Христо Мутафчиев пред "Гласове": Готови сме да затворим театрите, ако нашите искания не се изпълнят

Автор: Лора Асенова за "Гласове" 

Министърът на финансите бил казал, че ще съкрати 400 читалища от 3000, защото не виждал никакви резултати в тях. Той резултатът се вижда в поколения след съществуването на министъра на финансите. Резултатът от просветителската дейност се вижда в поколения деца след това. Това каза пред "Гласове" Христо Мутафчиев.

Според него недофинансирането на културата е основен проблем: Само за театър недостигът е 83 милиона. И то не защото ние не си вършим добре работата, а защото с министерско постановление преди време стандартът, по който се финансира българският театър казва така – срещу 1 лев приход държавата дава 3 лева. Това е стандартът – 3 лева. И така се формира бюджетът на един театър. И с министерско постановление този стандарт беше променен от 3 на 4.50 лева, само че трябваше да влезе в сила от 1 октомври. И от септември до октомври хората функционират, работят и има един луфт, който не е запълнен, защото от 1 октомври, влизайки този стандарт, държавата не е започнала да го плаща, а плаща на 3 лева. Ние искаме този недостиг от 83 милиона, който се акумулира за целия този период, да бъде изплатен на „сценични изкуства“. Освен всичко останало да не говорим, че се повишиха всички видове услуги – и дървесината, и метала. Ние само от дървесина и метал произвеждаме нашите декори. Да не говорим за електроенергия, да не говорим за отоплителния период, който предстои.

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Христо Мутафчиев е председател на Съюза на артистите в България вече 18 години. Съвместно с това продължава да играе в „Народния театър“. На 21 ноември е премиерата на моноспектакъла му „Боже мой“. Потърсих го за разговор между репетициите в кабинета му в Съюза, който се намира точно пред Народното събрание. Дори прозорецът му гледа натам. И си помислих, че дори гледката му дава ежедневен стимул да прави още и още, да търси начини и подкрепа да подобри средата и средствата на творците. В нашия разговор той както винаги е откровен и неподправен. Говори за работата на Съюза, за разделението и обединението в гилдията и за най-съкровените си мечти – какво още би искал да направи. 

- Идвате от репетиции за премиерата на спектакъла „Боже мой“. По текст на Теа Денолюбова, режисьор е Стоян Радев. От това, което четох като синопсис, се питам как е засегната темата за религията?

- Аз не мисля, че се занимаваме с религията. Аз мисля, че се занимаваме с истината за съществуването на човека и за грижата на човек към човека. И за това, че Бог е личен копнеж, той не е нещо, което стои в една мъртва църква и в един мъртъв иконопис. И всъщност ние хората правим чудесата, не Бог. Ние сме тези, които си помагаме един на друг, защото има много мъка по този свят, обаче има и много любов и много грижа. И хората се справят чудесно.

- Вие вярващ човек ли сте? 

- Вярващ съм, но не съм религиозен. За мен вярата в Бог е вяра в човека. Това, че животът е копнеж, не е план, проект. Животът е жажда. И колкото си по-жаден, толкова повече живееш. 

- И другите постановки, в които играете сега, са с много силен текст. За мен някак си това е водещото, мога да преглътна други части от спектакъла, в които нещо не ми харесва, обаче, когато текстът е много силен, винаги излизам развълнувана. И тук да Ви призная най-любимата ми постановка в България е „Духът на поета“. Казвам го честно, а не като комплимент, защото всеки, който ме познава, ще потвърди, че така казвам винаги. 

- Много благодаря! Не случайно този текст и „Плач на ангел“ са написани от най-добрите български драматурзи. Случайно е, че аз попаднах на пътя точно на тези текстове. Освен че е случайно, аз също съм щастлив, че участвах в това. Защото животът, когато протече без срещи, не е истински живот. Но на мен ми се случи да се срещна с един от най-големите и това е най-голямото щастие за един човешки живот.

- Случайностите, късмета, случките, събитията те правят живота!

- Срещите, срещите! Срещите обогатяват. 

- Мислите ли, че такива дълбоки текстове достигат до хората? Желанието и надеждата Ви сигурно е да достигнат, но какво е Вашето усещане? Дали този текст може да бъде разбран и да развълнува само човек, който се вълнува от българска история например или смятате, че театърът го прави по-общодостъпен?

- До този момент аз не съм срещнал обратна връзка, която да е „нищо не разбрах“. До този момент обратната връзка, която съм имал от всички текстове, които съм работил, на Стефан Цанев и двата текста имам предвид, и с много други текстове съм работил, но за тези два говоря, за тях винаги обратната връзка е била тотален рев на финала, сълзи! И после развълнувани погледи, които не могат да намерят думи. Това за мен означава само, че съм му бръкнал в сърцето и съм го разчовъркал! 

- Дали разчувстването не идва и от това, че спектаклите Ви са камерни? И моноспектакли. Тогава връзката е много директна. 

- Това е част от удоволствието. И „Духът на поета“, и „Плач на ангел“, и този, който работя в момента, не са текстове за голяма сцена. Защото голямата сцена слага четвърта стена пред актьора и по много по-различен начин достига идеята към публиката. Голямата сцена предполага много по-мащабни жестове, много повече движение по сцената, което разсейва от текста. Докато в камерна сцена всичко е много по-концентрирано между мен и теб. И ако аз успея да изпълня този въздух с енергия и смисъл, значи съм те накарал да бъдеш вечно моя. 

- Другото, което се чудя дали си стига до адресата – преди няколко дни беше Денят на будителите и Вие излязохте с позиция. Каква беше тя, какви бяха Вашите искания и изобщо постигна ли се нещо от този протест? 

- Позицията ни е, че трябва да се спре с това мизерно съществуване на цял един сектор. Тук не говоря само за актьори, певци, защото има много хора, които са завършили и културология, и музейно дело, и архивно дело, и галеристи, и библиотекари, хора, които се занимават с читалища, трупи, творци, които танцуват, ансамбли, художници, музиканти, поети, писатели, преводачи, те всички са част от културата на една нация. От това тази нация да има идентичност след време. Защото тук, когато се говори за резултат, ние не можем да говорим за резултат от днес за утре. Тук става въпрос за резултат в поколения напред. Това, което правим ние, е надстройката на нашето общество.

- Нека говорим в конкретика, по-точно искахте…

- Искаме още и ще го искаме, докато стане – бюджетът на Министерството на културата от 350 милиона да се допълни с поне още 250 милиона. 

- Защо точно 250?

- Разчетите, които са направени от самото министерство, ни показват, че точно толкова не ги достигат, за да може през 2024 г. секторът да функционира нормално. 

- Тоест те ще се разпределят във всички сфери? 

- Във всички браншове! Само за театър недостигът е 83 милиона. И то не защото ние не си вършим добре работата, а защото с министерско постановление преди време стандартът, по който се финансира българският театър казва така – срещу 1 лев приход държавата дава 3 лева. Това е стандартът – 3 лева. И така се формира бюджетът на един театър. И с министерско постановление този стандарт беше променен от 3 на 4.50 лева, само че трябваше да влезе в сила от 1 октомври. И от септември до октомври хората функционират, работят и има един луфт, който не е запълнен, защото от 1 октомври, влизайки този стандарт, държавата не е започнала да го плаща, а плаща на 3 лева. Ние искаме този недостиг от 83 милиона, който се акумулира за целия този период, да бъде изплатен на „сценични изкуства“. Освен всичко останало да не говорим, че се повишиха всички видове услуги – и дървесината, и метала. Ние само от дървесина и метал произвеждаме нашите декори. Да не говорим за електроенергия, да не говорим за отоплителния период, който предстои. Да не говорим за разходите по командировъчните, които също се увеличиха с министерско постановление. От 20 лева стана на 40 лева командировката на ден на един човек. И когато тръгнат да пътуват, те планират вече 40 лева, само че ги нямат. От тази гледна точка министерството не ги отпуска, защото ги няма. И така става един кръг, в който се въртим, и колегите спират да планират турнета. Което води до загуба от една страна и второ води до това да не могат добрите постановки да се виждат и в по-отдалечените райони. Защото България не е само София. 

- След протеста имаше ли реален резултат? 

- След протеста единствено изпищяха няколко PR-а на Министерски съвет, които бяха много учудени защо хората са така недоволни. Но друг реален резултат до този момент няма. В момента се кове бюджетът и аз се радвам, че КНСБ и „Подкрепа“ застанаха зад този протест, защото те са големи синдикати, мощни, с много влияние и тепърва предстоят срещи на министерския съвет със синдикатите и аз съм убеден, че синдикатите ще настояват и ще отстояват сериозно нашите позиции, така че ще постигнем това, което сме решили. Просто ще бъде по трудния начин, за съжаление. Но пък аз от трудното не се оплаквам, на мен лесното ми е скучно!

- Тоест вие сте готови за още действия, евентуално след тези срещи в МС сте готови за протести, в които театрите да затварят кепенците? 

- Естествено! Нямаме какво да губим!

- Понеже казвате за всички тези Ваши усилия, от 18 години сте председател на Съюза на артистите, след още 2 ще сте най-дълго управлявалият го. Какво постигнахте и какво не успяхте да постигнете за това време? 

- Мога да кажа само, че бившият председател на САБ Стефан Илиев е постигнал най-важното нещо във времето, в което живееше. Защото всеки един лидер управлява в определено време и неговите способности се забелязват и се отчитат пред призмата на времето, в което живее. Пример давам Стамболов, ако това, което е направил тогава по онова време, е било значимо, мащабно и силно, сега такъв тип характер нямаше да го допусне обществото, Европа нямаше да допусне съществуването на такъв лидер. Така той е бил на точното си място, в точното си време. Та Стефан Илиев във времето, в което беше председател на Съюза на артистите, направи нещо много важно – това бяха годините след 1990, когато се промени цялата система и когато започнаха да се разделят синоди, съюзът на писателите се разцепи на четири, той успя да запази Съюза на артистите цял. И аз го намирам за най-важното нещо. Ако аз има нещо, което да съм направил, защото малките победи също ги слагам в тефтера си, но те са си мои, те не се отчитат пред обществото, това е секторът да се запази цял и мрежата в цялата страна да се запази. Защото спомняте ли си навремето как се простихме и се лишихме от всички кина? Ние имахме кина във всеки град, дори по 2-3 кина. В момента в повечето градове няма и едно кино. Тоест това се унищожи. Аз успях да направя така, поне така си мисля, може и да не съм прав, че театралните сгради като мрежа, с която сме изключителни в цяла Европа, защото в цяла Европа няма такава театрална мрежа, театралните сгради във всеки един град да бъдат запазени и да не се отдават на частници или да трябва да се превърнат в открити сцени, да се разбият трупите и да останат отворени пространства, в които всеки да прави каквото си иска. Това е основната ми заслуга, ако мога да кажа кое. Смятам, че ние сме най-богати именно с тази нетрадиционна и нестандартна за Европа театрална мрежа. Няма голям град в България, в който да няма театър. 

- Принципно да няма и читалище. На мен ми е тъжно за читалищата. 

- И читалище, да. Доколкото разбрах, министърът на финансите бил казал, че ще съкрати 400 читалища от 3000, защото не виждал никакви резултати в тях. Той резултатът се вижда в поколения след съществуването на министъра на финансите. Резултатът от просветителската дейност се вижда в поколения деца след това. 

- И то трябва вътре да има дейност, за да има резултат! И понеже казахте за това, което е плюс през годините Ви дотук, кое е това, което не успяхте досега или все още работите да направите, което още Ви е болка? 

- Аз навремето, още като станах председател, си поставих една задача – има една база в Ахотопол, която я наричаха „Гетото на артистите“, една база от 16 декара, където има 197 бунгала, те са бараки, които всички тези години се разрушават, защото са дъсчени бараки, с общи бани и тоалетни. Страшна мизерия! Има обаче много хора, които обичат да ходят там, защото то е лагерна обстановка, те си готвят, правят си огънче, ловят си рибка на морето. Почиват си и то на социални цени, по 3 лева на легло. Тази база още тогава исках да започна да я ремонтирам, да я направя съвременна, но не можах да открия средства. Е, дойде моментът, в който открих средства и в момента сме започнали работа по базата. То пък се случи, че там потоп ги удари в Царево и Ахтопол, леко поспряхме, но в момента отново отваряме темата. Започваме да чистим старите бараки, след което следващият етап ще бъде да си поръчаме нови къщички, самостоятелни. Да направим един амфитеатър там в базата за колегите да репетират, да играят представления вечер, за да може да се облагороди районът и в крайна сметка жителите на Ахтопол да имат къде да гледат театър, не да ходят до Созопол. И другото, вече няма институция, която да тръгва да работи с нашия труд или с хора от нашата професия, или да мисли промени в нашия професионален труд, да не се съобразява с нашето мнение или да не иска нашето становище, няма такава институция вече! Има една дума – имат ни страха! Но даже не е това важното. Не успях да направя така, че да влея в мозъците на всички онези тикви там да разберат, че културата не е разход, а инвестиция! И да започнат да инвестират, което означава да инвестират и в човешкия фактор, за да могат трудовите доходи на моите хора да станат достойни или да не се срамуват, когато ходят да работят, да ходят с желание на работа. Но това предстои! 

- Понеже казвате именно за смисъла на Съюза, аз го разбирам, но като млад човек малко ми звучи като една отживелица от миналото. Каква е функцията му днес? Мисля, че тя е важна, но нека я поясним. 

- Те са създали много традиции отживелиците. Вярно творческите съюзи са се създавали по комунистическо време, но те са създавани с ясна цел, за да може да бъде контролирана масата. И аз виждам съществуването на нашата организация в момента по следния начин. Държавата с нейните институции и министерства не може да контактува с всеки един човек по отделно. Затова тя може да ги обедини и да контактува с тях чрез обединение. Нашата организация, както и другите творчески съюзи, които все още съществуват, са именно онова свързващо звено, както казвам Големанов „между баба Гицка и баба Мицка“ – държавата контактува с нас, а ние информираме хората в цялата гилдия кои са мерките, които трябва да вземе държавата и обратно – аз им казвам нашите хора с какво не са доволни. 

- А чисто материално как изглежда това? Защото знам, че Съюзът дава стипендии, занимава се със здравна дейност, социална дейност. Какви помощи се дават от Съюза за артистите? 

- От САБ много помощи се дават. От държавата за съюзите – никаква помощ не се дава. Ние не сме бюджетна организация. Всички тези организации са организации в частна полза. Ние се самоиздържаме чрез събития, спонсорства, наеми на имоти, които притежаваме, защото много имоти са създавани и са дарявани на Съюза на артистите от творци. Ето сега примерно с Първа инвестиционна банка – те отделят едни средства, които влизат в САБ, една част отиват за изработване на наградите Икар, организиране на събитието на наградите Икар. Има част, която влиза за стипендии на млади творци, следващата част влизат в социалния фонд за пенсионери, които са вън от театралната сцена вече. Но всеки един фонд си има правилник. Примерно, не може всеки студент да кандидатства, трябва да отговаря на определени условия. Събират се студентските съвети, решават хората, не ги определям аз, предлагат ни ги и ние тези средства им ги даваме. С пенсионерите е по друг начин – там правилникът е да се помогне на всички пенсионери, чиято пенсия е под прага на минимума в съответния момент, в който кандидатстват. 

- Има и такива! Много ли са? 

- Не са много, но има и такива. Има хора, които трябва да получават социални пенсии, но не получават. Има много хора, които нямат никакви средства и се обръщат, най-логично, към нас. Държавата не ни дава една стотинка. Държавата ни дава, само ако кандидатстваме по някой проект от фонд „Култура“ или към фонд „Кино“. Кандидатстваме, спечелим си проекта по всички правила и норми на конкурсите и тогава имаме средства, с които можем да работим по дейности. Нямаме бюджет от държавата. 

- Което прави работата Ви още по-трудна и сложна, защото не можете на нищо сигурно да разчитате.

- Може да е трудна и сложна, но ми е по-сладка, защото е честна и съвестта ми е чиста. 

- Гледах един репортаж наскоро за един дом за пенсионирани артисти. Вие имате ли отговорност или дейност с такива домове?

- Аз също го гледах, но там не стана ясно чии е статутът на този дом. Защото дълго време се знаеше, че това е Домът за стари хора на САБ. Не е наш, това е дом, който се издържа, финансира и се определят параметрите на дейност от Министерството на културата, а сградата е общинска. Ние от Съюза можем да помагаме само чрез удостоверение на пенсионери, които нямат къде да живеят. Те минават през нас с желание да бъдат настанени в този дом и с документ, че той е актьор, че е личност, която си заслужава да бъде почетена, уважена, ние с този документ удостоверяваме, че той може да живее в този дом и оттам нататък е Министерството на културата. Но хората, които се занимават с управление на Дома, вече настаняват хората. Но последно време работим с един друг дом, защото този дом за ветерани, тъй като никой не го поддържа, той наистина е станал мизерен. Един ремонт не е правен, откакто аз съм станал председател, защото, като станах председател, първото нещо, което направих, беше да накарам да се направи ремонт, за да може да им се смени дограмата, банята, стаята, в която се събират да пеят и да танцуват. Намерих около 35 000 лева, с които се направиха тези неща, тогава Стефан Данаилов беше министър и той много помогна. После събирахме дарения, Аня Пенчева много помагаше с дарения, други колеги също даряваха средства, даряваха хранителни продукти. Правихме дарения за всяка Коледа, за всяка Нова година. Но откакто започнаха нищо да не правят и ние малко фокуса го изместихме. А и хората не искат да бъдат настанявани там. И затова им помагаме на хората за настаняване в един друг дом, казва се дом „Надежда“, който е точно преди кино „Арена“ вляво. Той е социален дом. Искам да кажа, че търсим варианти всякакви и намираме. Но трябва ли да достигаме дотам, че в последните дни на един достоен творец да се чудим сега къде да го сложим да спи?!

- Сигурно това Ви е най-голямата мъка тук, когато се опре до този въпрос…

- Тежи ми, не е да не ми тежи. Но лошото е, че от институциите, от управляващите, които и да са те, държава или община, нямат тази моя чувствителност, за да разберат какво имам предвид! Защото, ето един прост пример, навремето от другата страна на тази сграда имаше един музей. До музея имаше и театър. Там беше настанен театър „Сфумато“, преди да отидат в Банята долу. Аз съм гледал постановки тук. И един ден, тогава беше Стефан Софиянски кмет, каза, че ще строи билдинг. И аз отидох и му казах „Пич, недей така! Направи промяна на проекта, не бутай театъра, нека сградата продължи от театъра нагоре! За да може цялата сграда да издържа и театъра, да може да дава средства, това е култура в центъра на София, как ще бутнеш театъра?!“. Не ме послуша, явно… делчо-белчо с някакви пари и бутнаха театъра, театър-слънце! На мен ми се скъса сърцето, като видях, че са го срутили. И построиха това! Нищо де, няма лошо, но се иска чувствителност! 

- Нямат тази чувствителност. А и се чудя дали заради този период на социализъм, в който артистите са били тачени и са били на едно по-високо ниво, дали заради това, че в днешно време политиката е сменена и за да се обърне всичко от онзи период, всичко е отречено и затова не правим вече толкова за култура, тя е частна дейност и се оправя сама.

- Не, културата не е частна дейност. Първо тя не е частна дейност и второ аз не виня чак толкова хората, защото светът стана толкова динамичен, забързан и концентриран в ей това(телефона), че хората вече не са толкова чувствителни, не се замислят за душата, за духа, за духовното, за емоцията си. Гледат тук какво ще им излезе и през 5 минути гледат дали някой нещо им е казал. Светът се изкелиферчи много. Но така де, никой няма вина. Нито ти, нито аз имаме вина за това. Аз явно съм old school man и затова продължавам да слушам White snake и Ronnie James Dio и не обръщам внимание на съвременните групи, на които даже не мога да им запомня и песните. 

- И друго си мисля за Вашата гилдия – не е ли много разделена?

- Аз не бих казал, че е разделена. Просто съставните части на нашата гилдия е от много силни егота. И не мисля, че е толкова разделена, колкото всяко едно его във всеки един проблем или ситуация решава, че неговият глас е най-силен, най-мощен, най-талантлив и най-много с него трябва да се съобразяват. А по-литкавите се прилепват тук и там и това дава някакво усещане за разделение. Но не мисля, че сме разделени и дори искам да кажа, че на 1 ноември това, което направихме на площад „Славейков“, го показа. Защото аз тогава усетих една много сериозна енергия към това да се съберем и да си решим проблема. Да, не бяхме 10 000 човека, защото артистите в България са 2500.

- Но аз го казвам и защото все още има две награди за артисти. Или това е част от културния пейзаж?

- Това е част от играта. Първо те по нищо не си приличат, те нямат нищо общо една с друга. Второ, едната съществува благодарение на другата. Защото наградата „Икар“ преди беше „Награда на Съюза на артистите“. Когато аз станах председател, я патентовах и я обозначих като награда „Икар“. Но в този луфт, в който Стефан Илиев и аз, награда на Съюза на артистите не се случи, тогава рязко се появи и наградата „Аскеер“ като запълване на нишата. И тя първо беше започната като забавление между колеги (от театър „Българска армия“). И беше поднесена с много ирония, с много самоирония, много чувство за хумор, много емоция, готино, сладко. После станаха „Академия Аскеер“. Но наградата „Икар“ се определя от независима комисия, от хора, които гледат всяка вечер представления, специално за това те са ангажирани с договор и го правят. Определят номинации, после изглеждат отново представленията, които са номинирани, и чак тогава излизат със становище кой ще бъде лауреат носител. Докато награда „Аскеер“ беше измислена така, че колегите от театъра на Армията ходеха и гледаха колегите си и предлагаха. Освен това те си имат и театър, където не плащат наем, за да правят наградите, а ние ползваме Народния театър и винаги плащаме наем и то немалък, и начина, по който ние си формираме бюджета, е много по-труден от техния. Но заели сме се с тази работа. Смятам, че и двете награди имат своето място на театралната карта на България и трябва да съществуват, защото съществува и „Златен кукерикон“, съществуват и други награди за театър. Да се убием ли, че ги има? Напротив! Даже се радваме, че ги има. Това означава, че колегите искат да отбележат колегите си, че се радват на колегите си, че ги уважават. А ние трябва да гледаме с малко повече намигване на всички тези награди. 

- Радвам се, че е така! Но като говорим за разделение, искам да Ви попитам за още едно разделение дали го усетихте – това в Народния театър? 

- То няма как да не се усети, но там също на преден план бяха поставени две егота. И нищо повече. И понеже ние си ги познаваме еготата на тези хора, затова и не влизахме в сблъсък. Ние имахме какво да кажем, но никой не се занимаваше с това най-малкото от уважение към единия и към другия и оттам нататък, който има нещо да си дели – да си го дели, нас не ни занимавайте – ние искаме да работим! И то затова и приключи толкова безславно, защото ние искаме да си работим и искаме да не ни пречат!

- Утихна този казус?

- За мен той никога не е бил проблемен казус.

- Понеже все пак имаше политически оттенък. Политиката е тясно свързана с културата, няма как, културата отразява живота, а в живота съществува политика, то е неизменно. 

- А и културата също е политика. Тя може да бъде използвана и като оръжие. 

- Въпросът ми е - ние всички гласуваме, ние всички имаме мнение, нали накрая всеки го отразява и то е собствено лично. И не е нужно гласът ни да е за едни и същи хора или да подкрепяме едни и същи неща. Накрая това проблем ли се явява – да имаме различни политически възгледи?

- Разликата между политика и партийна политика е огромна. Политиката, както са казали древните китайци, е изкуство на водене на преговори, за да не се стига до война, и този, който е талантлив в това изкуство, е лидер. Другите са в канавката. А партийната политика е онова, което и аз не харесвам – лобита, проценти, деление, промяна на закони, за да обслужим един или друг бранд. Така че, когато излезеш на сцената, ти можеш да говориш за политики, за поведение, за образование, едно представление е да ти посочи правилния път или огледалото да огледаш себе си и обществото. Това е правене на политика, за да направиш един човек по-добър. Но не можеш да излезеш на сцената и да кажеш „аз ще гласувам за еди-коя си партия!“. Нямаш право. От тази гледна точка този скандал е мижав, защото беше предизвикан нарочно без да бъде верен. Никой не е прокламирал нищо партийно политическо в Народния театър. Никой. Просто един човек е симпатизант на една партия, аз съм симпатизант на друга партия. Това означава ли, че аз трябва да си тръгвам? Така де, искам да кажа, че има огромна разлика. Всеки може да бъде в, който си иска синод, синдикат, съюз, но това на сцената не важи за никого.

- Вас Ви обвързват политически. Това дразни ли Ви? 

- Непрекъснато! Да, и ме дразни, но както се казва „обръгнах им“. Не ми дреме! Обвързват ме и продължават да ме обвързват и хора, дори които не ме познават, което е най-тъпо. И в социалните мрежи има хора, които въобще не знаят кой съм аз, зад името, те не могат да си представят физиономията ми, обаче знаят, че аз съм гербаджия! И то защо – защото навремето е чел жълти вестници, където пишело, че Бойко Борисов ми е пратил самолет да ми спаси живота – еми на, пратил ми е, това е положението! В момента съм жив! Това не значи, че си пия ракията всяка вечер с Бойко Борисов или че партийно принадлежа към ГЕРБ. Нямам партиен билет! Така че всеки има право да си мисли каквото иска за мен, но, като застане срещу мен, започва да мънка и да мрънка! Защото разбира, че нещата не са точно така, както си ги е мислил вкъщи. 

- Всеки има някаква история, всеки има своя живот, но сцената е друго място. И не могат да се смесват двете неща, не бива! Наистина сте на важно място, на важен пост сте в сферата, кажете едно Ваше желание, една мечта в културен аспект, ако можехте да я опишете, да я нарисувате сега, какво би било?

- Да я изпиша на небето: „не подценявайте културата!“. Това искам само да кажа на всеки, който решава да се занимава с каквото и да е управление. Не подценявайте културата и най-вече човешкия фактор, хората на културата! Те могат да бъдат много мощен удар! Няма да се усетят откъде им е дошло!