- 10 Sep 2020
- 50
- 9
През 90-те години имаше синя идея и червена традиция. Сега няма нито нова идея, нито стара традиция.
Политическото пространство е многопластово замърсено. Още по-страшно е, че няма културни филтри, които да предпазват от по-нататъшно замърсяване. Общественото мнение е всеядно. Липсват ясни критерии кое е допустимо и кое не е в политическото поведение и говорене. Чуваме от министър на вътрешните работи, че който се рови в неговите имоти, е „говорител на организираната престъпност”. Това е дори по-скандално, отколкото неубедителните отговори за самите имоти, това каза пред ГЛАСОВЕ Петър-Емил Митев*. И още: Правителството е силно в социално-психологически план и слабо при решаването на ключови обществени проблеми.
<p><strong>Определяте Великата френска революция като ключово събитие на новото време и твърдите, че ако искаме да разберем обществото, което днес наричаме „тоталитарен комунизъм”, трябва да се върнем именно към това събитие. Какви аналогии обаче могат да бъдат направени между процесите, които се развиха в посттоталитарната ни действителност, и събитията след щурма на Бастилията?</strong></p>
<p>Може да се каже, че Европейската революция започва с щурма на Бастилията през 1789 г. и завършва с падането на Берлинската стена през 1989 г. Декларацията за правата на човека и гражданина беше провъзгласена на Запад, в Париж, и двеста години по-късно – историята се пошегува, като избра юбилейна дата – триумфира на Изток и получи признанието на целия континент.</p>
<p>Респектиращият опит да потърси предисторията на тоталитарния комунизъм в събития от времето на Великата революция във Франция принадлежи на един голям учен, който за съжаление е малко известен у нас – Якоб Талмон. Имам предвид неговото изследване „Произход на тоталитарната демокрация”, направено още по времето на Стената. Мисля, че последвалите събития дадоха нови възможности да се провери и задълбочи този паралел.<br />Френската революция започва с мощен взрив „отдолу” през юли 1789, а в началото на август е отменен „феодалният строй”. Революцията се движи наляво (самите понятия ляво и дясно са оттогава), сменят се конституционни роялисти (фьойяни) с либерали (жирондисти), за да се стигне до „революционното управление” на якобинците през Година втора. Якобинската диктатура се характеризира с държавен контрол върху цените (общ максимум) и заплатите, централизация и революционен терор в политическата сфера, култ към Върховното същество в идеологията. Тръгва се към първата модерна утопия – „Република на Добродетелта”. Парижката „Св. Богородица” е превърната в „Храм на Разума”. Вантозките декрети насочват към грандиозно преразпределяне на собствеността и внасят политическа корекция в правата на човека: „собствеността на патриотите е свещена и неприкосновена”. Революционният процес стига до критична точка. Следва десен завой, влязъл в историята като Термидориански преврат. Собствеността е реабилитирана. Общият максимум и терорът са отменени. Якобинците са обявени за убийци и терористи. Но играта на пазара и „оргията на собствениците” пораждат лява вълна. Следват две въстания – през жерминал и прериал, Година трета. Якобинците, макар и охулени, запазват влияние. Някои от тях се вливат в редовете на новите собственици, стават част от новите богаташи. Якобинският клуб, забранен през Година трета, е възстановен, но с ново име. Нова критична точка. Неоякобинският натиск е прекъснат от „силна ръка”.</p>
<p>Оставям да прецените дали има база за сравнение. Десети ноември беше начало на термидориански поврат. Това, че го започнаха комунисти, дори усилва аналогията. Робеспиер е свален с активното участие на по-леви от него якобинци. И ако процесът тръгва вдясно, това показва, че революцията е достигнала до историческа граница, която не може да надхвърли независимо от ефективността на революционното управление. Сега може да прибавим – и от неговата радикалност и продължителност.</p>
<p>Можем да сумираме: неизбежно реабилитиране на собствеността; осъждане на терора; бивши революционери стават собственици; революционната организация запазва влияние, но сменя името си; оргия на собствениците; лява вълна, спряна от популярен генерал – бивш якобинец, който се преориентира, удря „традиционното дясно”, установява лична власт и се разправя както с левицата (съмишлениците на своя пръв покровител, младия Робеспиер), така и с „идеолозите” (либерални интелектуалци, на чиято подкрепа разчита по пътя към властта).<br />Заслужава да се прибавят и други ефекти от историята на постреволюционна Франция: налагането на посредствеността, апатията и нихилизма сред младото поколение. Описани са в голямата френска литература.<br />Разбира се, за да бъдем точни, следва да отчитаме не само сходствата, но и различията. Във Франция един победоносен (в тежки войни) генерал прави империя и преобразява Европа. У нас един успешен (в електорални кампании) генерал участва в благотворителни мачове и търси място на страната под Шенгенското слънце...</p>
<p><strong>Направете аналогия между политическите процеси и метаморфозите на политическия елит след 1989 г. у нас и в по-развитите източноевропейски страни като Полша и Чехия. Кои са основните разлики?</strong></p>
<p>Българският преход се отличава с видими, фрапиращи парадокси. България е единствената страна в Югоизточна Европа, в която на Кръгла маса управляващата партия и политическата опозиция се договарят за основните параметри на прехода. И България е единствената страна, в която е убит инициаторът и ръководителят на една от двете страни на Кръглата маса. България е единствена измежду страните от Източния блок, в която (екс)комунистическата партия печели първите демократични избори. И пак единствено в България е подпален Партийният дом. България първа приема нова, демократична конституция. И тъкмо България преживява уникален щурм на парламента.</p>
<p>Парадоксите дават достатъчно поводи за размисъл. Във всеки от тях личи по различен начин противоречие между институционната страна, която регулира процеса на прехода, и нерегулирана, спонтанна или псевдоспонтанна политическа активност. Ако искаме да обобщим, можем да кажем, че парадоксите изразяват противоречие между централноевропейско начало и балканско продължение.</p>
<p>В България властовите позиции на политическите актьори се оказаха по-важни от правилата. В научната литература (проф. Иван Селени, САЩ) преходът в Централна Европа беше характеризиран като „неолиберален” (в началото „капитализъм без капиталисти”). В Югоизточна Европа – като „неопатерналистичен” (и съответно „капиталисти без капитализъм”).</p>
<p>Различна при двата варианта е ролята на чуждия капитал: първостепенна в единия случай, второстепенна – в другия. Основна особеност е фокусирана в явлението политически капитализъм. Управляващата партия дава възможност на определени („свои”) хора да придобият собственост. Отсъствието на чужди капитали освобождава територия, която се заема от назначени капиталисти. Политически капитализъм има, разбира се, и в страни като Чехия, Полша и Унгария, но в ограничен мащаб. В Югоизточна Европа и Русия отношенията патрон – клиент стават доминиращи. Клиентелизмът, независимо дали ще говорим за „приятелски кръгове” или „братовчеди”, представлява огромен факт, който отличава неопатерналистичния вариант. Политическият сблъсък у нас през 90-те години противопостави не просто ляво и дясно, а изкористеното ляво и изкористеното дясно.</p>
<p>Крайният резултат от прехода е либерална демокрация (Централна Европа), но може да бъде и многопартиен авторитаризъм (при неопатерналистичния модел). Това заключение на Селени, валидно и досега за страни като Русия, беше абсолютно точно за Сърбия по времето на Милошевич. Схемата започна да „работи” и у нас през 90-те години. В България съществуваше съвършено ясна тенденция към многопартиен авторитаризъм – и по времето на Виденов, и по времето на Костов. Заедно с това е ясно, че тази тенденция не стана доминираща. Страната не влезе в коловоза на многопартийния авторитаризъм. Особена заслуга за това има Симеон Сакскобургготски. Ако сега тенденцията отново се възпроизвежда, това показва само колко дълбоки са корените й.</p>
<p><strong>Как ще определите действията и политиката на кабинета „Борисов”? Успя ли ГЕРБ да се превърне в стабилна дясно-центристка партия, или „затъва в тресавището на неефективния политически популизъм”? Слабо ли е това правителство според вас?</strong></p>
<p>Последният въпрос е най-важен, но на него не може да се даде еднозначен отговор. И да, и не. Правителството е (все още) силно в социално-психологически план и (все пак) слабо при решаването на ключови обществени проблеми. Противоречието се илюстрира и въплъщава от личността на самия премиер. Не сме имали за ръководител човек с подчертан талант да общува с масите, да следи и изразява техни настроения. И в същото време да проявява управленска некомпетентност, която не се компенсира, а се усилва от неговите най-близки сътрудници. Противоречието води до зигзаги, без да се филтрира от партиен механизъм. Това означава, че партия ГЕРБ е твърде персонализирана, за да бъде и достатъчно стабилна, и определено дясно-центристка. През 90-те години имаше синя идея, имаше и червена традиция. Сега няма нито нова идея, нито стара традиция. Просто ГЕРБ е партия без стратегическа визия.</p>
<p><strong>Как коментирате версията, че срещу правителството на Борисов има силна комбинирана атака от страна на консолидирания бизнес в ясна връзка с руските специални служби и напазарувани мощни канали за въздействие? </strong></p>
<p>Пореден вариант на „конспиративна теория”. Малко е смешно, след като руските специални служби са представени на високо равнище от премиера Путин, и както научаваме, той се разбира добре със своя колега Борисов. Каналите за въздействие са преди всичко електронни медии, а именно те осигуриха небивал комфорт за кабинета. Но нека не забравяме: освен политическия има и медиен популизъм; медиите започват да се съобразяват с промяна на обществените настроения, която не е в полза на кабинета. Колкото до бизнеса – не мисля, че е консолидиран, макар че бизнес климатът се влошава. Кабинетът не работи срещу олигарсите, а някои от тях са лични приятели на премиера и със сигурност той ще очаква една или друга тяхна подкрепа.</p>
<p><strong>Смятате ли, че разкритията за имотното състояние на вицепремиера Цветан Цветанов и някои представители на ГЕРБ могат да бъдат определени като дирижирана атака за отслабване и евентуално сваляне на правителството? Кои са реалните субекти, които стоят зад тази атака?</strong></p>
<p>По принцип отслабването на правителството е политически процес и опитът непременно да се изтълкува като злонамерена атака е типичен сталинистки маниер. Врагът постоянно работи. Намесват се задкулисни сили и външни разузнавания. В началото на второто десетилетие на ХХІ век ни прожектират кинохроника от 30-те, с по-добри технически средства, но със същото изместване на реалните проблеми.<br />Обърнете внимание какво говорят политици, които подкрепят кабинета. Лидерът на СДС Мартин Димитров твърди, че партията му се готви за евентуални предсрочни избори. Лидерът на „Атака” Волен Сидеров предупреди, че ГЕРБ може да падне от власт. Иван Костов заяви, че не е убеден в наближаването на избори, но само защото не се е очертала ясна алтернатива. Всичко това едва ли е израз на високо доверие в способностите на самото правителство, но и едва ли можем да го наречем дирижирана атака. По-важното е, че вече не наблюдаваме признаци на дирижирана защита. Управляващата партия е оставена сама на своите отговорности. <br />Ако „реални субекти” означава „извън видимите”, то осветляването им предполага специално знание, с което не мога да се похваля. Ключовият акцент според мен е другаде. Ако едно правителство е обществено и експертно убедително, то дирижирани атаки, откъдето и да идват, биха заглъхнали още в началото. Когато такива атаки влизат в центъра на общественото внимание, това означава, че са налице сериозни пробойни в корпуса на самия кабинет. Отслабване на правителството е процес, за който главна заслуга има самото правителство.</p>
<p><strong>Какъв ще е ефектът от този политически екшън с криминален привкус? Има ли според вас „добри” и „лоши” в тази престрелка или може би само „по-лоши” и „по-малко лоши”? Как ще коментирате твърдението на Иван Костов, че „с ГЕРБ е лошо, но без тях – по-лошо”?</strong></p>
<p>Лесно би било да се отговори на подобен въпрос в Централна Европа. При подобни обстоятелства на Запад хвърлят оставки. Нашият случай, както знаем, е по-специален. Не можем да сме сигурни – нямаме основание да сме сигурни – че ще проработят европейските рефлекси. Неопатерналистичният преход е трудно предвидим, защото правилата не се спазват задължително. При тежко изборно поражение лидерът на загубилата партия на Запад поема отговорност и още в следизборната нощ подава оставка. Оказа се, че европейската практика не е задължителна за Станишев. Защо да влезе в действие при Цветанов? Цялата тази история с добрите и лошите ченгета, или ако предпочитате, с лошите и по-малко лошите, има общ знаменател и това са ченгетата. Съжалявам, но това не е политика. Политиката не е някой да бъде в бяло, а друг – в черно, един да играе положителен герой, а друг – да обира недоволството на публиката в пиеса със съмнителни художествени и морални качества. Политиката е ред и правила, на чиято основа се сблъскват позиции и стратегии. Всички са отговорни. Всеки – за което е извършил. Такъв трябва да бъде подходът и към онова, което наричате „политически екшън”. Още при първите крачки на кабинета министър Цветанов обвиняваше съдебната власт в слабост и липса на воля. Интересно е сега дали тя ще реши да го опровергае. А твърдението на Иван Костов разглеждам като временна оценка, прелюдия към следващата. Достатъчно ясно можем да си представим каква ще бъде тя след извода, че „дистанцията между нас и ГЕРБ се увеличава”.</p>
<p><strong>Преди време заявихте, че изчерпването на старата десница създава предпоставки за нов автентичен и пълноценен десен субект, който ще се появи вероятно след изчерпването на ГЕРБ. Изчерпва ли се ГЕРБ според вас и виждате ли ресурс за създаването на нов пълноценен десен субект?</strong></p>
<p>ГЕРБ се изчерпва и видимо е на прага на обратно броене. С уговорката, че броенето може да продължи дълго. Ролята на Иван Костов е най-любопитната към момента. От една страна, той допринася за натрупването на предпоставки за нов десен субект със своите оценки, позиции, критики към сега управляващата десница. От друга страна, с присъствието си запушва появата на такъв субект. Независимо как оценяваме нещата, хората няма да забравят големия грабеж по време на приватизацията. С право или без, в масовото съзнание това продължава да се свързва с името на Костов. Да, наистина, създават се предпоставки за нова десница, различна от старата, но не стигат само предпоставките. Необходими са субекти, които да я въплътят в приемлив за хората вид. Не е ясно дали такива субекти скоро ще се появят и кои ще бъдат. Не може все пак да се изключва процесът да бъде форсиран отвън.</p>
<p><strong>Как преценявате потенциала на Георги Първанов да създаде реална и смислена алтернатива на сегашното управление?</strong></p>
<p>Отношението на управляващите показва, че Първанов има потенциал. Ако не беше така, тази почти истерична реакция би била безсмислена и необяснима. Изявлението, че България остава „без президентска институция”, при това направено в Брюксел, може да се тълкува като държавен преврат. Кой ще промулгира законите? Или може би ще се управлява с декрети? Пролича, че ако в ГЕРБ се опасяват от нещо, това е президентът. Остава да разберем дали страховете им не са били прибързани.</p>
<p>Георги Първанов има рейтингов потенциал, по-значим от този на която и да било фигура в лявото пространство. Има институционен потенциал, който му позволява да подготвя разработки, визии, стратегии, да чертае пътища. Има политически потенциал, доказан с времето. Той допринесе БСП да излезе от кризата, в която беше затънала след управлението на Виденов. Помогна на тогавашната си партия да излезе от изолация, като я ориентира към НАТО в геополитически план и към ДПС като стратегически партньор във вътрешен план. Потребност от алтернатива на сегашното управление несъмнено има, но такава все още не се вижда. И все пак е важно да разграничаваме алтернатива от успешна алтернатива. Нужен е много политически такт, правилен избор на точното време, точното място, точните хора. Отсега има съмнения и по трите пункта. Съвсем скоро ще стане ясно дали са основателни.</p>
<p><strong>Все още ли смятате, че от присъствието на Костов в парламента има полза единствено БСП? Как калкулират тази полза социалистите? Каква е оценката ви за опозиционното поведение и активността на бившите управляващи?</strong></p>
<p>В този парламент Костов изпъква с точни критични оценки, от които обществото има полза. Управляващите също биха могли да извлекат полза от тях, ако не им пречи политическото високомерие. Изявите на Костов остават за медийна консумация, но при подчертаната динамика на процесите положението може скоро да се промени. Социалистите вероятно не биха имали нищо против да се разшири присъствието на Костов във властта. Познават добре и силните, и слабите му страни. Знаят, че неговият стил принадлежи на 90-те, на двуполюсния модел. Знаят, че добере ли се до властта, се задава и техният ред. Ще се актуализира плашещият предизборен клип „Гласуваш за Бойко, получаваш Костов!”. Махалото отново ще тръгне от единия полюс към другия. В БСП вероятно си дават сметка, че вече повече от година не са в състояние да излязат пред обществото с убедително опозиционно поведение. Независимо от немалко добри предложения и точни анализи, които – както действията на самото правителство, също са на парче. „Ледоразбивачът Костов” ще бъде добре дошъл...</p>
<p><strong>Неведнъж сте казвали, че инвестицията в младите хора и образованието е по-важна от всички останали. Как коментирате политиката на правителството в сферата на науката и висшето образованието?</strong></p>
<p>Би трябвало да е очевидно. Перспективите на България ще бъдат в ръцете – и в главите! – на младите хора. Каква и къде ще бъде нашата страна в 2020 г., ще зависи от тяхното образование и тяхната приобщеност. Можем да останем страна на периферния капитализъм, пък макар и в европейската периферия. Самият Европейски съюз има амбициозна визия за своето бъдеще – личи от Лисабонската стратегия, обърната с лице към „общество на знанието”. А къде сме ние? България за първи път след своето Освобождение няма национална стратегия. Оттам е и липсата на национална младежка политика, и отношението към учените. Пътят надолу, който се очертава пред науката и висшето образование, е самоубийствен.</p>
<p><strong>До каква степен е замърсено политическото пространство у нас? Виждате ли надежда за политическата класа и нейните избиратели, или разочарованието от политиката все повече ще се засилва, дистанцирайки хората от обществените дела и превръщайки ги по думите на Иван Хаджийски в „жертва на една историческа безнадеждност”.</strong></p>
<p>Политическото пространство е многопластово замърсено. Още по-страшно е, че няма културни филтри, които да предпазват от по-нататъшно замърсяване. Общественото мнение е всеядно. Липсват ясни критерии кое е допустимо и кое не е в политическото поведение и говорене. Чуваме от министър на вътрешните работи, че който се рови в неговите имоти, е „говорител на организираната престъпност”. Това е дори по-скандално, отколкото неубедителните отговори за самите имоти. Но все едно нищо не е станало. Да се говори публично от отговорни политици така, както се разговаря на маса, става признак на добър тон. Трябва ли да се учудваме, че тоталитарните стереотипи мутанти не само не намаляват, но дори се увеличават.<br />Нека не забравяме: главният замърсител на общественото пространство е лъжата. И нека да си спомним какво призоваваше Александър Солженицин: съпротива срещу тоталитаризма чрез неприемане на лъжата. Неговият съвет остава в сила при всяка защита на демокрацията и още повече – при наличието на пълзящ авторитаризъм.</p>
<p><br /> <em>*Петър-Емил Митев е завършил философия в Софийския университет. Доктор е на философските науки, професор и преподавател по политически науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на десетки книги по социология и политология. Депутат във Великото народно събрание. Директор е на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски”. Председател на Българската социологическа асоциация (1991–1995 г. , 1997–1999 г.) и член на Международната социологическа асоциация. </em></p>
<p><em><strong>С Петър-Емил МИТЕВ разговаря Димитрина ЧЕРНЕВА </strong></em></p>
