Харалан Александров: Протестите през 2011 г. показаха, че светът е много по-малко контролирано място, отколкото сме свикнали да мислим

<p>- Да, със сигурност протестите промениха света. Магреб не е същото място. Русия сякаш също започва да се променя. Предстои да видим какво ще променят протестите в САЩ и Великобритания. Ако изключим конспиративното обяснение, според което зад тези протести стоят тайни и коварни сили, трябва да приемем факта, че меката форма на бунт &ndash; къде мека, къде не дотам &ndash; на която станахме свидетели, очевидно има много по-голям трансформационен потенциал, отколкото изглеждаше. Тоест светът е много по-малко контролирано място, отколкото сме свикнали да мислим. Впрочем от системна гледна точка протестът е нарастване на неподредеността. Има повече хаос, което, разбира се, е шанс за развитие. Обикновено хаосът се преподрежда в някаква нова сравнително устойчива структура, но като че ли ритъмът на промените в момента е толкова бърз, че тъкмо нещо се подреди и започва следващата вълна на промени, която го разбутва и отново се преминава през период на турбулентност. Това е много объркващо, тъй като нашият ум е устроен да мисли в категории на устойчиви структури. Ние мислим за света и за себе си като за твърди дадености. Истината е, че сме флуидни структури, през нас постоянно нещо преминава и се променя, но тъй като умовете ни конструират света субстанциално, а не динамично, изглежда в момента едно от нещата, което също е в криза като всичко останало, е обяснителният модел за това, което се случва. Аз не мога да видя, а още по-малко да измисля убедителна рамка, която да обхване всички тези развития в цялата им комплексност. Турбулентността, неподредеността, хаосът са нараснали до степен, която прави на практика невъзможни успешните предсказания.</p> <p>Казвам всичко това, защото е свързано с оценката на промените &ndash; от една страна няма никакво съмнение, че авторитарни, корумпирани и по същество извратени режими като този на Кадафи трябваше да си отидат, от друга страна няма никаква гаранция, че това, което ще дойде след тях, е управляемо. По-скоро имаме доста свидетелства, че не е, респективно този тип революции могат да доведат до повече страдания и разруха. Така че е много трудно да се даде еднозначна оценка от гледна точка на някаква версия за човешко благополучие, на някаква идеология или на дефиниция за демокрация и за развитие. Съвсем сигурно е обаче, че светът се променя и то доста устремно и стихийно.</p> <p><strong>- Как приемате коментарите, че тези протести фрагментират каузите, че непрекъснато се роят, че липсват лидери, липсват ясни послания и идеи?</strong></p> <p>- Може би да не сме в състояние да чуем посланията и да разберем каузите. Една от особеностите на времената, когато се напуска някакво стабилно състояние и подреденост (което обикновено върви със своите рационализации, тоест със своите обяснителни модели), и се преминава през период на неподреденост е, че новите обяснения &ndash; които най-често в политическия и в публичния свят се манифестират на езика на програми, послания и каузи &ndash; се раждат от самия хаос. Мисля, че трябва да изчакаме и да видим дали ще се роди нещо, какво ще е то и дали ще ни хареса. Напълно възможно е да се роди само повече хаос и безпътица. Но съвсем видимо е, че движението на окупаторите &ndash; тази дума има много негативна конотация и обикновено се свързва с военна интервенция &ndash; на Уолстрийт в хода на своя гневен бунт започна да поражда идеология, започна да поражда послания и на всичкото отгоре изглежда, че тези послания намират добра почва. Попаднах случайно на едно интервю с Майкъл Мур, който каза по CNN, &ndash; той го съобщи конспиративно, както обича &ndash; че знае от сигурни източници, че за кандидатпрезидентската си кампания републиканците са решили да не се използва думата &bdquo;капитализъм&rdquo;, защото дразни хората. Самият Мур бе изумен как е възможно една социално-икономическа доктрина, около което е градена американската цивилизация двеста години, и която гордо е била носена като дефиниция за прогрес, изведнъж да се превърне в лоша дума само за няколко седмици. Самият факт, че е възможно това да бъде казано от публична фигура &ndash; макар и леко скандална &ndash; във водеща телевизия показва, че имаме криза на обяснителния модел. Ако американската десница не иска да говори за капитализъм, кой друг за Бога да го направи?!</p> <p>Така че да, нещо се случва и то се случва не само с обществата и държавите, но и с думите, не само на площадите, но и в умовете. За мен това е много интересно, тъй като методът за изследване на развитието в общностите, който се опитвам да практикувам, е психосоциален, тоест той се опитва да отчита както това, което става в реалността, така и това, което става в умовете, и да изучава циркулярните връзки между домените на социалното и на псхичното. В момента съвсем определено има много голямо интензифициране на тази осцилация между вътрешния свят на индивида - неговия психоемоционален живот, който от определен момент кристализира в когнитивни категории, чрез които се реорганизира вътрешния свят - и външния свят, който през тези когнитивни категории се организира в социални структури, отношения, практики и политики. Очевидно е, че старата конструкция не работи, очевидно е, че старите обяснения започват да се схващат не просто като изпразнени от смисъл и съдържание, а започва радикално да се сменя съдържанието &ndash; от една страна &bdquo;окупатор&rdquo; става добра дума, от друга страна &bdquo;капитализъм&rdquo; става лоша дума.</p> <p><strong>- Всъщност думата &bdquo;несправедливост&rdquo; е обединяващото понятие за тези протестни движения. Някаква несправедливост тегне в различните точки на света и хората къде по-малко, къде повече спонтанно протестират именно заради нарушеното усещане за справедливост. От друга страна като че ли мечтите на левите политически формации за сбъдването на някаква социална революция отново намериха своя почва и те с радост могат да проследят омърсяването на думата &bdquo;капитализъм&rdquo;. Всъщност в каква степен левите формации наистина имат право да прегърнат случващото се като нещо, което мели брашно в тяхната мелница?</strong></p> <p>- Зависи кои леви, защото те са много различни. На една конференция в Лондон преди година се запознах с един високоерудиран и много страстен човек, който се оказа важен лидер на профсъюзно движение и лейбърист от най-лявата фракция. Той силно се развълнува, че може да води разговор за идеите на Маркс, Бакунин, Плеханов, Троцки и пр. с някакъв човек от другия край на Европа. Той излъчваше триумфализъм и революционен ентусиазъм и звучеше общо взето така: &bdquo;Ето, срива се света на злото, Маркс се оказа прав и най-накрая всички видяха това&rdquo;. На мен ми беше много забавно това преживяване, но си дадох сметка, че цялата кариера на този човек всъщност е систематична, последователна и изключително почтена работа в сферата на социалните права. Тоест тази версия на лявото, която може да изглежда наивна и старомодна, няма нищо общо с циничното и аргантно поведение на българската левица. Старият троцкист много добронамерено и съвсем сериозно каза горе-долу следното: &bdquo;Вас ви излъгаха последни, тъкмо се вързахте на капитализма и той се скапа. Но има надежда, няма да ви забравим и като вземем властта в Англия, като дойде новото време, ще се погрижим и всички пролетарии, всички онеправдани ще бъдат спасени&rdquo;. Запомнил съм тови разговор, който разбира се проведе на английски, защото емоционалният му заряд по сюрреалистичнен начин напомняше &bdquo;Червените ескадрони&rdquo; на Смирненски.</p> <p>Връщането на тази романтично-утопична фантазия, която във фундамента си е християнска ерес, общо взето има своето очарование и не бих се изненадал, ако преживее ренесанс. Няма никакво съмнение, че привлекателната сила на социалните утопии е несравнимо по-голяма от тази на неолибералната утопия, и това е така, защото ние биологично сме еволюирали като социални същества. Аз имам приятели, заклети неолиберали, които си направиха кръжок, за да четат Айн Ранд и да й се възхищават. Но това е отчаяна работа, няма как да издигнеш егоизма в морална доктрина и да го обявиш за ръководен принцип.</p> <p>В този смисъл не знам доколко левицата има основания да се радва на тези развития, но със сигурност има основания да поставим разговора за справедливостта в центъра на публичния дебат. И ми се струва, че в този разговор трябва да бъде напусната плоскостта ляво&ndash;дясно, тоест дебата за преразпределителната справедливост. Там казусът е решен веднъж завинаги брилянтно от Джон Роуз, който е дал такава дефиниция за дистрибутивната справедливост, от която по-хубава няма да измислим и която грубо преразказана постулира, че социалните неравества са приемливи единствено и само при две условия: Първо, че всички позиции, които са свързани с успех и с развитие, трябва да бъдат достъпни за всички &ndash; тоест един твърдо меритократичен принцип, който, разбира се, липсва в България. И второ, неравенството е приемливо и справедливо единствено и само доколкото осигурява по-голямо благополучие и за тези, които са в най-слаба социална позиция. Това, разбира се, е идеален модел, който е изведен чрез една спекулативна операция, описана подробно от Роуз, но аз не мисля, че ще се роди нещо по-добро.</p> <p>Въпросът е, че според мен е време разговорът за справедливостта да бъде свързан с разговора за човешката природа и че основанията за социалното устройство все повече трябва да бъдат търсени не през етиката на справедливостта, а през етиката на загрижеността. Това е нов стадий в разговора за доброто и злото, чието начало се свързва с феминистката етика, но според мен присъства във всички значими упражнения по етично мислене в късномодерната епоха - например в прочутата кореспонденция на Умберто Еко с кардинал Карло Мария Мартини. Тези прозения постепенно започват да се подреждат в стройна етична система, като последният впечатляващ текст в това отношение е &bdquo;Емпатичната цивилизация&rdquo; на Джереми Рифкин, който твърди, че има еволюция в човешките групи към все по-диференцирано и софистицирано хармонизиране на социалните отношения &ndash; икономиката, политиката, културата &ndash; с това измерение на човешката природа, което е свързано със съчувствието и състраданието. Това е друг начин да бъде изложен историческият разказ за постоянно разширяващия се домен на човешките права, който постепенно започва да обхваща и други живи същества освен хората. То може да се разглежда и като философска проекция на неоутопичните движения, които са свързани с Ню ейдж и с целия екологичен кипеж от края на 20-ти и първото десетилетие на 21-ви век. Между другото Рифкин обвързва тази морална еволюция и развитието на науката за човека - с откриването на огледалните неврони вече знаем какви са биологични основания на емпатията, знаем как работи човешкия мозък и можем да проследим и да посочим субстанциалната база на етичните измерения на психичния и социалния живот.</p> <p>Според тази оптимистична телеология хората еволюират към все по-всеобхватна и взаимосвързана форма на култура, или към ново планетарно съзнание, както обичат да се изразяват пророците на Новата Ера. Проблемът е, че и пророците на Апокалипсиса могат да посочат доста основания за приближаващата катастрофа. Разумната политика трябва да отчита всички страни на човешката ситуация. Досега основната грижа беше да се създават удържащи структури, за да не се отприщи най-разрушителната част от човешката природа. От горчив опит знаем, че всяко голямо разместване създава пробив в крехката цивилизованост и открива възможност за регрес. Тоест напълно възможно е паралелно да станем свидетели както на забележителни постижения от гледна точка на цивилизованост и развитие, така и на зловещ упадък и варварство в най-примитивните му форми. В глобален план започва да става нещо подобно на това, което се е случвало многократно в историята, като най-известният случай е италианският ренесант от 14-16 век &ndash; горе доли по едно и също време на една и съща територия пребивават възвишени умове като Джовани Пико делла Мирандола и Леонардо да Винчи, просветени владетели като Козимо и Лоренцо Медичи и Федериго де Монтефелтро и екстравагантни тирани като Феранте Неаполски, който е препарирал убитите си врагове или кондотиерът Сиджизмондо Малатеста, за когото папата казва, че няма кръг в ада, достоен за неговите грехове. Така че този тип съсъществуване на гениалност и чудовищност от гледна точка на човешките отношения и организация на социума е нещо, което характеризира времената на неспокойствие. Мисля, че предстои да видим подобни неща. Дано не се окажем на територията на някой като Сиджизмондо или като Феранте от Неапол.</p> <p><strong>- Тоест време на крайностите, в което светът се преподрежда в черно-бяла схема?</strong></p> <p>- По-лошо, светът не може да бъде подреден в никаква схема и стават въможни неща, които преди са били немислими. Това е време, когато са разкъсани старите връзки &ndash; &bdquo;векът е разглобен&rdquo; по думите на Шекспир &ndash; когато удържащата структура на средновековните огледални йерархии (онтологическа, небесна, социална и пр.) е разкъсана, социалната мобилност става възможна и се възцарява морален релативизъм - можеш да правиш всичко, стига да си успешен. Само че сега на всичкото отгоре разполагаме и с комуникационни технологии, които от една страна разкъсват старите връзки, а от друга отварят необятни възможности за създаване на нови. Това прави индивида необикновено свободен и необвързан и същевременно поставя по особено остър начин въпроса за етиката. Колкото по-свободен си, толкова по-централен става въпросът как твоята свобода се съчетава със свободата и правата на другите. И всъщност единствената истинска дълбинна аргументация за несвободата е удържането на разрушителността. Нищо друго. Не справедливостта, а сигурността е това, което кара хората да приемат тираниите. След кървавия хаос на гражданската война в Русия диктатурата на Сталин се възцарява като форма на подреденост. По същия начин Иван Грозни е бил поканен да вземе властта, за да озапти злодействата на болярите. Просто спира да те коли всеки и идва един господар, който налага ред чрез терор. Тоест ситуацията, която позволява ярки психопати със садистични наклонности да бъдат привествани като спасители и издигани в лидерска роля, е ужасът от пълния хаос и разруха. Почти неизбежно е някъде в преферията на цивилизования свят да се възцари варварство и в този смисъл свалянето от власт на психопат като Кадафи още е не е повод за радост. Не знаем какъв ще е следващият.</p> <p><strong>- Съществува ли корелация между протестните движения и издигнатите от демонстрантите лозунги и политическия популизъм, който беляза в голяма степен последното десетилетие?</strong></p> <p>- Да, последното десетилетие беше белязано от разпасан и самонадеян популизъм, който беше предвестник на кризата. Основни характеристики на популизма са неговата идейна кухота, краткосрочност и аморалност. Той е антиидеологически, тъй като се опитва да се хареса на всички чрез показна травестийност. Берлускони беше геният на травестийния популизъм. Неговото умение да се заиграва с множествената идентичност &ndash; хем е милиардер, хем е мачо, хем е човек от народа, хем е политик, хем е медиен магнат, хем е престъпник &ndash; всъщност е постмодерен феномен. Целенасочен отказ от устойчива идентичност и свързаните с нея ограничения, стратегическо корумпиране на характера и на политиката, което печели възторжени овации в развратените общности. Винаги след подобен разгул настава драма. Беше пределно ясно, че след популисткото десетилетие ще има десетилетие на криза и безпътица, и дано да е само едно. Възможността политическото лидерство да бъде аморално и въпреки това да бъде аплодирано, което по същество е популизмът, неизбежно води до срив на цялата морална организация на общността. Същото се случва и в България, с тази разлика, че клоунадата, която разиграва Борисов със своята аматьорска трупа, е някак по нашенски провинциална и умилителна и затова ни е толкова трудно да се разделим с нея.</p> <p>Важно е какво следва, какво можем да очакваме след моралното опустошение на популизма. Според мен предстои драстична и болезена раздяла с истините за света и за себе си, с които всички сме социализирани и които сме смятали за недосегаеми и неотменими. Оказа се, че вече са отменени и сега обитваме в един странен свят, едновременно пренаситен с потребление и похот и безутешно изпразнен от смисъл. И мъчително осъзнаваме, че ще ни се наложи да пораждаме нови истини или да преоткриваме старите. Между другото това предполага пренаписване на обществения договор, тоест ревизия на общоприетите допускания за социалния свят и произтичащите от тях отношения и структури, които ни позволяват да функционираме като цивилизована общност. А това няма как да стане, ако не се опрем на някакъв, макар и минимален, набор от споделени ценности. Колкото и да бягаме от разговора за морала, ще ни се наложи да го започнем, гузно и засрамено отначало, а по-нататък с нарастваща увереност и надежда. Един очевиден въпрос, който е на дневен ред в целия развит свят е колко неравенство можем да понесем и кога то е оправдано. Този въпрос има ясни количествени измерения. Преди доста години Питър Дракър каза, че над 20 пъти разлика в доходите между най-ниско платения и най-високо платения член на корпорацията започва да разрушава системата. Е, разликите в доходите стигнаха до над 200 пъти между изпълнителните директори на копрорациите и редовите служители. Тоест в храмовете на глобалния капитализъм е протекъл процес на мащабно присвояване, не много по-различен от злоупотребата на българския преход &ndash; легално заграбване на ресурсите на нацията от страна на държавния мениджмънт, на хората, на които бе поверено тяхното управление в обществена полза. Неравенство в такива мащаби очевидно е неприемливо и води до срив. В българския случай се срива цялата неолиберална идеология на легализиране на прехода и неговите резултати, и не случайно богатите в момента са по-изплашени и от бедните. Мисля, че преди години Андрей Райчев беше оповестил края на прехода по марксистки убедено и донякъде убедително &ndash; край, наместиха се вече нещата и оттук нататък трябва да свикваме да живеем с новата класова структура &ndash; богатите да се учат да са богати, бедните ако обичат да се учат да бъдат бедни. За едните има лайфстайл списания, а за другите има жълти медии. За средната класа кой знае защо не стана дума, може би защото не е планирано да има такава. Прекрасна, чиста конструкция, но се оказа, че не е стабилна, че никой не си е научил урока като хората. Богатите излязоха неблагонадеждни и взеха че обедняха в кризата, а бедните излязоха неблагодарни, и вместо да се радват на благините на българския капитализъм &ndash; да обикалят из топлите молове, да си слушат чалгата, да си четат жълтите вестници и да се омерзяват и оскотяват, взеха да надигат глава и да задават въпроси за справедливостта. Очевидно преходът продължава. Това е новината. Дали е добра или лоша, зависи от гледната точка.</p>