- 09 Март 2025
- 6624
- 16
Автор: Жан-Мари Руар, “Фигаро”
След речта на френския президент Еманюел Макрон с войнствени акценти френският писател и академик Жан-Мари Руар приканва към смиреност войнолюбивите умове, готови да поведат битка, без да осъзнават последиците и бездната от жестокости, които тя ще породи.
В момента много се говори за войната. И ако случайно не сме го знаели, войнствената поява на президента Макрон по телевизията, по-голям чърчилианец от призрака на самия Чърчил, щеше да ни убеди, че часът във военно отношение не просто е сериозен, а извънредно сериозен. Срещу Тръмп, който работи по-скоро ефективно за мир, Еманюел Макрон избра не да се опитва да успокои международния климат, не да отвори перспективи за мир, а да драматизира ситуацията до крайност. По-малко загрижен да успокои французите, отколкото да изостри техните страхове, тревоги, несигурност. Несъмнено така той се надява да се отличи в ролята на провиденциалния човек, единственият способен да предотврати апокалипсиса. Някои недобронамерени умове биха казали, че може би това е единствената ниша, която му остава, след като вече няма връщане назад. След този студен душ войната, която смятахме за далечна, сега е част от нашия пейзаж.
От известно време е удивително явление да се видят толкова много професионалисти в социалните мрежи и информационните канали да се правят на Клаузевиц. Притеснителното е, че навремето можехме да си говорим за тази война край огнището с онези, които са я водили и не са запазили светъл спомен за нея. Днес, включително сред военните, малцина са се сблъсквали с това. А сред последните френски държавни глави никой, освен Жак Ширак, лейтенант в Алжир, което може би обяснява слабия му ентусиазъм да въвлече Франция в Ирак. Тази война по никакъв начин не пречи на онези, които говорят с лекота за нея, да имат впечатлението, че я познават. Дори да е само бегло познание през най-илюзорния му аватар в телевизионните новини и видео игрите. Учудваща е също спонтанната поява на множество самопровъзгласили се историци, които размахват във всички посоки това голямо плашило, което представлява чрез Мюнхен, духът на мира, превърнал се в символ на малодушие. Не е ли страшно отклонение на ценностите това обръщане на смисъла? Сякаш желанието за мир вече не е легитимна грижа в човешкия ред, а върхът на страхливостта.
Не съм историк, а и да бях, уви, в случая това нямаше да ми е от голяма полза. Историята, която Наполеон наричаше “лъжа, която вече не се оспорва”, не може да ни научи на нищо в тази област. Иначе защо ще повтараме неуморно едни и същи грешки? Въпреки това обичам да размишлявам върху нея и особено за нейната основна и пагубна движеща сила: войната. Големият немски писател, Ернст Юнгер, герой от Първата световна война, отрекъл се от войнствената си страст, след като е преживял ужаса на окопите, в името на абсолютния пацифизъм, написа книга, която разкрива цялата човешка двусмисленост чрез неговия опит: “Борбата като вътрешно преживяване”. Но не без безкрайна скромност и предпазливост се осмелявам да пристъпя към това, което остава една от големите загадки на човечеството.
Това, което ме поразява най-напред, е, че всички войни са започнали по един и същ начин: с любопитна слепота на общественото мнение за бездната на жестокостите, които те представляват, и със синдрома “цвете в пушката”. Това е “О, Боже! колко е хубава войната” на Аполинер, този чудесен поет, чиято слабост се опияняваше от брутална сила, от Пеги, Дрийо Ла Рошел, от цяло поколение, опиянено от национализъм, което, с изключение на няколко непокорни, Жан Жионо или Анри Барбюс, търсеше във войната форма на изпитание, на Божия справедливост. Защото войната винаги приема религиозен характер. Тъй като от нея се очаква решението на конфликт в името на тази истина или висша справедливост, която дава силата. Освен това не благославят ли епископите оръдията, а химните Te Deum странно не отсъстват.
Във войната се сливат безредно и в различни пропорции индивидуалните пориви към агресивност и мечтата за религия и колективно единство. Индивидуалната неудовлетвореност, разочарованията от всякакъв вид се присъединяват към единодушни проекти, които имат всички хора на власт. Тъй като изпитвайки най-малкото трудности да обединят народа - особено французите - в мирни проекти, те срещнаха любопитна подкрепа за идеята на войната. Парадоксално, заплахата от война далеч не отблъсква гражданите от техните лидери, а само увеличава зависимостта им от тях. Наистина не може да се каже, че кървавата военна повинност за понякога спорни завоевания е отблъснала французите от Наполеон. Нито ужасните изтребления от 1917 г. от Жорж Клемансо. А нашата история е изградила повече статуи за мъжете, които са водили война, отколкото за онези, които са се опитали да я предотвратят, като Жозеф Кайо или Жан Жорес, чийто убиец Раул Вилен беше оправдан, докато вдовицата на Жорес беше осъдена.
Този периодичен захлас по войната не е от вчера, нито от 1914-18 г. Неговите основи са в нашата мозъчна кора и психоаналитично несъзнавано. Фройд го приема, обяснява, но не намира лекарство за него. Колкото и разумни и интелигентни да сме външно, човешките дълбини са мрачни. Нека си признаем, че тази страст към войната е заложена в самия човек. И този прогрес, за който си създаваме много илюзии, не я е изкоренил от нашите гени. Пелопонеската война, разказана от Тукидид, все още е много актуална, както е описано в увлекателната книга на Мишел дьо Жегер “Меланхолията на Атина”. Тя ни показва наизбежния генезис на конфликта, който чрез Сицилианската експедиция е трябвало да донесе слава и щастие на атинския народ, но е завършила само с окончателното му разорение. Съставките винаги са един и същи: слабостта на демокрацията пред сладкодумни говорители, фалшивите претексти, личните амбиции на лидерите, интересите на търговците на оръжия, ентусиазмът на тълпите да се бият.
Това е матрицата на всички конфликти.
Защото изглежда нито един аргумент може да спре това първично желание за война, когато то превземе умовете. Логиката и разсъжденията изглеждат безсилни да го спрат. Така, когато поставяме на позорния стълб привържениците на Мюнхенските споразумения, не поставяме под въпрос тяхната първоначална кауза, Версайският договор, с други думи нас самите, които тържествено обединихме чрез непоносими клаузи всички условия за бъдещата война. Жак Бенвил го написа в прозорливата си книга, “Политическите последици от мира” (Les conséquences politiques de la paix), представяйки ни безмилостен хороскоп на Втората световна война. Без да проявяваме твърде много полемичен дух, което би било върхът, би трябвало да се запитаме спокойно за ползите от войната, особено за тези, които са ни близки: най-общо казано, не съдържат ли те в своите резултати, колкото и легитимни да ни се струват сега, кълновете на по-сетнешен конфликт. 1870 г. не роди ли 1914-та, която на свой ред породи 1940-та?
Разбира се, войната решава много проблеми, които мирът не е успял да реши. Чуваме тук-там, или поне надушваме, че някои европеисти няма да бъдат недоволни, ако украинският въпрос послужи като цимент за една Европа, отървала се от омразните си суверенисти. Вярно е, че войната е много полезна и дори необходима за създаването на една нация: преди два века италианските и германски части не са били скрепени другояче - “с желязо и огън”.
Но не е ли безотговорно да си играем с третата световна война?
Играта на съюзи чрез ефекта на доминото показа през целия ХХ век риска от въвличането в конфликти, които доведоха не само да унищожаването на Европа, но и почти до разрушаването на страните, които я съставляват. Това ли е примерът, който трябва да следваме? Що се отнася до дискусиите за ядреното разубеждаване, няма ли нещо неприлично с оглед на толкова категорична заплаха? Как може големите политически лидери да говорят така безочливо за ситуации, които биха довели в краткосрочен план до унищожаване на част, дори на цялата планета? Ядреното разубеждаване не е създадено, за да подпали целия свят в името на илюзорна щедрост. Вече платихме твърде скъпа цена.
Що се отнася до взаимното използване на ядреното оръжие, може би е парадоксално да видим Марин льо Пен и Жан-Люк Меланшон да застават зад голистката концепция, но все пак тя е тази на здравия разум. Само че Дьо Гол смяташе, че въпросът е твърде сериозен, за да бъде обсъждан в публичното пространство и че е необходимо да се запази аурата му на тайнственост. Не би ли било по-мъдро преди да се впуснем в големи геополитически авантюри, първо да се опитаме да решим малките национални проблеми, с които се сблъскваме (Нова Каледония, Майот, дефицит, пенсионна реформа)? Но верни на вечното си устремяване след идеологическите мечти, вместо след скучната реалност на конкретиката, ние предпочитаме да се изправим срещу вятърните мелници на една Европа, обзета от романтичното главозамайване на “ставайте бързо, желани бури”.
Друг въпрос, който според мен не си задаваме достатъчно: какво означава всъщност да бъдеш патриот? Нека драматизираме: за коя страна сме готови да умрем? За Франция? За Европа, но коя? Това е вариция на въпроса през 1939 г., като Украйна би изпълнявала ролята на Полша: кой е готов да умре за Данциг? Ядреният огън поставя въпроса по друг начин. Вече не става дума да умреш сам, а да повлечеш в смъртта хиляди, дори милиони мъже, жени и деца. Това поставя и въпроса за оцеляването на човешкия род. Наистина ли сме помислили достатъчно за тази заплаха, преди да си играем на чираци магьосници? Без значение колко сме патриоти, днес можем да се чувстваме патриоти по отношение на това прекрасно благо, едновременно интимно, близко и универсално, което е животът. Но винаги ще има такива, които подобно на героя на Кубрик - д-р Стрейнджлав, предпочитат да се правят на Сарданапал и, с риск да умрат, искат да изчезнат в колективна кървава баня.
В тази тревожна атмосфера, от която президентът Макрон, видимо оживен, черпи нова легитимност, можем да се запитаме какво ще се случи реално с този проект за “военна икономика”, изваден набързо от чекмеджетата, както и с 800-те милиарда, които г-жа Фон дер Лайен иска да хвърли в баланса. Тези големи призраци, придружени от жестикулации и извънредни срещи, са европейски специалитет. Понякога трудно следват действия. Което в случая е по-скоро успокояващо за онези, които са разтревожени от това бързане към военната перспектива, преди да са изчерпани всички
мирни преговори, включително с Русия, европейско пространство на европейската култура.
Защото, нека бъдем антиконформисти, не е безполезно да се даде шанс на мира. Слава Богу, тенденцията всичко да се отлага за следващия ден, заложена в ДНК-то на Европа, може да ни накара да смятаме, че тези големи амбиции ще имат съдбата на оживения дебат по много конкретния въпрос за европейското лятно часово време: дълго обмислян, не по-малко обсъждан, породил редица комисии, накрая гласуван и… никога неприложен.
Превод от френски: Галя Дачкова
Следвайте "Гласове" в Телеграм и Инстаграм
