- Автор: Александър Девекио, “Фигаро”
- 11 Март 2022
- 2918
- 22
Изживяваме исторически прелом, подобен на 11 септември 2001 г.: според френския философ Робер Редекер инвазията на Русия в Украйна бележи смяна на епохата и на парадигмата, която ще накара Европа да върне първенството на политиката.
- Как гледате като философ на тази война? Извън геополитическите последствия, как тя може да разклати въображението, представите и дори манталитета?
- Денят на инвазията в Украйна, 24 февруари 2022 г., ще остане толкова значима дата, като 11 септември 2001 г. Това са двете най-важни дати от началото на ХХI век. Преломни дати, поставящи началото на епоха. Една епоха, казва Босюе, е време, белязано “от някакво голямо събитие, с което е свързано останалото”. Това събитие дава тон на следващите години. Открива нов политически и мисловен пейзаж, за чиято възможност никой не е подозирал дотогава, сякаш сме преминали линията на хоризонта. Обрат на времето: променени ориентири, променени убеждения.
Последствията от 24 февруари не отменят тези от 11 септември: те ги коригират и засилват. 11 септември беше проявление на първата фигура на врага, ислямизма; 24 февруари - на втората му фигура, автократичната империя. Двете нямат нищо общо с това, на което държим: човешкия живот, народния суверенитет, независимостта на народите, правата на нациите, свободата. И за двете хората не са цели, а средства. Ако Русия представлява империята, Европа е мозайка от нации. Защо европейското обществено мнение е съпричастно с атакуваните? Защото се идентифицира с украинското национално чувство, разпознава се в него, инстинктивно отхвърля империализма. 11 септември обяви края на идеологията за края на историята, 24 февруари обяви края на европейското безгрижие. Ние, хората на Залeза, няма да можем да живеем повече, както досега.
Отваряйки нова епоха, тази дата показва отживялостта на много идеи, представи, начин на поведение и управление. Много бързото сътресение вече засяга основата на политиката, нейното въображаемо. Това е земетресение в онова което Касториадис наричаше “институционалното въображаемо” на политиката, подтиквайки за неговото обновление.
- Преоткрива ли Eвропа трагизма на историята, но и идеята за сила?
- Отново Касториадис: всяка политика идва от въображаемото. Това на Европа след 1945 г. беше доминирано от оптимистичната антропология, икуменизма, който тя включва, убеждението, основано на този оптимизъм, че икономическото развитие и просперитетът ще премахнат причините за конфликти, че споменът за миналото ще неутрализира желанието да се прибягва до оръжията. И че в крайна сметка, както искаха Маркс и Енгелс, политиката ще бъде само управление на всекидневното благополучие. От тази гледна точка, самите либерали бяха маркисисти, без да го знаят. Цялата тази гама от предположения, които бъркаха реалността с желанието, отричаше човешката природа, за която имаме основателни причини да мислимо лошо, едно упорито невежество, въпреки предупрежденията по този въпрос в трудовете на Фройд.
Много е любопитно, че този наивен оптимизъм за човешката природа, се разпространяваше заедно с напредващата дехристиянизация, заличаваща понятието, което подтиква към недоверие към нашия вид - първородния грях. Европа беше потънала в амнезия, забравила условията за възможност на това, което цени - съвместното наследство на юдео-християнството и Просвещението: свободата, правото, зачитането на личния живот, автономията на индивида, грижата за другия, разделението на властите, демокрацията. През десетилетията на мир и просперитет тази амнезия накрая я отслаби духовно, тласкайки я сама да се изложи като плячка. Ислямистите първи осъзнаха това. Съседните империализми се сетиха за частите от Европа, които жадуват. Докато нахлуването на Азербайджан в част от Армения не промени това въображаемо, на 24 февруари то се пръсна на парчета: Европа преоткрива, че силата (икономическа, политическа, военна) е условието за свобода. И за нейното оцеляване. В зората на Европа гръцкият град го знаеше; осъзнавайки го отново, Европа се връща към своите корени. От това прозрение за силата ще се появи едно обновено въображаемо - галактика от представи -, в което любовта към родината, националното чувство, военният дълг ще заемат отново своето място.
- Преди няколко години написахте едно есе, озаглавено “Невъзможният воин”. Какво мислите за съпротивата на украинците? Героична ли е тя?
- Аналогията никога не е знание, но винаги е средство за наблюдение. Украинците ни напомнят какви бяхме ние, французите. Чувстваме се близки с тях, доколкото техният 22 февруари напомня за нашия юни 1940 г. Разделянето на страната напомня за нашата демаркационна линия. Евентуално марионетно правителство съживява у нас спомена за нашите Петен и Лавал. Тяхната съпротива надгражда нашата. Какво разпознаваме в тази съпротива? Това, което ни спаси: отхвърлянето на инвазията, привързаността към земята и родината, чувството за чест. Какви чувства изпъкват? Чувство на братство между нашите два народа и на общност на опасностите. Независимо от това сближаване, не бива емоцията, провокирана от телевизионните кадри, да ни ръководи.
В колективно въображаемо до неотдавна войникът и армията бяха обект на презрение и пренебрежение. Толерираха ги, при условие че останат невидими. Антимилитаризмът се подразбираше, като знак на Доброто. Вземането на неговата страна ви поставяше сред щедрите, културни и умни хора. Военните бюджети се смятаха за нелегитимно прахосничество. Военните цености се считаха за варварски останки, които дават хляб на карикатуристите. Пълзящ антимилитаризъм проникна в културата. Да си спомним песента, честно казано жалка, на Максим Льо Форестие, Parachutiste. Цяло поколение, което се мислеше за солта на земята, се оглеждаше в нея. Цяла цивилизация, влюбена в свободата, но малоумно сляпа за условията за сигурност на тази свобода, ѝ се възхищаваше. Превърнаха воина в парий на интелигенцията. Искаха да игнорират неговата служба и нуждата от него. Завесата, която слага край на този фарс, току-що падна. Армията е първата институция, която поддържа всички други, тя създава пространство, в което другите могат да процъфтяват в пълна сигурност. Тя е основата и крепостната стена на всяко общество.
- Това краят на определена концепция за Европа ли е?
- Подкрепата за Украйна показва, че нашите народи не искат Европа без нации. Ето я Европа, която мечтаеше да бъде обширен безгрижен и постнационален супермаркет, застигната от историята, чиято най-важна съставка и мая е трагизмът. За нея тази инвазия звучи като анамнеза. Лидерите ѝ бяха забравили, че Европа е духовно образувание, носител на политическа отговорност. Големият обрат, причинен от този преломен момент, звучи така: толерантната към икономическите жертви Европа се връща към първенството на политика. Това събитие е толкова важно, колкото и инвазията в Украйна.
Превод от френски: Галя Дачкова
