- 10 Sep 2020
- 314
- 7
Господин Фрийман, към един от последните ви филми има плакати, на които лицето ви се вижда голямо в центъра, докато лицата на колегите ви – Хари Коник Джуниър, Крис Кристофърсън и Ашли Джъд, са по-малки отстрани. Какво мислите за това?
<p>Така е правилно. Защо питате?</p>
<p><strong>През 2011 г. това наистина не учудва никого, но когато вие мечтаете да станете актьор в средата на 50-те години на миналия век, е немислимо един афроамериканец да бъде звездата на филм, който седмици наред оглавява кинокласациите.</strong></p>
<p>Моля ви, не ме наричайте афроамериканец, аз съм американец. <br /><br /><strong>Не виждате никаква разлика?</strong></p>
<p>Смятам, че чернокожите в САЩ много се улесняват, когато прехвърлят вината за лошото си положение на белите. Много неща в живота зависят от собствената ти смелост, от готовността ти да рискуваш. Америка все още празнува т.нар. Месец на черната история (<em>Black History Month</em>). Абсолютна глупост! Няма “черна” история, няма отделна история на афроамериканците, американската история е една.</p>
<p><strong>Винаги ли сте споделяли това мнение?</strong></p>
<p>Не, трябваше най-напред да науча някои неща. При нас в щата Мисисипи, където съм израснал, важаха два принципи: белите са лоши, защото мразят чернокожите. Чернокожите са лоши, защото са безполезни.</p>
<p><strong>Кога забелязахте, че тези принципи не винаги са валидни?</strong></p>
<p>Доста рано, още в училище. На девет години за първи път застанах на сцената, на дванайсет години спечелих конкурс за най-добър млад актьор в щата Мисисипи.</p>
<p><strong>Кога се случи това – през 1949 година?</strong></p>
<p>Точно така.</p>
<p><strong>Тогава все още е в сила доктрината “разделени, но равни” (<em>Separate but equal</em>), расите живеят и учат отделно. Излиза, че сте били най-добрият чернокож актьор, или греша?</strong></p>
<p>Щом така ви харесва – да. Но в щата Мисисипи все пак живееха много повече чернокожи от бели! Тоест аз имах сериозна конкуренция. По-голямата част от нас произхождаха от семейства на роби.</p>
<p><strong>И вие ли?</strong></p>
<p>Проследил съм родословното си дърво само до прапрапрабаба ми. Тя е била робиня във Вирджиния. От онова време, впрочем, идва и фамилното ми име. Много от освободените роби получават това име. Питат ги в някоя административна служба: “Как се казваш?” – “Том”. – “Том чий?” – “Само Том”. – “Окей, отсега нататък ще се казваш Том Фрийман*”.</p>
<p><strong>Роден сте през 1937 година в семейството на бедни чернокожи от южните щати – какво е детството ви?</strong></p>
<p>О, ние дори не спадахме към най-бедните, защото майка ми беше учителка, но също често оставахме гладни. Със сестра ми от време на време отивахме да живеем при баба ни.</p>
<p><strong>По това време все още се случва понякога да линчуват чернокожи в щата Мисисипи. Страхувахте ли се?</strong></p>
<p>Постоянно се усещаше особено напрежение във въздуха. Ту чувахме, че гори някой магазин, ту че някой е бил пребит или че Ку Клукс Клан отново обикалят наоколо. Тогава възрастните се страхуваха, но ние, децата, изобщо нямахме представа какво точно се случва.</p>
<p><strong>Имахте ли бели приятели?</strong></p>
<p>Не. Едва когато по-късно се преместихме в Чикаго, влязох в контакт с бели деца.</p>
<p><strong>В края на 40-те години милиони чернокожи семейства се устремяват на север с надеждата, че ще ги третират справедливо.</strong></p>
<p>В Чикаго баща ми искаше да работи като фризьор. Но пиеше много, това разби семейството ни. Живеехме в долнопробен квартал – “Саут Сайд”, запознах се с един куп опасни типове и за малко да кривна по наклонената плоскост.</p>
<p><strong>Кога разбрахте, че ви дискриминират?</strong></p>
<p>В гимназията – на 14–15 години изведнъж установих, че се случват неща, които не мога да си обясня, неща, които са несправедливи и спират развитието ми.</p>
<p><strong>Най-лошият ви спомен?</strong></p>
<p>Съвсем не е всекидневният расизъм. Повече ме занимаваше положението на семейството ни. Мразя Коледа до ден днешен, защото тогава тя винаги беше отчайваща. Никакви подаръци, понякога дори храна нямахме.</p>
<p><strong>Добър ученик ли бяхте?</strong></p>
<p>Наложи се да повторя седми клас, защото твърде често се бяхме местили, но след това бях един от най-добрите в класа. Образованието ми е солидно.</p>
<p><strong>Чернокожи учители, чернокожи ученици?</strong></p>
<p>Завърших през 1955 г. – година по-рано Върховният съд на САЩ отмени расовата сегрегация в обществените училища. Това обърна живота ни с главата надолу. Изведнъж ни разрешиха да пием вода от същите чешми като белите, да посещаваме същите ресторанти и да използваме същите тоалетни.</p>
<p><strong>Дотогава в автобуса трябваше ли да отстъпвате място на белите?</strong></p>
<p>Ама разбира се.</p>
<p><strong>През 1955 г. Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си на бял мъж в автобус в Алабама и предизвиква национален скандал, който възпламенява движението за граждански права около Мартин Лутър Кинг. Как възприехте това? </strong></p>
<p>Не само го възприех, но си направих и изводи! След като Роза Паркс направи първата крачка, в автобуса всички вече сядахме, където искахме.</p>
<p><strong>Кога разбрахте, че искате да станете актьор?</strong></p>
<p>На 13 години участвах в училищни пиеси и бързо се амбицирах да играя главните роли. Като ученик бях доста добър и след като завърших, ми предложиха стипендии, за да продължа образованието си. Но само в провинциални учебни заведения и тогава реших, че бъдещето ми трябва да е в Холивуд.</p>
<p><strong>По онова време всички филмови звезди са бели. Как ви хрумна идеята, че в Холивуд би се намерило място за вас?</strong></p>
<p>В средата на 50-те години Сидни Поатие и Хари Белафонте снимаха своите първи филми. Имаше я и красивата Дороти Дендридж, която беше по-талантлива от Мерилин Монро или Лиз Тейлър, но като чернокожа в най-добрите си години беше безработна. На жените им беше по-трудно, отколкото на мъжете, въпреки че Хати Макданиъл спечели “Оскар” през 1940 г. Мислех си: щом Поатие може, и аз ще успея. Но преди това аз тръгнах в съвсем друга посока – като много други мъже без пари през 50-те години, отидох в армията. Във Военновъздушните сили.</p>
<p><strong>Имаше ли война тогава?</strong></p>
<p>Не, Корейската война вече беше свършила. Исках да летя, но не ми разрешиха. Нямам понятие защо. Попаднах в радиолокационна станция. Не си бях на мястото и бързо изчезнах от армията. В края на 1959 г. наистина отидох в Холивуд.</p>
<p><strong>Често се чува изразът “отидох в Холивуд”, но това не е толкова лесно. Как прекарахте първата нощ там?</strong></p>
<p>Бях спестил пари и си наех апартамент.</p>
<p><strong>Къде?</strong></p>
<p>В Креншоу, Лос Анджелис, много далеч от Холивуд. Нямах кола, нямаше автобуси. Затова и не си намерих работа. Все пак се регистрирах в профсъюза за чернокожи актьори – <em>Negro Actors Guild</em>. Това обаче не помогна. Скоро останах без пари. Гладувах.</p>
<p><strong>Какво правехте, за да оцелеете?</strong></p>
<p>От време на време ядях ориз.</p>
<p><strong>Как намерихте първата си работа?</strong></p>
<p>В Лос Анджелис Комюнити Колидж търсеха човек, който да разнася служебната поща и да се грижи за документацията. След седем или осем месеца можах да си позволя кола – в Ел Ей не си човек без кола. Не можеш да посещаваш партита, не получаваш работа и секс. Съдба: тази незначителна служба ми помогна да пробия.</p>
<p><strong>Как?</strong></p>
<p>Запознах се там с хора, които ми осигуриха контакт с училището за актьори “Пасадина Плейхаус”, където приемаха и чернокожи. Научих се да се движа, да говоря, дори взимах уроци по френски. Скоро стана ясно, че силните ми страни са говорът и гласът ми.</p>
<p><strong>Затова озвучавате почти всеки филм за животни, който влиза в киното?</strong></p>
<p>Ами явно гласът ми е подходящ за филми за животни.</p>
<p><strong>Какво се случи после?</strong></p>
<p>Отидох в Ню Йорк – беше загубено време, там нищо не се случи. Пет месеца по-късно попаднах в Сан Франциско, където се включих в аматьорски театър. Играех домоуправителя и понякога излизах на сцената. В една от постановките – <em>Little Mary Sunshine</em>, обаче трябваше да играя индианец, който развява американското знаме. Отказах и шефът веднага ме изхвърли.</p>
<p><strong>Проявили сте чувство за достойнство.</strong></p>
<p>По-скоро твърде голямо самочувствие. Една седмица по-късно започнах работа като пощаджия, спестих малко долари и отново се върнах в Ню Йорк, където четири години работих в автомивка.</p>
<p><strong>Тоест кариерата ви не потръгва. През 1964 г. обаче получавате право за първи път да гласувате.</strong></p>
<p>Положението на чернокожите междувременно се беше подобрило. Новите закони за гражданските права от 1964 г. бяха окончателната победа на движението на Мартин Лутър Кинг. Това разбута и развлекателната индустрия, най-сетне повече чернокожи актьори получиха шанс да се развиват. После ми отне само двайсет години, докато станах звезда.</p>
<p><strong>Имаше ли решаващ момент в кариерата ви?</strong></p>
<p>През 1966 г. работех допълнително в една туристическа агенция и добре се разбирах с шефката си. Тъй като ми беше омръзнал животът на неуспял актьор, попитах я дали не може да ме назначи във фирмата. Тя отказа. Първоначално помислих, че е заради цвета на кожата ми. Оказа се, че тя се страхувала, че ще я зарежа, щом все пак получа някоя роля. А аз изобщо нямах такова намерение. Ако ме беше назначила, до днес щях да продавам екскурзии.</p>
<p><strong>Кога напуснахте фирмата и шефката си?</strong></p>
<p>Малко след това. Пиесата се казваше “<em>The Niggerlovers</em>”. Разказваше за движението за граждански права и беше хит. После получих роля в едно телевизионно шоу за деца – <em>The Electric Company</em>, участвах в 780 негови епизода. През 70-те години за първи път нямах финансови проблеми.</p>
<p><strong>Но имахте проблеми с алкохола.</strong></p>
<p>Вероятно съм наследил това от баща си, който почина на 47 години от цироза. Не бях пияница, но след като няколко пъти се събудих на улицата, промених начина си на живот.</p>
<p><strong>И от 80-те години най-сетне истински ви провървя. </strong></p>
<p>Да, положението на чернокожите в развлекателния бизнес тотално се беше променило. Еди Мърфи, Майкъл Джексън, Меджик Джонсън, Ричард Прайър, Бил Козби – бялата средна класа обожаваше чернокожи звезди!</p>
<p><strong>Днес и вие сте сред тях. Понякога обаче човек има усещането, че постоянно играете Нелсън Мандела или Бог.</strong></p>
<p>Очите ми са виновни. Те създават впечатлението, че съм мъдър и благ – от това страдах още на двайсет години.</p>
<p><strong>Имате ли мечта, която не се е сбъднала?</strong></p>
<p>Не, и най-смелите ми мечти се сбъднаха. Днес отново живея в щата Мисисипи, където съм израснал. Това ми дава сили. Здравословно е, когато си богат и известен, да помниш откъде си тръгнал.</p>
<p>* <em>Free </em><em>man (англ.) – свободен човек.</em></p>
<p><em> </em></p>
<p><em>Морган Фрийман е един от най-популярните и уважавани американски актьори. Роден е на 1 юни 1937 г. в Мемфис, Тенеси, САЩ. Има дълга и впечатляваща кариера на сцената, в телевизията и на киноекрана. Три пъти е номиниран за “Оскар”, преди да получи през 2004 г. престижната награда за най-добър актьор в подържаща роля в боксьорската драма на Клинт Истууд “Момиче за милион долара” с Хилари Суонк.</em></p>
<p><em>Интервюто е публикувано в “Зюддойче Цайтунг Магацин”. </em></p>
<p><em>Превод от немски език: Мария Дерменджиева</em></p>
