- Как ви убеди Никола Бедос да изиграете този носталгичен герой?
- Това, което съм, и това, което играя, нямат нищо общо! Но има нюанси: очевидно когато приемаш една роля, то е защото тя носи нещо от теб самия. Освен това авторът е писал, мислейки за Фани и за мен. За нашия маниер на говорене, на движение: всичко това е включено в текста. Сценарият беше с такова качество, че нямаше нужда Никола да ме убеждава.
- Фани Ардан е неустоима. Казват: “Никола Бедос ни върна Фани Ардан”…
- Не мисля, че някой някога ни е взимал Фани Ардан! В младостта си играхме заедно в Le Paltoquet на Мишел Дьовил. Трябваше да я галя и това ме впечатли. Тя ми подшушна: “Гали ме, сякаш съм килим!”. Срещаме се отново с удоволствие. Много ѝ се възхищавам. Като актьор и като зрител я намирам за вълнуваща. Очарован съм от това, което е и което прави.
- Героят ви е доста отчаян…
- Дори разочарован! Епохата му убягва, той бяга от епохата. В нищо не му върви, всичко му се изплъзва: жена му, синът му, работата му, приятелите…
- Ако ви помоля да преживеете още веднъж един ден от живота си, кой бихте избрали?
- О! Мисля, че бих станал отново малко дете с моите родители. Не знам в кой момент. Без значение кой ден: всички дни бяха добри. Един ден от детството ми с моите родители.
- Когато театърът беше ваш дом…
- Театърът беше моят дом. Но имахме истински дом, който беше по-малък от театъра и в който също бяхме щастливи.
- Казвате: “Родителите ми ме отгледаха с безусловна любов”…
- Родителите ми много ме обичаха. Тази любов ме изгради.
- Какъв баща сте?
- Отгледах и отглеждам децата си (Орор, Нели, Закари), както аз бях отгледан. Обичам ги. Мисля, че получената любов дава самоувереност.
- Филмът е почит към актьорската професия…
- И красива почит към режисьорската професия също. Като автор, Никола Бедос говори за това, което му е било дадено. Този филм е свидетелство за любов към родителите му. “Славни времена” е едновременно изпълнен с носталгия и желание да живееш в своето време. В това е красотата му. Онези времена - 70-те години -, които Никола Бедос познава доста добре чрез своя баща, са и мои. Моят герой е носталгичен към тази епоха.
- Разбрахме, че вие не сте…
- Нямам време за това: прекалено съм вътре. Това е моят шанс! Правя филми, които още се харесват. Живея в моята епоха според възрастта си. Харесвам я, харесвам напредъка ѝ… дори и преди да имаше по-малко шум. Хубавото време е сега, както пееше Джони Холидей на онези, които танцуваха танго и ча-ча-ча…
- Разкажете ни за актьорската си работа…
- Това е историята на един човек, който е имал шанс в работата и в живота. Трябва да уловиш шанса, не е достатъчно да го имаш.
- Трябват и работа, и талант…
- Разбира се, работа. Но е нужен шанс. Това е уравнение: шанс, работа и малко талант.
- Има ли фрази от по-възрастни от вас, които са ви отваряли врати?
- Пиер Монди ми беше казал: “Бягай в твоя коридор, без да гледаш другите”. С други думи: следвай своята линия, не се опитвай да настигнеш някого, когото никога няма да можеш да догониш. Това е съвет, който може да помогне на един млад актьор да не полудее. Не е лесно да не гледаш другите.
- Понякога ви сравнявят с Монтан. Съгласен ли сте?
- Монтан - не, не, за първи път го чувам…
- Приятелят ви, певецът Дейв, каза, че лека-полека заемате мястото на Ив Монтан.
- Знаете как са приятелите… Не заемам ничие място. Това е възприятието на другите за мен.
- Заемате важно място в сърцето на французите…
- Знам го, осъзнавам го, гордея се с това и правя така, че когато играя в пиеса или се снимам във филм, да не ги разочаровам. Това е отговорност.
- Филмът говори за любовта, за времето, което отминава…
- Любовта е чудо, а отминаващото време - бедствие. Нищо не можем да направим, не можем да го спрем, отминаваме с това време, не знаем колко време ни остава… Нямаме и 10 минути за губене!
- Мислите ли за смъртта?
- Мисля, мисля и после забравям… “Мисля за това, особено когато съм сам в нощта…”. Това е песен на Клод Франсоа.
- Преминахте към режисурата. Имате ли желание да ускорите действието, да разкажете нещата от ваша гледна точка?
- Така открих, например, един автор, Пол-Жан Туле, едно момче от началото на ХХ век, чиято поезия е пряко свързана с тази на Верлен, Маларме, Аполинер. Измислих спектакъл, “Закуска във въздуха” (Déjeuner en l’air), който смесва песни с текстове. Акомпанира ми един китарист, Паскал Гари, пея малко… Това е вълшебен спектакъл.
- Имате ли настолни книги?
- По този въпрос все едно още съм в училище. Изглеждам като глупак, всичко се смесва и се изчервявам. Аз съм много емоционален. По телевизията, когато ми задават въпроси, забравям всичко. Но да кажем Шатобриан. “Спомени от отвъдното” ме пренасят във времето. Освен това този човек има стил. А стилът е нещо фундаментално в живота. Стилът е върховната елегантност.
- Видях, че сте роден в Алжир и имате дядо оттам…
- Родителите ми бяха от Авиньон и се занимаваха с театър. Родили са ме по време на театрален сезон. Исках да ги заведа в Алжир. Това бяха най-хубавите им години: те са били на 20 г., излизали от войната… Имаше слънце, море, любов, евтини плодове, щастливи хора… Не беше смутно време. Останах там до 1954 година.
- Били сте на четири години. Това са първите ви образи. Вие сте средиземноморец.
- Много харесах “Първият човек” на Камю, начина, по който говори за майка си, за баща си, за Алжир. Казвам, че дълбоко в себе си съм средиземноморец. Всъщност не знам точно откъде съм. Аз съм провансалец, въпреки това се родих в Париж, когато бях на 20 г. и се занимавах с театър. Животът, за който мечтаех, беше в Париж. Обичам Париж. Но Рим също, Лондон… Честно казано, мисля, че навсякъде, където се прави кино.
Превод от френски: Галя Дачкова