Преди месец се оплаках тук колко е абсурдно иначе блестящи леви американски демократи, които в Конгреса правят показно за български и европейски леви как се защитава интересът на бедните срещу интереса на богатите, в същото време дебилно пригласят на всичките антируски глупотевини, които според тях помагат в борбата срещу Тръмп.
Eто дори вчерашното слушане в парламентарната комисия по разузнаването на уволнената и разкритикувана от Тръмп и Зеленски бивша US-посланичка в Киев Мари Йованович, кояти свидетелстваше по импийчмънта на президента. Самата тя – рядко симпатична дама, но пълна с ексцентрични фантазии за ролята на Путин в американските избори – не е ясно дали наистина си вярва – и, разбира се, получаи буря от аплодисменти и хвалби от демократите, изчервиха ми се чак ушите.
Дълго време интелектуалната палма на световната левица, отдавна изтървана от старческите ръце на изпадналите в неадекватност европейски философи като Юрген Хабермас, се намираше в ръцете на американските икономисти, сред които Пол Кругман заемаше най-видно място поради мястото си на колумнист във в. „Ню Йорк Таймс“ и огнения си, както тогава ми изглеждаше, Ботевски или Марксов темперамент. Като икономист Кругман не надхвърляше много хоризонта на кейнсианството от 1930-те, но в онова време на господство на фридманизма и това беше революционно. Вееше знамето на новия Ню Дийл, на здравната реформа с единен платец.
В 2007 г. излезе „Съвестта на либерала“ на Кругман – новият ляв манифест, диаметрален на „Съвестта на консерватора“ на реакционера Бари Голдуотър (1960). Не случайно първото, което стана в икономическите учени среди след победата на Обама есента на 2008 г., бе да се даде Нобеловата награда по икономика на Кругман – за някои ранни, математизирани публикации за международна търговия, но сигналът бе ясен – капак на Фридман, няма друг бог освен Кейнс и Кругман е неговият пророк.
Всъщност най-масираната кейнсианска намеса на Уолстрийт бе вече в ход – вършена от консерватора Буш II – и така „всички станаха кейнсианци“. (Това така и не се узна от българските тинк танкове и управници.) Кругман пръв приветства Тома Пикети с грандиозната му книга „Капиталът в XXI век“ (2014) и цялата кохорта мнади икономисти около Пикети, които по това време напълно развенчаха фридманизма и Вашингтонския консенсус.
Кругман разбираше правилно класовата природа на политиката и в 2007 г. цитираше с одобрение книгата на Томас Франк „Какво му става на Канзас“ (2004), която изследваше защо бедните американци, особено белите мъже от работническата класа и от Средния Запад, но и все повече черни работници от крайбрежията, вече гласуват за републиканците. Това бе феноменът, който даде властта на Тръмп в 2016 г. Основателно говореше Кругман и, че здравната реформа е разковничето на новата лява политика, и че системата с единен платец, или „Medicare“ за всички, е най-доброто и евтино решение, а че здравната реформа на Ромни в Масачусетс в 2004 г. е слаба и половинчата.
Какво беше учудването и разочарованието ми, когато пролетта на 2016 г., щом стана ясно, че Бърни Сандърс има реален шанс да спечели номинацията, събира по стъгдите грамадни тълпи от млади хора и силно изпреварва Хилари по събраните дарения, и то от огромен брой дребни дарители като мене, Кругман реши да пристане на Хилари, да плюе на всичко, което бе говорил дотогава, и да се опълчи гласовито срещу Бърни.
Почна да критикува остро проекта за здравна реформа, внесен не само от Бърни и максимално близък до идеите на самия Кругман от 2007 г., а защитаваше сляпо вече прокарания закон „Обамакеър“, който е идентичен на плана Ромни от 2004 г. „Отличното е враг на доброто“, повтаряше Кругман. Т.е. да се иска всичко значи да не се получи нищо. Други независими, не партийни икономисти, за които съм разказвал тук, обаче разбиха възраженията му срещу плана на Бърни точка по точка. Но демократическата партийна върхушка вече ги би приела на въоръжение. „Баница в небето“ (pie in the sky) били предложенията на Бърни според тях. Това нанесе страшно тежък удар на левите идеи в Америка въобще.
И както отбеляза неотдавна в „Гардиан“ и самият Томас Франк, специалистът по Канзас, Кругман започна под път и над път да оспорва, че американската работническа класа гласувала само за републиканците. Това било феномен само на белите расисти от Юга, с една дума – било lifestyle, а не класов феномен. Мнозинството работници, говореше навсякъде Кругман в 2016 г. и повтаряха след него демократическите радиоточки, още са с Демократическата партия. Кругман подбираше само удобните данни и пренебрегваше другите.
Самият Бил Клинтън, който е всичко, но не и глупав, през август 2016 г, избухна срещу жена си, хвърли си дори телефона през прозореца и напразно настояваше да включи в програмата си повече искания на бедните и работниците в стил Бърни и по-малко lifestyle антики, но без успех. Трябва да се отбележи, че в началото на 2018 г. и Кругман в някои колонки тихомълком се върна към предишното си мнение за работниците, но джинът на разрушението отдавна бе пуснат и си свърши работата.
Чудно бе защо Кругман застана така твърдо на страната на Хилари – той самият тогава с горчивина се шегуваше, че разчитал на назначение при нея – и защо трябаше да обере толкова неприязън от довчерашните си почитатели. Едно от възможните ми обяснения е, че пред плебейската площадна стихия на Бърни се е събудил класовият му инстинкт на буржоазен професор. Същото установих с очите си и по отмношение на големия някога Джо Стиглиц, критика на неравенството, на една конференция в Колумбийския университет в 2017 г. Тези хора са „революционери“ точно колкото и Хегел е бил „революционер“, както обясняваше Енгелс. Те се страхуват, че утре ще дойдат комунистистите и ще ги уволнят. Точно както в 1990 г. се страхуваха учените от обществените институти в БАН, че ще дойдат седесарите да ги закрият.
Така или иначе демократическата номенклатура успя да строши гръбнака на Бърни и издигна златното си момиче. И Кругман помогна много на Хилари да не се и опита да прикрие най-лошите си буржоазни лицемерни черти, заради които повече от половината американци я мразеха и които й попречиха да стигне върха. Той например отричаше, че приемането от Хилари на милиони от големи корпорации било корумпиращо влияние, и пак също си плюеше в лицето за всичките си предишни публикации с обратното мнение.
Останалото, както казват американците, е история. Изборите в 2016 г. разбиха илюзиите, че lifestyle политиката е водещ мотив на гласуващите и възстановиха правата на класовата политика. Тръмп спечели с гласовете на работническата класа, която, наистина, в края на краищата отново гласува против реалния си интерес. Но такава е съдбата на бедните, щом нямат автентично свое представителство на високите етажи.
Демократите, в това число Хилари и Кругман, бяха абсолютно неподготвени за този крах. Но той бе факт. И те трябваше да реагират. Как? Да признаят, че сгрешиха, че трябваше да издигнат Бърни? Не. Като хвърлят вината за провала си на другиго.
Така се отвори най-позорната страница в биографията на публициста Кругман: веднага след шока от изборите той разви бясна дейност в колонката си в „Таймс“, на „Туитър“ и другаде и тиражираше лозунги като: „Тръмп – сибирският кандидат“, „Ужасите на тези опорочени избори“, „Налице е подриване на американската демокрация от чуждо правителство“... Той сипеше проклятия срещу Тръмп, че отрекъл, че руски хакери се били намесили в изборите, както било „доказало“ ЦРУ, клетви срещу изтекли клюки за кадрови решения на Тръмп като Рекс Тилърсън...
Изминалите вече три години оттогава направиха невъзможно казаното и писаното да се забрави. Върхушката на демократите е безвъзвратно изхабена, репутацията на Кругман-прогресивния гуру е унищожена. Сред левите кейнсианството вече не се смята панацея за икономическите беди на капитализма, те ще стават все по-възприемчиви за неговите критики отляво, от марксисти позиции, като публикацията на Лука Ломбарди „Защо кейнсианството е неспособно да реши днешната криза“.
В Демократическата партия, както видяхме, се надига истинско народно въстание, но още няма никаква връзка между него и критичната преоценка за събитията в партията през лятото на 2016 г. и за лунатичния характер на „руската“ връзка. Напротив, „обидно е за държавата“ как иначе блестящи прогресивни демократи в Конгреса веднага след силни изяви в защита на обикновените американци мрънкат за руската „колузия“ на Тръмп и разказват как Зеленски бил признал, че Тръмп и адвокатът му Джулиани му дали да прочете по украинската тв някаква тяхна бележка с „фейк нюз“! Кога тази шизофрения ще спре? Ще продължи ли и през следващия мандат на Тръмп?
Въпросът кой ще поеме идейната палма на лявото в света след Кругман сякаш е още по-труден. Марксизмът още е под стигма, или поне в академична изолация, далече от мейнстрийма на политическото говорене. Засега най-реален кандидат изглеждат младите американски политици социалисти като Александрия Окасио-Кортес, които обаче не са теоретици. Може ли пък времето на теорията да е минало?
Още по темата:
http://glasove.com/categories/komentari/news/byrni-sandyrs-superzvezda
http://glasove.com/categories/komentari/news/koj-i-zashto-protestira-po-ulicite-sreshtu-trymp