- Автор: Александър Девекио, “Фигаро”
- 24 Фев 2023
- 8271
- 32
С цялото си сърце се надявам моите украински приятели и техните деца да имат по-обещаващо бъдеще от това, което преживяват други народи (в Ирак, Либия, Афганистан…), вкусили военно-икономическия чар на американския модел, казва френско-руският писател Андрей Макин пред "Фигаро". Той е член на Френската академия, носител на наградата “Гонкур” през 1995 г. Въпреки че е написан преди войната, новият му роман, L’Ancien Calendrier d’un amour (Старият календар на една любов), е отзвук от конфликта между Русия и Украйна.
- Вашият роман, който ни връща към сътресенията на ХХ век, е написан преди началото на войната в Украйна, но паралелите между двете епохи са поразителни. Повтаря ли се историята?
- Книгата обхваща целия ХХ век, изживян според човешката мяра, а днешната украинска драма със сигурност се появява в живота на главния герой, Валдас Батаев, който е преживял руската революция, падането на империята и гражданската война - нейната ужасна последица.
Впечатлението за “предричане” или дори за “пророчество” идва обаче не от желанието да предсказвам, а от самото естество на литературното творчество: противно на злободневните коментари, писателят изследва дълбоките исторически основи и константите на човешкия дух - най-здравите, ако не и неосезаеми явления, които навяват усещането за повторение на същото. Да, историята се повтаря, първо като трагедия, казваше Маркс, след това като фарс. Но кой би посмял в наши дни да говори за фарс при толкова загинали и страдания?
- След “Арменския приятел”, за втори път ли сте застигнат от историята?
- Добре виждате, че най-добрият начин да се “предскаже” историята, е да не се придържате към капризния ѝ ход. Така съдбата на малка арменска общност, която пристига в Сибир в средата на 70-те години на ХХ век, звучи като болезнено и страшно актуално ехо на фона на конфликта в Нагорни Карабах, бедствие, което почти е затулено от това, което днес се случва в Донбас.
- Забрави ли Западът, че историята е трагична? Насилието на историята ли е съдбата на Русия?
- За Запада това е по-скоро отказът да се идентифицира с другия, да разбере неговите намерения, страховете, рефлексите му. Този друг може да бъде вашият съперник или враг (както вече наричат Русия), но това прави още по-важна необходимостта да изследва своя начин на живот и мислене.
В “Кръстоносните походи през погледа на арабите” Амин Маалуф използва такова обръщане на перспективата и западните политици би трябвало да се вдъхновят от него, за да разберат как и защо Русия реагира пред тази или онази ситуация. Не за да я реабилитират, а за да не правят фатални грешки като онези по време на истински лъжливите преговори в Минск, чиято безчестност причини толкова злини.
- В своя текст “Упадъкът на смелостта” Александър Солженицин обяснява, че насилието, преживено от народите на Велика Русия е изковало там изключителни характери, които вече не се срещат на Запад. И обратно, допринесло ли е това насилие за брутализиране на руското общество?
- Не омаловажавайте способността на хората на Запад, и най-вече на французите, за героични дела. Един от тези французи, Жан-Клод Серван-Шрайбер, ми разказа дългия си живот, който ще припомня в книга: истински модерен герой, който, борейки се смело от 1939 г., никога не се е самоизтъквал, докато говореи за своите другари, загинали за Франция. Този “обикновен” герой е срещнал между две битки човека, на когото историята “изкова изключителен характер”, както казвате. Дьо Гол.
Що се отнася до прочутата руска “бруталност”, никога не забравяйте, че ако не бяха двадесет и петте милиона руснаци, убити (нима без бруталност?) от Хитлер, вие и аз щяхме да разговаряме днес на езика на госпожа Урсула фон дер Лайен, красив език между другото, но в който все по-често чуваме акценти, които напомнят на руснаците за много лоши спомени от времето на Втората световна война.
От двадесет години заявявам, че бих предпочел един ден да видя в Кремъл красив княз Андрей, а ла Толстой, изискан човек с бели ръкавици и безупречни маниери. Но нека не бъдем лицемерни, този красив княз бързо ще бъде приземен от нашите американски “партньори” като злодей в уестърн. Русия е населена от няколкостотин народа и за да се овладее това културно и религиозно многообразие, трябва да излезем от салоните на ХIХ век.
Помислете за трудностите, които Европа среща със собственото си “многообразие”… За миг си спомнете за намушканите или обезглавени свещеници и учители, за малките ученици в Тулуза, убити от упор, или пък за изнасилените жени в Кьолн или Телфорд. Но би било абсурдно и нечестно да се приписва тази бруталност на всички онези, интегрирани и кротки хора, които дошли от това многообразие. И никой не трябва да прехвърля на всички американци бруталността на войните, които техните лидери започват по света.
- Бъркаме ли руснаците с личността на Владимир Путин? Какво е да бъдеш днес писател от руски произход в Европа?
- Това объркване е много жалък медиен рефлекс на Павлов. Един писател трябва да продължи да прокарва твърдо и търпеливо своята бразда, без да обръща внимание на мимолетните моди и на диктата на позволената мисъл.
- Поставяте началото на книгата си в Крим, по времето, когато той е част от Руската империя. Крим и империята, която описвате, приличат на земен рай. Не е ли носталгията по изгубения и може би въображаем рай драмата на Русия? За по-малко от век Русия преживя рухването на два свята (този на империята, после този на СССР), трябва ли да приеме изчезването на тези светове?
- За Валдас Батаеф този рай, за който говорите, не трае дълго. Съвсем млад Валдас разбира, че светът не се свежда до малкото общество на привилегированите и че трябва да открие “низините” на народния живот, изследване, което ще го бележи за цял живот, повече дори от войнствените и революционни вълнения, които ще преживее.
Що се отнася до уникалността на Крим в руското въображение, винаги трябва да помним дългата борба, която противопоставя Русия на татарските ханства: от Крим хановете предприемали военни експедиции, които опустошавали всичко по пътя си и дори успели да опожарят Москва. Да не забравяме и Кримската война (1853-1856), национална травма в Русия, но преди всичко георичната защита на Крим срещу нацистите, когато руските и украинските войници се бият рамо до рамо срещу този общ враг.
Паметта на всеки народ е съставена от хиляди исторически фрагмента, които не извиняват нищо, но които винаги трябва да бъдат взети предвид, ако искаме да предвидим реакциите и на едните, и на другите. Що се отнася до изчезналата руска Атлантида, имперска и съветска, нека правим разлика между “пяната на дните”, актуалността и непредсказуемия ход на историята: кой в края на 70-те години на ХХ век би могъл разумно да си представи рухването на СССР? Най-много няколко ерудирани и прозорливи изследователи, чиито тези тогава изглеждаха утопични.
- Носталгията към съветския период е трудно разбираема за западния човек…
- Ако сред руснаците има някакво носталгично завръщане към съветската епоха, то се дължи преди всичко на споделянето на наранена памет за Втората световна война и на миналото, твърде въображаемо според мен, на приятелството между народите и колективистичните ценности, които изглеждат много привлекателни в сравнение с мафиотския капитализъм, който цареше в Русия през 90-те години на ХХ век. Десетилетие, когато руснаците имаха чувството, че лидерите им са продали душите си за търговските химери и са деформирали самата природа на нацията.
- Вашият герой Валдас казва, че няма нищо по-ужасно от гражданска война. Означава ли това, че смятате войната в Украйна за форма на гражданска война?
- Преживявам този конфликт като непоносимо разкъсване - твърде много приятелски връзки ме свързват с Русия и Украйна и това важи за огромното мнозинство руснаци и украинци. За добро или за лошо, ние сме много свързани, това е факт. В този конфликт виждам нещо повече от гражданска война или братоубийствена борба, защото често вътре в семейството жестокостта е по-свирепа и ни изненадва повече, отколкото сблъсъците между културно и географски отдалечени противници.
- Разбира се, но не пренебергвате ли инвазията на руските войски в Украйна и стремежа към суверенитет и независимост на украинците?
- Украйна наброява над тридесет народа. Нека си спомним, че през 1991 г., когато бе придобита независимостта (без капка кръв), възвикна въпросът: каква страна да се изгради? Просперираща Украйна (каквато беше), братски отворена към своите съседи? Или съдба, подчинена на стратегията на САЩ?
За съжаление, с подкрепата на грабителската олигархия (същата като в Русия, уви), надделя втората опция. За моите украински приятели винаги съм мечтаел за държава, свободна от всякакво подчинение, уважаваща всички етноси, които я съставляват, да, великолепна цивилизационна връзка между Изтока и Запада. С цялото си сърце се надявам за тях и техните деца на по-обещаващо бъдеще от това, което преживяват други народи (в Ирак, Либия, Афганистан…), вкусили военно-икономическия чар на американския модел.
- На “кървавия хаос в света” във вашата книга противопоставяте силата на любовта. Миналата година се надявахте на бърз мир, още ли вярвате в него?
- Преди година казвах, че Европа трябва да се превърне в огромно светилище на мира, без военни бази или агресивни съюзи. Нито един друг избор не е възможен. Нито една държава не трябва да търпи вмешателство. Демилитаризацията трябва да засегне всички страни без изключение. Утопия, бихте казали? В такъв случай продължавайте, изберете ескалацията на оръжията и не толкова фантастичната перспектива за ядрен конфликт. Изискването за мир трябва да бъде не опция, а задължително условие за всяко управление. Да, мир, нищо друго.
Свързани статии: Андрей Макин: Плюенето по Русия няма да помогне на Украйна
Андрей Макин: Изявленията на някои западни лидери граничат с лудостта
Превод от френски: Галя Дачкова
Следвайте "Гласове" в Телеграм
