Сатирик, поет, преводач. Душата на всяка компания. Носител на множество литературни награди. Израснал в семейство на художници, завършил софийската френска гимназия в златните ѝ години. Майстор на каламбура и епиграмата. Последното Васил Сотиров с тъжна усмивка за пореден път демонстрира и в специалното си интервю за ГЛАСОВЕ.
<p> </p>
<p><strong><em>"Нямам думи. Сещам се само за крилатата мисъл на сръбския сатирик Милован Витезович: „Идиоти си имаме, липсва ни Достоевски!” Така Васил Сотиров характеризира пред ГЛАСОВЕ политическата суматоха, в която живеем в България.</em></strong></p>
<h2> </h2>
<h2> </h2>
<p><strong>- Наскоро получихте поредната си награда – приза на Съюза на българските писатели, който ви определя като най-добрия поет на 2013 година. Поводът е книгата ви „Излизане от пейзажа“. Що за изживявание е да те посочат с пръст и да ти кажат: „Ти си най-добрият!“.</strong></p>
<p>- Не се изживявам като най, простирам се според чергата си, но така, че да не ме изтупат.</p>
<p><strong>- Разкажете повече за това ваше „Излизане от пейзажа“ – кой е пейзажът, защо излизане?</strong></p>
<p>- Всеки е част от някакъв пейзаж и рано или късно излиза от него. Представете си „Закуска на тревата” от Моне, когато вече няма нищо за закусване – хората ще си отидат. C’est la vie.</p>
<p><strong>- На 31 май навършихте 67 години. Правите ли равносметки на тази дата? Тази за живота, дето е „хубав, ама много се проточи” я знаем… Нещо ново?</strong></p>
<p>- Равносметка е редно да се прави трезвен, а точно на тази дата никога нямам такава възможност. Обаче си поставям осъществими цели, сега ми се ще да навърша 69 години, което не е възраст, а поза.</p>
<p><strong>- „</strong><strong>Аз съм за хумор в сатирата и за сатира в хумора.“ Това го казвате вие. Разшифровайте тази своя максима ли, как да я нарека…</strong></p>
<p>- Не съм максималист, обичам симбиозите. Аз съм също за сатира или хумор в лириката и за лирика в хумора или в сатирата.</p>
<p><strong>- Ще ми се да ви върна доста назад във времето. Случили сте на родители – баща ви са го наричали Царя на запазената марка, майка ви е художник на костюмите в култови български филми като "Ламята", "Иконостасът", "Мера според мера", "Илюзия". Слушала съм безкрайни спомени от онези, ранните ви години, когато сте ставали – както се казва – човек. Разкажете моля ви някои от най-ярките.</strong></p>
<p>- Всеки става най-вече сутрин, а дали ще стане човек, е въпрос на доста време. Определено случих на родители, но бях доста палаво дете и толкова бой съм изял, колкото впоследствие пиене не съм изпил.</p>
<p><strong>- В родословното ви дърво са Станислав Доспевски, Захари Зограф... Чувствали ли сте се в сянка, доколко това е било важно за вас в пътя ви на творец, който е избрал литературата, а не изобразителното изкуство?</strong></p>
<p>- Трудно се вирее в сянката на орех.</p>
<p><strong>- Впрочем как започнахте да пишете и в крайна сметка станахте и писател, и поет, и преводач и сладкодумен разказвач „на маса“?</strong></p>
<p>- То и аз не разбрах как стана така, но винаги ме е успокоявал фактът, че няма срамни професии.</p>
<p><strong>- Защо се захванахте да превеждате? С какво ви привлякоха поетите Рьоне Депестър, Давид Диоп, Реймон Кьоно, Франсоа Вийон, Леополд Седар Сенгор?</strong></p>
<p>- Превеждал съм това, което ми харесва. Творческият превод (а не всеки превод е такъв!) позволява да преодолееш творческия си егоизъм и творческия си мързел.</p>
<p><strong>- Има нещо тъжно в почти всичко, написано от вас – дори когато е най-„смешно“. Така ли е? Защо? Или може би греша…</strong></p>
<p>- Важното е все пак да има нещо, дори и да е тъжно.</p>
<p><strong>- Наричат ви „зевзек“. Вие какъв се чувствате?</strong></p>
<p>- Животът е сложен, но за мене е сложен добре.</p>
<p><strong>- Легенди се носят за бохемските ви „изпълнения“. Още ли е жив бохемът Васил Сотиров?</strong></p>
<p>- ... (<em>Вади бутилка от вътрешния си джоб</em>.)</p>
<p><strong>- Нещата, които ви радват днес, най-скъпите, най-милите?</strong></p>
<p>- Внуците. Вече са пет на брой. Чувствам се като коняк с пет звезди. И никога не забравям, че децата са като цветята – за да растат, трябва редовно да се поливат. (<em>Сипва си в чаша, която вади от другия си джоб.</em>)</p>
<p><strong>- Бяхте близък с емблематични фигури на българската артистична гилдия. Разкажете за тези, които са оставили най-ярка следа в паметта и живота ви.</strong></p>
<p>- Много ни оредяха редиците. Понякога се чувствам като на тържествена вечерна проверка в казармата – някой трябва да се обади кой, кога и къде е загинал геройски...</p>
<p><strong>- На какво се смеете днес?</strong></p>
<p>- Най-вече на международното положение, което винаги е виновно за всичко.</p>
<p><strong>- Плаче ли вечно насмешливият Васил Сотиров?</strong></p>
<p>- Понякога плача за бой. Ама и на мене ми се ще да ме бие само парата.</p>
<p><strong>- Младите в българската литература. Чии имена бихте споменали, за кои от тях имате усещането, че ще останат?</strong></p>
<p>- Не си падам по пророкувания. На когото му е писано да пише,</p>
<p>може и да запише името си в литературата.</p>
<p><strong>- Вълнува ли ви политическата суматоха в България? Как бихте я описали вие по вашия неповторим начин?</strong></p>
<p>- Нямам думи. Сещам се само за крилатата мисъл на сръбския сатирик Милован Витезович: „Идиоти си имаме, липсва ни Достоевски!” </p>
<p><strong>***</strong></p>
<p><strong><em>Из „Излизане от пейзажа"</em></strong></p>
<p> </p>
<p><strong>Отправено по скайпа</strong></p>
<p>Протегнала ръка за милостиня</p>
<p>в кьошето на Европа</p>
<p>това е мойта майчица България,</p>
<p>която имах за светиня...</p>
<p> </p>
<p>Господи,</p>
<p>не отвръщай лице от България</p>
<p>тя е клета женица –</p>
<p>толкоз деца е родила:</p>
<p>по-добрите умряха за нея,</p>
<p>другите още я цицат...</p>
<p> </p>
<p>Господи,</p>
<p>не отвръщай лице от България</p>
<p>вярвам:</p>
<p>ще ме разбереш добре</p>
<p>и кътам надеждица сляпа, но</p>
<p>ти знаеш какво е</p>
<p>синът ти да умре</p>
<p>за някакво човечество скапано...</p>
<p> </p>
<p>Господи,</p>
<p>не отвръщай лице от България!</p>
<p> </p>
<p>P.S.</p>
<p>Господ слуша с видим интерес</p>
<p>и с гръм и мълния казва:</p>
<p>„Ще пратя благотворителен</p>
<p>SMS -</p>
<p>дай ми номера, сине!"</p>
<p> </p>
<p>Викам му:</p>
<p>„Господи,</p>
<p>тоя номер няма да мине!"</p>
<p>За шанса на българина</p>
<p>Тоталитарен Санчо Панса</p>
<p>на донкихотовска идея,</p>
<p>днес българинът има шанса</p>
<p>демократично да живее</p>
<p> </p>
<p>За словото му няма спънка -</p>
<p>дори навсякъде без мярка</p>
<p>той може глупости да дрънка,</p>
<p>тъй както дрънкат ги в Хайд парка.</p>
<p> </p>
<p>О, колко радостна картинка!</p>
<p>Той може, щом нощта го свари,</p>
<p>под някой мост да спинка</p>
<p>като парижките клошари...</p>
<p> </p>
<p>Какво, че няма да осъмне.</p>
<p>На него даже му е драго,</p>
<p>че някой може да го гръмне</p>
<p>като в Палермо и в Чикаго!</p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>