместо резултат, загуба на човешкото измерение. Основателно немците ме попитаха: а какво е човешко измерение в изкуството? Отговорих просто: вземаш четката, платното и боите. Und vorwarts!

- А може би е настъпило време да се възроди и линейният роман? Тази година едни от най-обсъжданите книги станаха „Щиглец“ на Дона Тарт и „Светлини“ на Елинор Катън. Напълно традиционни по форма. 

- Не съм против писането на класически романи. Но понякога не е по силите на антиквариата да реши някаква културна задача. Струва ми се, че всичко това показва, че светът започва да се раздробява. И глобалните технологични прояви в изкуството започват да отстъпват на по-локалните.

- Вашият приятел Дмитрий Александрович Пригов някога разни свои занимания – писане на стихове и проза, рисуване, пърформанси – сравняваше с въртене на обръч. Не си струва да се обръща толкова внимание на обръч, който в един момент започва да забавя и после пада.

- И аз като Дмитрий Александрович не мога да работя така: цапам известно време по платното, после сядам пред компютъра и написвам глава... Не. За всичко трябва концентрация. Но аз не си представям с какво ще се занимавам утре (смее се).

- За вас някой каза, че Сорокин е свалил поредната кожа, значи скоро ще се появи нещо ново.

- Засега трябва да отстъпя от „Телурия“. Крачка встрани. Затварям тази тема и с оптимизъм гледам в бъдещето.

Превод: Рени Нешкова