Емилия Бузова: По пътя на желанието за ѝмане човек става нещастен

Емилия Бузова: По пътя на желанието за ѝмане човек става нещастен
Не всичко, което исках и имах, ми трябваше. По пътя на желанието за ѝмане човек става груб, завистлив, зависим, лаком, с една дума – нещастен човек! Е, за какво ми беше всичко това? В края на дните си съм… Бих искала да ми разрешиш да взема приспивателни, да легна на леглото в скута ти, да ме прегърнеш и така да си отида. Така няма да ме е страх. И ти не трябва да се страхуваш. Призори видях майка си. Гледаше ме през прозорчето на кухненската врата и като че ли че ли ме викаше. Трябва да си ходя вече. Уморих се. А ме е страх да го направя сама. В стаята с пианото върху акордеона съм оставила дългата тъмносиня рокля, която Еми ми донесе от Америка. С нея ме облечи. Оставила съм и бележка с музиката, която искам да пуснете на погребението ми. Нека е весело, не плачете. Нали ти си ми казвала, че смъртта не е край, не е раздяла завинаги. Втора част от интервюто с Емилия Бузова, моята баба.

Докъде стигнахме, Милена? До сватбата? Дядо ти подреди в един албум всички телеграми и поздравления.


Уважаеми Годенико,
Писмото ти получих, но нищо ново и радостно. Останах в впечатление, че дългият изморителен път на ергенлъка е изсмукал и последните ти сили и без всекаква вера и надежда за бъдеще се влачиш самотен, унил и изоставен от всички.
Но вчера, 26 юли, като чета вестник „Зора“, изведнъж виждам образа на моя приятел, озарен от нови светли лъчи, подмладен и изпълнен само с енергия и сила, готов да тури начало на нов живот и създаде поколение. Какво нещо е превратността на съдбата! Научих за това щастливо събитие от онзи вестник, в който през време на студентските години по страниците му се лееше словото на моя приятел, и то в уводната колонка, когато пишеше „Квази с Европа?“.
Какво чудо! Каква изненада! И все пак се питам!… 
Тодор Пирдопски, 24 юли 1943 г., гара Милетково, Македония

Младоженци, 1943 г.


Първата работа на дядо ти била като учител в родното му село Грамада. С парите си от заплатата издържал по-големия си брат Вельо да учи агрономство във Франция. Когато завършил, Вельо пък започнал да издържа Матей да учи право в София. Така бедните братята си помагали един на друг. Не след дълго, когато и двамата се задомиха, когато и на двамата им се родиха деца (ние имахме две момичета, а Вельо и съпругата му Стоянка – две момчета), започнахме всяко лято заедно да ходим в Грамада. Братята решиха и си построиха двуетажна къща в центъра на града. На нас с Матей се падна долният етаж. Протестирах, исках и аз втория етаж. Започнаха свадите. И както в Грамада си живеехме предобре, тук се изпокарахаме. Вельо и Матей започнаха лека-полека да се отдалечават един от друг, да не общуват. Долу при нас гости, на горния етаж – други гости. Разделиха се братята. Грях е това, сега го осъзнавам, но късно. Само аз останах жива…




На разходка в градската градина на Видин, зад нас се вижда джамията Осман Пазвантоглу


Дядо ти Матей беше много, много честен човек. Много четеше, много пишеше, голям веселяк и желан събеседник за компаньола на разходка в градската градина. И беше много търпелив с мен.

Матей бил най-малкото дете в семейството. Майка му, акушерката на селото, баба Камена, била слабичка, гърбавичка жена, но много интелигентна. Само него не пращала да работи на нивата, а го оставяла да й помага в домакинската работа. Перели чергите на реката, бухали кълчища, грижели се за градината, приготвяли яденето. Аз пък бях глезената дъщеря в семейството, та от него видях много работи. Научи ме да преда. Слагаше ми вълна на хурка и търпеливо ми показваше. Понеже съм сръчна, бързо се научих и да плета, и да бродирам. Изпращах Матей да разбие стари прежди на дараците, после ги препридах и плетях дрехи за всички. Децата ми дори по време на купонната система винаги бяха хубаво облечени – с плетени дрешки, с красиви панделки. Бях им направила чудни жилетки, на Танчето, синеоката ми дъщеря, със синя гарнитура, на Олето – с червена. Досега къщата ми е пълна с кълбенца и прежди. Меракът не ме е оставил, но ръцете…



Децата ми - Танчето и Олето


Така и не успях да уча в музикалната академия. Самообразовах се по мой си начин и взех тапия, за да мога да преподавам музика, акордеон и пиано. Матей не ми беше само съпруг, беше моят най-добър приятел. Много ми помагаше във всичко. Когато давах частни уроци по пиано и акордеон, ако се съберат повече ученици или се наложи да удължа на някого урока, пращах детето в стаята на Матей, където той му разказваше приказки. Обичаше децата и беше сладкодумен разказвач. По-малките ми ученици дори, като дойдат на урок, първо се отбиваха в стаята на „чичо Матей“.



Клас по акордеон в музикалната школа към читалище "Цвят", гр. Видин 


Много деца съм научила да свирят, в града съм известна като Мими Бузова, учителката по акордеон. За да им е по-интересно на децата, нотирах всички по-известни шлагери. В кухнята дядо ти си беше организирал малка работилничка за подвързване на книги. Помниш ли как миришеше на туткал (лепилото, което сам приготвяше, за да подлепя нотите и кориците)? Имаше цяло снаряжение от четки, лакове, цветни хартии, парчета кожа и специални стеги, с които преработи книга по книга. На всяка книга залепи номер, направи каталог и скица на библиотеката, за да можеш по-лесно да намериш каквото ти трябва. Със същото старание събираше нотни тетрадки и ги подвързваше по 100 или 150 листа, за да се получи нещо като учебник. А на кориците слагаше прекрасни картинки, все с музикални сюжети. От прозореца на нашата къща винаги звучеше музика – от радиото, грамофона или от уроците.


Дядо ти не харесваше никак комунистите.


Казваше, че са прости, неграмотни хора, не вярваше, че ще могат да управляват повече от два-три месеца. Викаше им вагабонти. Но беше адвокат на Боян Чонос. Когато стана голямото дело срещу комунистите, много трудно беше да се намери адвокат, който да ги защитава, защото властта ги преследваше. Но дядо ти беше приятел с бащата на Боян, Иван Чонос, също адвокат. Бяха интелигентни хора, а и Матей беше убеден, че този млад човек не заслужава смърт. Как няма да защитавам сина на бай Иван? Така ми отговори, когато го попитах не е ли опасно. Разбира се, след 9 септември, като зет на буржоа и земевладелец, като инакомислещ човек, го лишиха от адвокатски права. Но не го изпратиха в лагер, не го убиха. Предполагам, че приятелството с Иван Чонос и това, че се яви на делото, го отърва от лагерите. Защото ти знаеш за избитата интелигенция малко след 9-и. В местността Вълчи дол на село Макреш, казваха му малкия Сталинград, една нощ комунистите избили над 50 човека – с колове ги претрепали като кучета. Но като говорим за тези нечовешки престъпления, да ти кажа, че същото село, което било известно с партизанските отряди, една сутрин, било преди 9 септември, осъмнало с набучени по коловете на стоборите отрязани глави на млади момчета, партизани. Сигурно след това техните бащи са искали отмъщение. Зверска работа, ти казвам.


Заредиха се години на раздяла и смърт…


1948 г. национализираха мелницата в Кумбаир. Знам от татко, че рано сутринта „новата власт“ нахлула с каскети и пушки в двора. Изкарали всички работници на улицата, изяли закуската, която майка ми била приготвила за ратаите и мъжа си, а на баща ми от джоба на ризата взели последните 500 лв. за цигари. Толкова унизително! Национализираха стотици декари земя, взеха и мелницата, всичко. В къщата ни настаниха три семейства, хора, дошли от селата, а нас натъпкаха в две стаи. Накрая „национализираха“ ей така, направо от улицата и кабриолета, и коня. Баща ми току въздъхне:


Да ми бяха оставили поне кобилата Мара, щях да стана каруцар на гарата. Сега какво да правя?

 



Последната снимка с баща ми, Перо Гузелски


Няколко месеца след това, едва на 53 години, татко си отиде от този свят. Не мина много време и брат ми се разболя от туберкулоза. По онова време тази болест трудно се лекуваше. Бързо се влоши. Вуйчо Кольо дойде от София с кола и го закараха в санаториума в Искрец, там да го лекуват. Отидох един-единствен път. Вече не можеше да става. Показаха ми стаята,


на вратата имаше табелка: Смъртен. Не влизай!


Когато са го закарали, той вече е бил пътник. Влязох в стаята, позна ме, говореше бавно, бях му приготвила соленки, не знаех, че е на смъртно легло… Нямаше и година, откакто татко беше починал, а брат ми ме питаше как е, да му изпратя поздрави… Имах чувството, че ще полудея. Толкова ми беше жал. Отидох при главния лекар и го помолих да му направят инжекция, за да си отиде с по-малко болки. То всичко беше ясно, само се мъчеше… Каза, че им е забранено. Така ме изпрати. Бях се отчаяла. Какво щях да кажа на мама, като се прибера…




Брат ми Стоян Гузелски – 
Мудо. Отиде си на 23 години от този свят...


Нямаше нужда нищо да обяснявам. Щом ме видя да слизам от влака, каза: По погледа ти познавам, че Ванчо не е добре. Прибра се в стаята си, спря да се храни. Понякога идваше при мен само за да попита имаме ли новини. Как е Ванчо? Казах й: Не е добре. Повече нищо не мога да ти кажа. Един ден, едвам ходеше, но се приготвила и ми казва: Отивам при сина си! Върна се същия ден с нощния влак. Влезе, не говореше, помогнах й да се съблече. Не я познал, вече агонизирал. На следващия ден донесоха телеграма: Стоян Петров Гузелски почина сутринта в 8,30 ч. Мама живя още две години. Лятото идваше с нас в Грамада, пооправи се уж, но мъката я съсипваше.


Реши да отиде в манастир.



Отнесе всичките си по-хубави вещи, дори спалнята, тоалетката с огледало и нощното шкафче. Направила си била хубава стая, сложила ново килимче. Но монахините решили да направят нейната стая гостна, а нея изпратили да спи в общо помещение. Казали й: Жените отиват на жътва. Понеже не можеш такава работа, ти ще останеш в кухнята да готвиш, та като се върнат, да имат какво да ядат. А мама беше болен човек. Домакинската работа там била много тежка – готвело се в огромни тави и казани, на големи печки с дърва и въглища. Разбира се, бяха й поискали всички пари. Прибра се във Видин. С всеки изминал ден ставаше все по-немощна, започнаха кръвоизливи дори когато се хранеше… Толкова ме беше жал да я гледам. Щом седнехме на масата, тя започваше да плаче, страдаше за баща ми, много, много за брат ми, дори разви неприязън към нас. Мама беше деликатен и културен човек, но виж голямата скръб как преобразява. Оказа се по-силна от финеса, който й беше вроден.




Последната снимка на мама


Направи няколко опита да си отиде от този свят,



но успявахме да я спасим. Последният път беше фатален. Беше погълнала много лекарства, беше се заключила отвътре. Дядо ти успя да влезе през прозореца, но късно. Така си отиде, едва на 46 години. Била е по-млада от теб, дете. Трагедия, Милена – млада жена, вместо да се радвам на дечицата си, години наред носех черна забрадка, обикалях болници и гробища. Но ето ме, оцеляла толкова години.


Всичко друго знаеш. Имахме хубав живот с дядо ти – заедно ходехме по концерти и театри. Той работеше като юрисконсулт в две предприятия, а когато се пенсионира, по цял ден щракаше на пишещата си машина. Аз преподавах акордеон и пиано на децата, пеех в самодейната оперета във Видин и хор „Боян Чонос“. Всяка вечер с „компанията“ – адвокати, приятели на дядо ти и техните съпруги, обикаляхме градината, сядахме на по-малки групи по пейките, говорехме, пеехме…



Края на 60-те години. Тук съм в ролята на Цона, втората от ляво надясно, в оперетата "Българи от старо време"


Хубав живот! Но не ми се връща назад. А и вече не помня много. Не успях да възпитам добре деца си. Дъщерите ми не си говорят. Цял един живот изтича между разкривените ми от артрит пръсти… Мими „примата“, Мими милионерката, Мими музикантката..


Виж ме сега. Какво ми остана?


Живея между тия четири стени и умирам от страх да не дойде ония мискинин. Едно желание? Да нямам тия болки, да не ангажирам децата си. Искам да имам вълшебен гел, с който, като се намажа, повече да не ме боли. Защото вие ми помагате, верно, но болката остава. Вече нямам желание ни за имоти, ни за ядене. Погледни какво съм вечеряла снощи – малко ядки, нищо друго. А помниш колко бях лакома, нали? Ей сега, Милена, ще продължим. Само да си взема нещо от чешмата. Виж ме, като камбана се клатя. С едната ръка се държа за мивката, с другата се мия. Докъде стигнахме? До едно мое желание? Имам, но знам, че няма да го изпълниш.


В края на дните си съм…


Бих искала да ми разрешиш да взема приспивателни, да легна на леглото в скута ти, да ме прегърнеш и така да си отида. Така няма да ме е страх. И ти не трябва да се страхуваш. Призори видях майка си. Гледаше ме през прозорчето на кухненската врата и като че ли че ли ме викаше. Трябва да си ходя вече. Уморих се. А ме е страх да го направя сама. В стаята с пианото върху акордеона съм оставила дългата тъмносиня рокля, която Еми ми донесе от Америка. С нея ме облечи. Оставила съм и бележка с музиката, която искам да пуснете на погребението ми. Нека е весело, не плачете. Нали ти си ми казвала, че смъртта не е край, не е раздяла завинаги.


Друго какво? Някаква мъдрост ще требва да кажа, така ли? Най-важното нещо в живота са децата, да имаш сплотено семейство. Аз го изгубих. И друго научих – не всичко, което исках и имах, ми трябваше. По пътя на желанието за ѝмане човек става груб, завистлив, зависим, лаком, с една дума – нещастен човек! Е, за какво ми беше всичко това?


Защо живеем? Някой отговарял ли ти е на този въпрос?


х х х  


Пътувам обратно със свито сърце. Това е. Така е. Въпросите отново са заседнали някъде около слънчевия сплит.


Ако имам втори шанс, какво бих направила с живота си? Какво бих поискала за себе си. Откровени ли са тези, които казват, че за нищо не съжаляват, или са лицемерни? Глупави ли са или мъдри?


Дори цял живот да си търсил отговори, неизбежно разбираш, че колкото повече научаваш, толкова по-малко знаеш. Изглежда битката е за последното чувство – как да не е разочарование, съвест или страх. Може би хората, живели с вяра, прекрачват в неизвестното с по-леко сърце.

 


П.С. Първа част на интервюто с Емилия Гузелска-Бузова можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/sami-idvame-i-sami-si-otivame 

 

 

 

Коментари

  • Виолета

    03 Sep 2015 23:32ч.

    Всички трябва да се върнем към дните си и да се попитаме - защо живяхме. Благодаря за текста.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Йорданка

    13 Sep 2015 5:24ч.

    Много обичам да чета такива спомени .Родословното дърво е важно за всеки човек.Като се почне от един род,до друг,съдби,срещи,времената-цяла одисея.Кое ме впечатли-онова за коня.Какво предчуствие да не тръгва господаря му към нивата,животното е усещало опасността....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ПУХ

    17 Sep 2015 9:10ч.

    Сърдечен, мил, впечатляващ и обогатяващ разказ. Мъдри житейски изводи и заключения. Само с едно от тях не ми се иска да се съглася - ,,Не успях да възпитам добре децата си. Дъщерите ми не си говорят." Възпитанието по-скоро е създаване на битови и трудови навици, обноски, поведение, насочване към правилно развитие по отношение на труд, учение, избор на професия и т.н. Характерът, душевността, мирогледът както и чувството за роднинство са неща, с които идваме на този свят и никакво възпитание не може да ги модулира. И затова, мила госпожо, не се косете, просто приемете максимата - Господ но дава роднините, но слава Богу - приятелите си избираме сами. Е, когато сред роднините си имаме истински приятели, то това наистина рядко явление е дар, а не плод на възпитание.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ПУХ

    17 Sep 2015 9:12ч.

    Сърдечен, мил, впечатляващ и обогатяващ разказ. Мъдри житейски изводи и заключения. Само с едно от тях не ми се иска да се съглася - ,,Не успях да възпитам добре децата си. Дъщерите ми не си говорят." Възпитанието по-скоро е създаване на битови и трудови навици, обноски, поведение, насочване към правилно развитие по отношение на труд, учение, избор на професия и т.н. Характерът, душевността, мирогледът както и чувството за роднинство са неща, с които идваме на този свят и никакво възпитание не може да ги модулира. И затова, мила госпожо, не се косете, просто приемете максимата - Господ нИ дава роднините, но слава Богу - приятелите си избираме сами. Е, когато сред роднините си имаме истински приятели, то това наистина рядко явление е дар, а не плод на възпитание.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • мими

    09 Ное 2015 19:21ч.

    това ми се вижда малко измислено

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Гост

    09 Ное 2015 20:16ч.

    Почина днес, прибита от циганин в дома си за 30 лв. и едно одеало. На 94г. Лека й пръст!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • йоана

    17 Май 2017 0:30ч.

    Ходих да се упражнявам на пиано при нея когато бях дете. Беше приятелка на баба ми. Много мил човек, със страхотен подход към децата и много чувство за хумор, и широко скроен човек. Жалко за края с този побой! Никой не заслужава такъв край!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Виктория Тошев

    21 Окт 2019 18:04ч.

    Мъчно ки р за нея

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи