- Автор: Юлия Шигарева
- 10 Sep 2020
- 76
- 9
За огромните опашки пред светите икони на Богородица, пред Даровете на влъхвите, за невероятния интерес към изложбата „Православна Русия. Романови“, която продължи от 16 февруари до 2 март в Санкт Петербург и продължава да обикаля Русия… Какво се случва в обществото ни? Какво се опитваме да открием в собствената си история? Отговорите на тези въпроси се опитва да даде писателят Алексей Варламов, лауреат на литературната награда „Александър Солженицин“.
<p><em><strong>Алексей Варламов е роден в Москва през 1963 г. Завършил е филологическия факултет на Московския държавен университет „Михаил Ломоносов”, където сега е професор по руска литература на ХХ век. Чел е лекции по руска литература в университети в САЩ и редица европейски страни. Автор е на книгите „Дом в Остожие”, „Здравей, княже!”, „Нощта на славянските филми”, „Потъналият ковчег”, „11 септември”, „Рождение”, а също и на научните биографии на Михаил Пришвин, Александър Грин и Алексей Толстой. През 2006 г. става лауреат на престижната Солженицинова награда.</strong></em></p>
<p> </p>
<p><strong>- Алексей Николаевич, имате ли обяснение защо преди години хората се тълпяха за билети за спектаклите на „Съвременник“ и „Таганка“, за изложбите на Глазунов. Сега прекарват часове наред, за да се поклонят пред религиозните светини?</strong></p>
<p><span style="line-height:1.6em">- Аз мисля, че става въпрос за различни механизми. Първият е основан на изгарящо любопитство, докосване до някакъв забранен плод – както беше в съветско време. Другото – ако например говорим за „Православна Русия. Романови“ – това е изложба, която свидетелства за мащабите и значението на пътя на Русия. Тоест хората искат да я посетят не защото са против държавната идеология, а защото са привлечени от собствената си история. </span></p>
<p><span style="line-height:1.6em">Тя е също толкова интересна и важна, колкото, да речем, личното ти родословие. Романови – това е нашата Родина, общият ни род. Или да вземем интереса към християнската светиня Даровете на влъхвите, които архимандрит Партений (Мурелатос), игуменът на светогорския манастир „Св. Павел“, лично донесе в Русия. Тук става дума за духовно движение, което, ако трябва да бъде възприемано като някакъв протест, това е протестът срещу тоталното информационно общество, срещу опасностите на времето, в което живеем. Това е желанието на хората да открият убежище от стреса и страховете, които ги преследват във всекидневието. </span><span style="line-height:1.6em">Според мен става въпрос за чисто инстинктивни неща – отровеното съзнание търси противоотрова. Хората осъзнават, че тя им е необходима за тяхното личностно съхранение, за спасението им – не само в християнски, но и в житейски план.</span></p>
<p><span style="line-height:1.6em">И после – разбирате ли, вие говорите за Вознесенски, „Таганка“, дори за Глазунов. Да, така е. Те бяха на мода тогава. Но животът и на най-големите им почитатели, както и на най-големите сноби не се изчерпваше с тях. Някога, още в съветско време, попаднах в невероятната света обител Троице-Сергиева Лавра на празника Успение Богородично. Боже мой, толкова много народ се беше събрал там!</span></p>
<p>Аз, съветското хлапе, не можех да повярвам, че изобщо е възможно някъде да се съберат толкова много хора – освен на 7 ноември или на 1 май на Червения площад, разбира се… <span style="line-height:1.6em">А впрочем това беше именно онази Русия, която не успяха да унищожат нито болшевиките, нито които и да било след тях. Така е било, така ще бъде и занапред.</span></p>
<p>Това е странно и енигматично само за онези, които не разбират, не чувстват Русия. Тази родова енергия е дълбоко стаена в народа ни и от време на време – в определени моменти – излиза на повърхността и се проявява. После пак се скрива в своите глъбини.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/34170_RwVc7R1C7WBXlUNjk7QnxIqjA3qHm0.jpg" style="height:425px; width:640px" /></p>
<p><em>В светините на миналото хората търсят спасение от заплахите на новото време</em></p>
<p><strong>- Само мързеливите не се смееха на т.нар. „петилетки“ в епохата на СССР. Съветският съюз умря заедно с петилетките си. И какво дойде в замяна?</strong></p>
<p><span style="line-height:1.6em">- Ако наистина мислите така, значи познавате зле собствената си история. Аз не съм привърженик на съветския строй, убеден съм, че революцията ат 1917 г. е национална катастрофа, а социализмът – нашата зла участ. Но ви уверявам: никой не се е надсмивал на социализма. Дори, когато Хрушчов оповести, че комунизмът е построен (забележете - не социализмът), това не предизвика смях, бум на раждаемостта. Нищо чудно и ние с вас да съществуваме благодарение на този бум.</span></p>
<p><span style="line-height:1.6em">В миналото, даже в най-горчивото минало, не бива да се хвърля кал или то да бъде обиждано. Не бива да го иронизираме или да се отнасяме снизходително към него. „Човечеството се разделя с миналото си, смеейки се.“ Това го е казал Маркс. Искате ли той да ви бъде учител? Благодаря, този филм вече сме го гледали. А СССР умря, защото беше обречен, нежизнеспособен. В замяна дойдоха много трудни времена. Но не можеше да бъде друго яче.</span></p>
<p>Аз не вярвам във вариативността на историята. Тя ни е дадена такава, каквато е. Друга не може да бъде. Но историята е сурова строга – изисква уважение.</p>
<p><strong>- Много спорим заминалото, а не казваме нищо за бъдещето. Ще може ли страната ни да е жизнеспособна и да се развива, без да има представа накъде върви?</strong></p>
<p><span style="line-height:1.6em">- А вие лично имате ли такава представа? Вашите приятели, приятелки, родители, колеги? Разговаряте ли с тях за това? Нека всеки сам да си зададе този въпрос. Страната се състои от хора и ако те предявяват подобни претенции, нека ни обяснят накъде върви Русия.</span></p>
<p><span style="line-height:1.6em">Без да искаме ние се опитваме да се разграничим от нея. „Държавата сама по себе си, аз сам по себе си. Аз съм добър, тя е лоша.“ Но дали така е честно? Русия загуби много през ХХ век, за последните години също загуби много. Но всяка загуба носи едновременно и някаква придобивка. Длъжни сме да се отнасяме разумно към самите себе си, към своя опит. Да се научим да живеем чрез ума си – нещо от което от началото на 90-те та до днес сме отвикнали повече отколкото по времето на Съветския съюз.</span></p>
<p><span style="line-height:1.6em">Знаете ли в един от многобройните военни разкази на Андрей Платонов главният герой размишлява за това, какво ще се случи след края на войната. И първото, което му идва на ум е, че ще живее със своето семейство на своята родна земя. Ето това е идеал.</span></p>
<p><strong style="line-height:1.6em">- И все пак… Защо не искаме или се страхуваме да гледаме напред?</strong></p>
<p><span style="line-height:1.6em">- Как да ви кажа… Едни се страхуват, други – не. Ето например, още през 1984г. Василий Иванович Белов написа романа си „Всичко предстои“. И беше обруган от всички. А книгата се оказа пророческа. За това, което се случва с нас днес, как започваме да се разсипваме, да се разпадаме. Аз мисля, че трябва да се гледа трезво в бъдещето, колкото и трудно да е това.</span></p>
<p><span style="line-height:1.6em">Нашата, християнската цивилизация – към, която причислявам и себе си, е изправена пред неимоверни заплахи. Говоря и за външните намеси, и за вътрешната слабост, която не остава незабелязана от изнежената Европа.</span></p>
<p><span style="line-height:1.6em">А какво ще стане след 20-30 години, е непосилен въпрос за човешкия ум. На всички ни предстоят големи промени. И, може би, именно Русия ще се окаже най-подготвена за тях…</span></p>
<p><em><span style="line-height:1.6em">Превод от руски език: Елена Дюлгерова</span></em></p>
