Спас Ташев: Спасението на българските евреи в патологията на антибългаризма

Автор: Доц. д-р Спас Ташев, съпредседател на Клуба на приятелите българи и евреи

Спасението на българските евреи в патологията на антибългаризма

Спасяването на българските евреи през Втората световна война е уникално в Европа и едно от най-героичните и значими явления в българската история, което има и съвременни глобални измерения.

За пореден път обаче се прави опит тази българска гордост да бъде принизена чрез планираното провеждане на 3 април т.г. в Софийския университет на среща-дискусия, озаглавена „Патология на едно честване“.

В повечето български медии, които разпространиха информацията, мероприятието е възприето като антибългарско. Основанията са, че отстояваните от организаторите тези по македонския въпрос съвпадат с антибългарските концепции на властващи фактори в Скоие, Белград и Москва.

Фактът, че твърдящите за наличието на „патология“ при честванията във връзка с 80-тата годишнина от спасяването на българските евреи, са подписали известния с едностранчивите си тълкувания призив „Българската държава да признае публично, искрено и безусловно отговорността си, като поднесе извинение за гоненията и за депортирането на евреите през годините на Втората световна война“, ясно говори за конфликта им с държавата.

Изследователският подход на организаторите на срещата-дискусия в българската Алма Матер трудно може да бъде оприличен на наука. При формулирането на своите тези те правят избирателен подбор на факти и събития, а за други съзнателно премълчават, сякаш никога не са се случили. Последицата от всичко това е, че прокарват неверни изводи. Ето няколко примера за антинаучната дейност на групата, която се опитва да вмени вина на България и да я принуди да поеме отговорност за независещи от нея обстоятелства.

Основен момент е твърдението им, че България през 1940 г. доброволно и без какъвто и да било външен натиск е приела Закон за защита на нацията, който бил антисемитски, и следователно България е провеждала антисемитска политика. Ако анализираме тази необоснована постановка, ще видим, че тя е съчетание на истини, полуистини и откровенни лъжи.
Вярно е, че в края на 1940 г. в България се създава Закон за защита на нацията!

Отчасти е вярно, че този закон е и антисемитски, но той например е и антимасонски. А цялото правителство на Богдан Филов е съставено от масони, от което следва, че правителството само преследва себе си. За смисъла на твза привидно противоречие упорито се мълчи, въпреки че превантивният подход на някогашните български държавници лесно може да бъде изведен като водещ.

Не е вярно обаче, че Законът за защита на нацията е приет доброволно от България, без външен натиск. Преди да се приеме въпросният закон, още през лятото на 1940 г. става ясно, че Хитлер ще се притече не помощ на Мусолини, който води война на Балканите срещу Гърция. Единственият път на германската армия е през България. Когато цар Борис III разбира, че германската армия ще се включи във военните действия на юг от нас, за него става ясно, че нацисткото преминаване през наша територия е неизбежно, защото по това време няма сила в Европа, която да спре Хитлер. Дори и най-слабият студент по международно право, след като се запознае с тези факти, ще достигне до извода, че българският суверенитет става ограничен и все по-формален.

Безспорно е документирано, че именно в тези драматични външнополитически условия цар Борис III казва на своя съветник Любомир Лулчев, че след като Хитлер неминуемо ще навлезе в България, е по-добре ние сами да създадем Закона за защита на нацията, отколкото нацистите да ни наложат директното прилагане на Нюрнбергското законодателство.

По този начин у нас се приема доста смекчен вариант на иначе безспорно антиеврейско законодателство. Например за разлика от Германия, българските евреи не губят българското си поданство. Не се предвижда и да бъдат депортирани извън нейните граници. И не на последно място – не се създава орган, който да контролира изпълнението на противоеврейските мерки. Поради тази причина според секретните германски донесения, у нас едва около 20% от евреите носят давидовата звезда, която е най-малката в Европа. Тези събития обаче са бяло петно в анализа на вменяващите вина на България.

Друго налагано неверно твърдение е, че България доброволно се е присъединила към Тристранния пакт, от което следвало, че е фашистка държава и трябва да понесе своето наказание. По непонятни причини клеветящите България отказват да се съобразят с факта, че след продължителен отказ, страната ни се присъединява към Оста едва след като се разбира, че през февруари 1941 г. Германия започва да изгражда срещу Русе понтонен мост за преминаване на Дунава.

При водените преговори с фелдмаршал Лист, от германска страна е заявено, че има заповед за навлизане в България, без значение по какъв начин. В резултат на това единственият избор пред властта в София е не дали да влязат или не нацистките войски, а как да влязат: като съюзници или като окупатори.

На фона на тези факти следва изводът, че при наличието на реална пряка военна заплаха и невъзможност за нейното елиминиране, не може да се говори за суверенно взимане на решения. До подобен извод достигат дипломатите на редица държави.

В САЩ например България е разглеждана като „насилен съюзник“ на Германия и през онзи период се смята, че не може да ѝ се търси вина и да ѝ се вменява отговорност.

Организаторите на софийската срещата-дискусия обаче не се съобразяват с тези факти. Те гледат с лупа документацията на Комисарството по еврейските въпроси и изтъкват безспорните престъпления, извършени от негови функционери, но „забравят“ да кажат, че КЕВ е създадено едва през 1942 г. по германско настояване и функционира под прекия контрол на германската легация в София. Съзнателно не се споменава, че пак според нацистки донесения дворецът, а и правителството, провеждат политика на смекчаване на антиеврейските мерки.

Подобен подход безспорно е патологичен, защото пряко е насочен срещу добрия образ на България и има за цел да намали нейния международен авторитет, да я направи уязвима.

Така например на 12 юни 2023 г. бе подписан Меморандум за разбирателство, в който формално изхождайки от идеята за обединение от общата история на Балканите и разбирайки отговорността за съхраняването на паметта за Холокоста, се казва: „Осъждаме опитите на обществени фигури да променят, изкривят и пренапишат историята на Холокоста, чрез прехвърляне на отговорността от про-нацистките съюзници и колаборатори само на нацистка Германия“.

В същия документ фактите са обърнати с главата надолу и сложната и на повечето места трагична съдба на евреите на Балканите в годините на Втората световна война е представена по странен начин: „Почитайки паметта на 11 343 евреи от днешна Северна Македония, Беломорска Тракия и град Пирот, които бяха депортирани от българското про-нацистко правителство, както и паметта на тези 55 000 евреи от Гърция, депортирани от нацистка Германия, ние сме решени да работим заедно за съхранението на автентичната история на евреите на Балканите и особено на историята на Холокоста“.

Тук трябва да се обърне специално внимание на няколко важни момента в този документ и да се постави въпроса дали наличието на пропуски не е съзнателно!

Така например в Меморандума:
1. Не се споменава за спасяването на около 50 000 български евреи, живеещи в международно признатите граници на България.
2. Не се споменава за издадените от някогашното българско Министерство на външните работи и изповеданията 15 000 български визи на евреи от окупирани от нацистка Германия държави в Европа, с което е подпомогнато изселването им в Палестина и по този начин са спасени.
3. Евреите от днешна Северна Македония, Беломорска Тракия и град Пирот са представени като депортирани от българското про-нацистко правителство, а в същото време 55 000 евреи от Гърция са представени като депортирани от нацистка Германия.
4. Не се споменава за избитите 9 000 евреи в Сърбия, въпреки че именно поради този факт тази държава е обявена от нацистката пропаганда за първата в Европа „свободна от евреи“.

Най-ясно политиката на двоен аршин личи в твърдението, че България депортирала македонските и беломорските евреи, а Германия депортирала гръцките. И в двата случая обаче депортацията е осъществена по един и същи начин. Както българската администрация събира евреите в „новите земи“, по същия начин гръцката администрация събира гръцките евреи.

И българската, и гръцката администрация обаче след това предават тези евреи на германските власти и те ги депортират. От Скопие депортацията е извършена с три влакови композиции на „Дойче райхсбан“, а от пристанище Лом с три сръбски и един австрийски параход.

Като говорим за тези драматични събития, за читателите ще бъде полезно да знаят, че независимо от масовите арести на еврейското население във Вардарска Македония и Беломорието, българските власти успяват да освободят всички задържани евреи български поданици или поданици на независими държави. На германските власти в Скопие и Лом са предадени само евреи, поданици на победени от Германия държави.

Освен това представители на българската администрация предупреждават ръководството на еврейската общност в Скопие за предстоящите арести и депортация извън пределите на България, в резултат на което редица евреи успяват да се скрият и са спасени. Премълчаването на тези важни обстоятелства оневинява действията на Гърция и Сърбия в миналото и в крайна сметка създава възможности само България да бъде сочена като виновник!

В тази насока повече от 10 години определени среди у нас отричат акта на спасяване на българските евреи и смятат, че те по-скоро са случайно оцелели. В най-добрия случай се говори за някакво „българско гражданско общество“ като анонимен спасител, което представлява съвременно надграждане на тезата от тоталитарния период, че БКП и Тодор Живков са спасителите на българското еврейство.

Твърдението за българското гражданско общество като спасител по никакъв начин не се явява пречка за вменяването на вина на държавната власт в България, поради което се настоява в наши дни българско правителство да поеме отговорност с всички произтичащи от това последици.

Чувал съм изказвания, че зад подобно искане нямало намерения да се съди България. Някои от твърдящите подобни неща може и да са искрени, но желаното поемане на отговорност рязко би улеснило действията срещу България на властите в Скопие и стоящите зад тях външни сили.

В тази насока още преди 15 години в Северна Македония започна обсъждането на идеята за завеждане на съдебен иск срещу България за финансова компенсация за това, че тя е ликвидирала имуществото на депортираните македонски евреи. Само че обвинителите не знаят продължението на този случай, или пък ако са го разбрали, това ги е накарало да мълчат!

При така представените факти няма как да не се породи тревога от сериозното разминаване между декларирани добри пожелания и порочни дела. Докато в меморандума се изразява несъгласи да бъде „прехвърляна отговорността от про-нацистките съюзници и колаборатори само на нацистка Германия“, с което макар и под сурдинка се признава ролята на нацистка Германия, в създадения през 2011 г.

Мемориален център на Холокоста на евреите от Северна Македония се говори само и единствено срещу България, няма никакви обвинения към нацистка Германия, въпреки че в крайна сметка именно в германския концлагер „Треблинка“ депортираните македонски и беломорски евреи са избити от германски служители. По своята същност това е изкривяване на Холкоста и оневиняване на политиката на нацистка Германия.

Организаторите на софийската среща-дискусия твърдят, че се борят с антисемитизма. В същото време те раздухват антибългаризъм, а едва ли не си дават сметка, че като последица ескалира и антисемитизмът. Или антисемитизмът им е необходим, за да могат да оправдаят делата си?! В сегашната сложна международна ситуация не е трудно да се отгатне коя външнополитическа сила има интерес от подобно развитие. Слава Богу, че и в Израел, а и сред други еврейски организации по света, си дават сметка, че такава политика е враждебна на българо-еврейското приятелство.

Обвиненията към България обче изтъкват на преден план необходимостта от обединение на съвременното българското гражданско общество, което да принуди най-накрая изпълнителната власт да прогледне и да започне най-накрая да дава аргументиран отговор на обвиненията към България.

Още през 2013 г. НС в своя декларация даде оценка на тези събития, която до днес не е променяна. През 2023 г. тази позиция бе надградена със становище за политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората световна война, изработено от 55 български изследователи.

Поради липса на редовно правителство, президентът Румен Радев бе единственият, който открито се противопостави на необоснованото ограбване на нашето минало и защити националното ни достойнство. За да бъдат успешни тези действията за защита на стратегически за страната ни цели, те се нуждаят от управленска приемственост и надграждане на постигнатото.

Източник: epicenter.bg