Ева Жечева: Държавата не може да замести родителите

Студия Трансмедия: Г-жо Жечева, България стана късно страна по Конвенцията за защита на правата на детето. Това си го обяснявам по някакъв начин с манталитета на българското обществото, но Вие  като председател на Държавната агенция за закрила на детето имате ли своя версия по този въпрос, и този манталитет не пречи ли на вашата работа?

Ева Жечева:  Съгласна съм с това, което ми казвате. Само да уточня, че България твърде ентусиазирано се присъединява към Конвенцията на ОНН за правата на детето,  няколко години след нейното приемане от  Общото събрание на ОНН. Но близо десет години след подписването и ратификацията, ангажиминтите, които има страната ни с този акт не са изпълнявани. Едва в рамките на 38-то Народно събрание започна един много активен законодателен процес по изработване на ново законодателство свързано с правата на детето. Въпреки че, Конвенцията по силата на Конституцията и международните договори, става част от вътрешното ни законодателство. Все пак, България трябваше да предприеме действия по отношение на този регламент  и в края на 2000 година беше приет Закон за закрила на детето, който всъщност няма аналог в българското законодателство. За първи път този закон извежда детето като субект на права, а не като обект на закрила.  Този патерналистичен подход, който ние имаме към детето със законодателството, което за времето си беше наистина прогресивно, в голяма част трябваше да създава норми и правила. Години наред се сблъскваме с това отношение, което имаме към детето, към начина на възпитание, на отглеждане и като част от семейството. Много трудно се променя този манталитет.

С.Т.: Кои са тези лоши нагласи, които има в българското общество, по отношение на третирането на българските деца? От камбанарията на Държавната агенция имате много наблюдения, предполагам?

Е.Ж.: Аз няма да говоря в исторически план, защото ще ми бъде много трудно.

С.Т.: За сега говорим.

Е.Ж.: Все пак, иска ми се да хвърля този мост, защото отношението към детето е въпрос на културни норми, на традиции и на развитие на едно общество. Ще говоря какво всъщност отчита, да кажем, прилагането на законодателството, различните действия и мерки, които се предприемат в различни сфери като насилие, като отношение към мнението на детето и най-често, това което се констатира, че семейството традиционно затваря въпросите свързани с  възпитанието на детето и твърде често напоследък е склонно, проблемите свързани с детето, да ги делегира на другите сфери- образование, социална система и здравеопазване и  казва: „Ето детето е по цял ден в училище, Вие сте тези, които имате ангажимент” . Възпитанието на детето, този изключително важен процес на изграждане на ценности в детето, което става в семейството, е доста изместено. Сега доста често се констатира, че семейството е просто място, където се отглежда детето.

С.Т.: Място, където детето може да се превърне в стока. Затова ще говорим по-късно.

Е.Ж.: Дай Боже, да има по-малко такива случаи, в които детето може да се превърне в стока. Но  да, има деца с изключително тежка и трудна съдба. Нагласите, които имаме към децата се мултиплицират върху държавата, където родителите казват: „Къде е държавата”. При отглеждането на едно дете, Конвенцията казва, че първостепенната отговорност е на родителите. Държавата е тази, която създава ред и  условия това дете да бъде отглеждано в семейна среда, ако има риск за него, ако има  причини, поради които трябва да бъде изведено от семейството, тогава държавата при своята система се намесва, но държавата не може да замести родителите.

С.Т.: Тези ужасни нагласи да чакаме всичко от държавата се разпростират дори при отглеждането на рожбите ни, така ли?

Е.Ж.: Да, така е. Оправдаваме се със забързаното всекидневие, с икономическата криза, оправдаваме се  с това, че трябва да оставим децата си на възрастни роднини, когато заминаваме да работим в чужбина. Да, това наистина го правим в името на децата, но 15-16 години за едно дете, което расте без най-близките си хора, без тази доверителна връзка, която има  с родителите си, изграждат едни нагласи в него, които след това то преповтаря в по-зряла възраст. За това инвестициите в децата, колкото и шаблонно да звучи или „европейски” както се изразяват някои хора, са изключително важни и те са на всички нива, най-вече в семейството.

С.Т.:  Най-вече в семейството. Аз имам афинитет  към тази тема, даже бях един от учредителите на Съюза за закрила и развитие  на децата едно време и съм следил работата на Държавната агенция и помня случаи, когато Вие доста принципно посочвахте как трябва да бъдат нещата дори с риск да влезете в конфликт включително и с управляващите. Къде най-много  не Ви разбират ? Къде са пунктовете, в които вашите усилия за закрила на децата в  България, не се увенчават с успех?

Е.Ж.: Може би най-големи трудности в България имаме именно в това наше отношение, как различните сектори работят, какви са връзките между тях, какво е отношението, как се прилагат принципите на Конвенцията, защото правата на детето изискват  една хоризонтална политика. Правата на детето не са нито само в социалната сфера, нито през мерките за закрила, които се прилагат. Конвенцията за правата на детето обосновава тези права на няколко принципа - недискриминация във всички сфери, мнението на децата,  инвестиции в развитието на децата. Така че, това което Агенцията иска да наложи, са стандарти във всяка сфера, които се основават на Конвенцията и разбира се на Закона за закрила на детето в частта си, в която извежда правата. Много трудно се приема, че Държавната агенция за закрила на детето е един своебразен адвокат на децата и детските права и действията, които са препоръчвани да се предприемат да бъдат не в интерес на чиновника, не в интерес на криворазбрани общоизвестни действия, а в интерес на детето. Всяко едно действие на държавна институция, на неправителствени организации, на обществени структури, когато се основават на правата на детето са ефективни по отношение на развитието на детето. Те гледат на него като на един субект на права, който е в етапа на своето развитие. Така че, междусекторните връзки са много голямо предизвикателство за България.

С.Т.: Значи живеем в някакъв административен феодализъм, така ли да разбирам, всеки гледа от своята кула?

Е.Ж.: Може би тази липса на интегритет, въпреки че имаме Национална стратегия за детето, която е десетгодишна, тя е този документ, който трябва да дава основните посоки в развитието на политиките за деца. Всички тези въпроси трябва да бъдат обсъждани в една интегрирана среда, в която поставяме интересът на детето в центъра и казваме „Нека сега да видим как работят институциите, за разрешаване на въпросите на детето?”

Виж цялото интервю ТУК