- Автор: "Фигаро"
- 26 Апр 2022
- 1621
- 31
Френският философ Ален Финкелкрот, чиято майка е родена в Лвов, анализира руската инвазия в Украйна от гледна точка на семейната си история, но и от прочита на Милан Кундера и Василий Гросман. Снимка: АФП, архив
Автор: Венсан Тремоле дьо Вилие и Йожени Бастие, “Фигаро”
- Войната в Украйна бе изненада, която повечето коментатори не предвидиха. Между “завръщането на историята” и “пробуждането на Европа”, как вие лично гледате на тези събития?
- “Тъп, побъркан, луд, психичноболен, психопат, параноик”: всички клинични епитети, които се изсипват днес върху Владимир Путин, издават нашето объркване. Вярно е, че никой не очакваше автократът в Кремъл да хвърли армията си срещу Украйна и да заплаши с ядрен отговор всички, които биха искали да му попречат. Но Путин не действа сам. Неговата ненаситност идва отдалеч. Вярвахме, че с падането на Берлинската стена Старият континент ще се откаже веднъж завинаги от всяка форма на империя. Най-поразителното в тази война не е лудостта на един-единствен човек, отчужден от реалността, нито завръщането на историята, а устойчивостта на руската фаталност. Царизъм, комунизъм, путинизъм: имперската приемственост надделява над всички разриви.
Някои горди със своята безпристрастност и реализъм умове твърдят, че Западът също е отговорен за настоящата ситуация. Че НАТО е предизвикал смалената Русия, подигравайки ѝ се на новите ѝ граници. Този аргумент не издържа: балтийските държави, Полша и всички страни в Централна Европа избраха защитата на НАТО срещу познатия им руски експанзионизъм. В един великолепен разговор с Филип Рот, публикуван в средата на 80-те г. на ХХ век, Милан Кундера твърди, че “след руското нашествие през 1968 г. всеки чех е трябвало да приеме идеята, че нацията му може да бъде изтрита от Европа, без да предизвиква повече вълни, като 40-те милиона украинци, които са изчезнали през последните пет десетилетия във всеобщо безразличие”. Именно отказа от ново заличаване реалистите смятат за обида, нанесена на заличителя. Те я наричат “унижението на Русия”.
- Майка ви е родена в Львов, днес Лвов, бивш полски град, който е станал украински. Как гледате на националното развитие на Украйна, от гледна точка на семейната си история?
- Лвов е град, който е пътувал много в историята. Разположен в периферията на Австро-унгарската империя, столицата на Галиция е носела през ХIХ век името Лемберг. След Първата световна война е включен в независимата Полша и става Львов. Окупиран от Съветите през 1945 г., днес той е украински и се нарича Лвов.
Признавам, че ми е трудно да свикна с това име. Майка ми е родена и израсла в Львов и пазеше от младостта си в това архитектурно бижу един, да го наречем, спомен на облекчение. Както много евреи ашкенази, аз бях възпитан в недоверие, да не кажа нещо по-лошо, към поляците и украинците. “По-лоши от германците!”, казваха родителите ми, като всички оцелели, повечето от които отказваха да стъпят отново в Украйна и Полша. Винаги съм искал да им бъда верен, но на наследника на жертвата му липсва преданост, когато самият той се възприема като жертва. Независимо дали ставаше въпрос за Полша на “Солидарност” или обсадената Хърватия, аз дори показах среден пръст на неподчинение на родителската забрана. Протестирах срещу нахлуването и разрушаването на Вуковар (град, защитаван от хърватите и обсаден от сърбите в продължение на 87 дни през 1991 г., по време на войната в Хърватия - б.а.), когато Сърбия на Милошевич представяше този град - с известен успех, уви - като усташки, т.е. хитлеристки бастион. Путин искаше да повтори същата операция с Киев и Мариупол. Но се провали. Работата беше твърде дебела. Общото благоприличие реагира с отвращение на идеята за Нюрнбергски процес срещу украинските лидери в опустошения от руската армия Киев. От края на Втората световна война антинацизмът лъже и то винаги в името на “никога повече”, когато се подготвя нещо “такова”.
- Именно, Путин твърди, че иска да “денацифизцира” Украйна. Няма ли наистина Украйна нацистко минало, с което не искаше да се занимава и което днес откриваме в една част, разбира се, малцинствена, но съществуваща, на украинския национализъм?
- Нищо от миналото и настоящето на Украйна не бива да бъде подминато: нито Гладомора, ужасният глад, предизвикан от Сталин, който причини смъртта на милиони и накара някои полудели родители да изядат собствените си деца, нито ролята на украинските помощници за окончателното решаване (на еврейския въпрос - бел. пр.), нито днешната снизходителност към някои форми на антисемитски национализъм. Емоцията не бива да ни затваря очите, нито да оправдава невежеството. Но си мисля, че, изправен срещу руския антимодел, президентът Зеленски води страната си по пътя на мемориалната сложност и демократичната искреност.
- Много харесвате съветския писател Василий Гросман, роден в Украйна. С какво неговото творчество може да хвърли светлина върху настоящето?
- Василий Гросман е един от най-великите писатели на ХХ век. “Всичко тече”, неговият литературен завет, ни учи на повече за съвременността, отколкото нашите ерудирани или възмутени коментари. За разлика от Запада, пише той, Русия избра да постигне прогрес, поемайки по пътя на крепостничеството. “Революционната мания на Ленин, неговата фанатична вяра в истината на марксизма, пълната му нетърпимост към онези, които мислят различно от него, го накараха да облагодетелства тази Русия, която мразеше с всички сили тази фанатична душа”. Путин и неговите олигарси нямат полза от марксизма, но не са и скъсали с това, което Гросман нарича проклятието на Русия, връзката между прогреса и крепостничеството.
- Част от консервативната десница бе обвинена в снизходителност и заслепение към кремълския тиранин. Бихте ли се съгласили?
- Десните и левите суверенисти дълго време правеха мили очи на Владимир Путин. Сякаш на фона на хегемонизма на Вашингтон и брюкселската бюрокрация, Путин олицетворяваше правото на нациите на самоопроделение… Това беше гротескно. Надявам се войната на прага ни да им е отворила очите.
- Изглежда, че мечтата за наднационална Европа отново изплува, в полза на превъоръжаването на Европа срещу Путин. Но не показва ли съпротивата на Киев именно, че нациите са необходими?
- В статията си “Трагедията на Централна Европа”, която беше преиздадена от “Галимар”, Милан Кундера припомня, че през 1956 г., “през месец септември, директорът на унгарската информационна агенция, няколко минути преди кабинетът му да бъде разбит от артилерията, изпрати по телекса в целия свят отчаяно послание срещу руската офназива, започнала сутринта срещу Будапеща. Депешата завършваше със следните думи: “Ще умрем за Унгария и за Европа”. Това “и” в Централна Европа се подразбира. Европа не е замислена като поправителен дом за смъртоносни нации, нациите се защитават като продукт на европейската цивилизация. Нацията е архитектурата, поезията на някои места, това, което липсва, когато си другаде, конвулсиите на отделната история, общ език - всички тези неща, които не са демокрацията, но я правят възможна. Има понятия и има собствени имена. “Украйна” е собствено име, което имперска Русия иска да зачеркне от света.
- Хуманитарната криза в Украйна изостря въпроса за бежанците. Докъде трябва да стигне приемането им според вас? Може ли Европа да се отвори без ограничения и без последствия за бъдещето? Някои вече говорят за двоен стандарт спрямо страните от Близкия изток и от Африка на юг от Сахара…
- Жан-Люк Меланшон, в края на впечатляващия си митинг на Площада на Републиката, обясни, че в бъдещия свят е неизбежен притокът на беженци и че трябва да му отговорим с безусловно гостоприемство. Войните и климатичната промяна ще накарат хиляди, дори милиони, дори милиарди бедни хора да се изселят. Трябва да си расист, добави Меланшон, за да отговориш на тази извънредна ситуация, като правиш разлика между ближния и далечния, или политическия бежанец и икономическия бежанец. Иначе казано, няма друга алтернатива, освен расизъм и наводняване с мигранти.
Неопрогресистите пламенно пледират за голямата замяна, която въпреки това заклеймяват надълго и нашироко като теория на конспирацията. Няма повече Франция, няма повече Германия, няма повече Испания, няма повече Украйна, няма повече личности, няма повече собствени имена, а огромен лазарет, тъй като, както пише Мишел Сер, “в лазарета никой не страда, нито стене по-различно от другите. Универсална като насилието и смъртта, болката ни изравнява. Същата горчивина опетнява потта, сълзите и кръвта”. Украйна и цялото човечество заслужават нещо по-добро от това да бъдат удавени в анонимността на един вид. Други поуки трябва да бъдат извлечени от тази война, вместо този кошмар за взаимозаменямостта на човешките същества, и най-вече, че трябва да бъде направено всичко, за да съхраним съкровището на човешкия плурализъм.
Превод от френски: Галя Дачкова
