"Липсата на самоуважение и примирение с посредственото – там започва спиралата, водеща към дъното"

"Липсата на самоуважение и примирение с посредственото – там започва спиралата, водеща към дъното"
Не съм забелязала хора от други нации да се боят, че "ще се изложат пред чужденците“. Според мен бедата на българите е, че не се самоуважаваме като нация. Самоуважението е различно от самочувствието, което може да бъде празно или зависимо от външни фактори. То е нещо рационално, стабилно, опиращо на непреходни ценности и историческо самосъзнание. Нима българите ги нямаме? Нация с близо 14-вековна история, съхранила се независимо от превратностите на същата тази история, непретопена от могъщи империи като византийската, турската и руската? Нима такава нация не е достойна за уважение? Втора част на интервюто с Боряна Корчева, което тя даде специално за "Гласове".

Боряна Корчева е родена през 1962 г. в Русе. Завършва Английската езикова гимназия „Гео Милев” през 1981 г. и арабска филология през 1986 г. В България работи като хоноруван преподавател в СУ - катедра по арабистика, фирмите Daewoo и Coca-Cola. През 1995 г. занимава за Обединените арабски емирства (ОАЕ). Там работи в DMB&B advertising, MSNL PR, Ogilvy PR и Dubai International Humanitarian City.  
Изложби:
2011 г. Първа самостоятелна изложба The Art of Joy, Фуджейра, ОАЕ
2012 г. "Две приказки за един град", съвместна изложба с Кристине Матей, Дубай Арт
2013 г. "Фрипорт", съвместна изложба със Сюзан Мойр Макей и Дел Фокстън
2012 - 2013 г. Участие в три групови изложби на Асоциацията на художниците в Гранд Бахама
2014 г. "Разпити", участие в Curator's Voice Art Projects, Маями

още от Боряна Корчева: www.boryanakorcheva.com
блог: http://boryanakorcheva.com/b-unplugged/


И така, поне на този етап с мечтата ми да стана художник се приключи, завърших арабистика и трябваше да започна работа.

Първо бях препоръчана на корейската фирма DAEWOO, където работих една кошмарна година. Имах корейски шеф, който говореше някакъв свой вариант на английския, а преводите бяха отговорни и аз бях в ужас, че ще оплескам нещо. Освен това той работеше според  корейското време, така че се мотаехме по цял ден, а в края на работното време, когато в Сеул денят започваше, господин Ким се разработваше.  Нямах договор, получавах заплатата си кеш - добра сума, но това беше робство. Пак чрез лични контакти бях представена на Иван Цветков, който по това време отваряше първия офис на Coca-Cola в България, явих се на интервю и получих работата. Още си спомням с какво удоволствие хвърлих ключовете на бюрото на стъписания кореец, след което се врътнах и излязох през вратата като една кралица!

Ако се чудиш защо не съм популярна в Корея ...

Годините ми в Coca-Cola бяха прекрасно преживяване и най-доброто маркетинг обучение, което можеш да си представиш. С Цветков започнахме от четири голи стени и един факс. В рамките на няколко месеца наехме хора, после се преместихме в по-голям офис. Бяхме страхотен колектив (използва ли се още тази дума?), работата беше суперинтересна - повечето от нещата, които правехме в маркетинга, се случваха за първи път в България. Тъй като моята арабистика беше малко неадекватна за кариера в маркетингова организация, аз се сдобих със следдипломна квалификация по маркетинг и връзки с обществеността от Факултета по журналистика, но компанията предпочиташе да наема хора с американски дипломи. Колкото и да беше хубаво и интересно, за мене нямаше да има развитие в Coca-Cola.

Тогава на хоризонта се появи Златина Филипова - същата, която сега е продуцент на филма за Левски и с която се познавахме от по-рано. Златина е изключително умна, дейна и решителна жена - науми ли си нещо, то става. Ако някой все още се съмнява - филм за Левски ще има, аз ви го казвам. Златина живееше от около година в Абу Даби и се зае да ме навие да замина и аз. Винаги ще й бъда благодарна за това. Годините в емирствата промениха живота ми и ми дадоха възможност да постигна всичко, което съм искала - да не кажа и повече. Не говоря само за пари. Много хора се чудят защо и как в една консервативна мюсюлманска страна аз имах далеч по-добри перспективи, отколкото в България. 

С екипа на Ogilvy в Дубай

Дали защото там няма корупция, шуробаджанащина,  несправедливост или дискриминация? Ха!

Българите в това отношение сме просто смешни дилетанти - има го, и то в гигантски размери. Но това, което липсва, е песимизъм и невяра в собствените сили. Въздухът трепти от хъс, амбиция и оптимизъм - това е разликата. Дали е лесно? Не е! Но с тази нагласа човек съумява да се сбори с всякакви трудности и да успее. 

За мен демокрацията е само една дума - свобода. Всъщност означава две неща - свобода + отговорност. А ние, като изречем думата свобода, чуваме и възприемаме само едното й значение. За отговорността повечето хора се сещат малко късно. Ако мога, бих заменила думата свобода със „свободговорност“.  

Без разбирането за свободата като отговорност тя е ужасна заблуда.

На лично и национално равнище. Нищо материално не съм получила даром. За всички материални неща, които имам, съм се трудила и борила. Но даром съм получила по-важното - познанието, подкрепата, вярата в себе си, мъдростта. За тях съм благодарна на всички свои учители, на хората, написали умните книги, които съм прочела, на родителите, приятелите и неприятелите си. Защото от неприятелите си съм научила тъкмо толкова, колкото и от другите.

С тайфата на къмпинг "Градина"

Едно от нещата, които са ме мъчили през комунизма, беше мисълта, че никога няма да видя широкия свят. А аз така копнеех! Не можех да се примиря, че някъде там по света бушуват океани, вулкани, вятърат роши палмите, пътищата блестят, хората общуват, създават, лудеят. Ако съм искала да изляза от България, това е било не за да я напусна, а за да изпитам този неуморен, неизтощим, шарен свят.  В този смисъл не смятам, че съм оставила България зад гърба си, някъде в миналото. Напротив, мисля, че имам привилегията да имам и родина, и цял един свят около и вътре в себе си. Не знам дали някога ще му се наситя.

Питаш ме за любовта. Ето какво е любовта:

Аз съм на 17, а той е Южният вятър на 19. Долита неканен, с аромат на море и билки, разрошва ти косата, разбунва ти главата и животът се превръща в стихотворение на Станка Пенчева. Безумие, безвремие, пиянство - всеки път! Бягства, понякога на интервали от по няколко години. Какви лудости сме правили, чак ме хваща страх, като си помисля. Никога не сме се разделяли и знам, че той е искал да бъдем заедно, но това е „заедното“на опиянението, на пълното единение, не онзи низ от понеделници и вторници, пари, родители, гърнета и сополи. Ако някой трябваше

да опитоми Южния вятър, да го паркира пред телевизора по домашни пантофи,

това нямаше да съм аз. Дали съжалявам? Боже мой, нито за миг!  Лъхне ли ме южен вятър, където и да съм, аз мигом се озовавам там, в стихотворението... Не споменавам имена и други факти, защото нямат значение. Нито един от двама ни не е известен извън кръга на нашите приятели, а мога да нараня нечии чувства, без да искам.

Илия Калев, Боряна и бебето Анна

Срещнах първият си съпруг, Илия Калев, когато бях на 22 години. Той беше на 42 и изглеждаше страхотно с тези пронизващи сини очи. От самото начало ме заобсипва с внимание. Аз се чувствувах на седмото небе! Той беше стабилен, решителен, деен - какво повече можех да искам. Сега си давам сметка, че като дете на разведени родители съм била доста объркана и несъзнателно съм търсила заместител на бащата. Преди да се обвържат, хората трябва да си изяснят много трезво един на друг какво очакват от брака, как си представят нещата. Това, разбира се, никога не се прави. Аз очаквах приятел и партньор, а се сдобих с покровител, който правеше много, но не това, което аз исках и от което се нуждаех, а други неща, определяни от други, негови си ценности, които не споделях. Бедата е, че в един момент стана невъзможно да разговаряме - всеки беше убеден в добрите си намерения и те наистина бяха такива. Но с толкова различни представи за брака нещата нямаше как да се получат. Дори не можахме да я докараме до прословутата седма година.

С дъщеря си д-р Анна Калева в Оксфорд

Имам една дъщеря, Анна, със същите сини очи, решителна,

амбициозна и целенасочена като баща си. Тези качества в комбинация с няколко от моя страна, ето ти природна сила в малка опаковка - от светкавична буря през виелица, та до цунами в редки случаи. Отглеждането на дъщеря ми беше песен. Тя беше здраво, игриво и страшно умно дете. Никога не се е налагало да я ръчкам да сяда да учи или да я насочвам към това или онова - мерак и ентусиазъм с лопати да ринеш. Естествен лидер и остър език - не ти е работа. Неизбежният пубертетски бунт, за моя радост, беше насочен не срещу мен, а срещу привичките и ограниченията на страната - тогава живеехме в Дубай. Тя реши, че иска да замине за Великобритания. Сама си намери училище, кандидатства, влезе и хоп - на 16 отлетя от гнездото. След първата година обяви, че училището не струва, че наоколо имало повече крави, отколкото хора. Кандидаствува пак и беше приета в две от най-престижните училища. Избра едното, а другото й изпрати нацупено писмо - как така ги отхвърляла? Просто не можех да повярвам колко са глупави - пише ли се такова нещо на нафукан тинейджър? В крайна сметка завърши медицина в Оксфорд и сега работи в Англия. Макар че не е живяла в България от деветгодишна, дъщеря ми говори български без никакъв акцент, има куп приятели и си идва всяка година по няколко пъти.

Боряна и Филип в Чили

Аз цял живот съм била номад. 

Като се замисля,  рядко съм се задържала на един адрес за повече от три години. Затова никога не съм имала много вещи, мебели, дрехоляци и не съм се привързвала особено към това или онова жилище. Свобода. Свободговорност.

Около година след като дъщеря ми замина за Великобритания, срещнах втория си съпруг, Филип. С него започнахме буквално от нулата. Всичко, което имахме, бяха заплатите ни и някакви мижави спестявания, но това беше окей. Един ден, в рамките на две седмици, и двамата се оказахме без работа. Въх!  Започнахме да умуваме какво да правим. Остави другото, но точно тогава имахме организирано и платено пътешествие до Чили. Разумно ли е, мън-мън?  Тогава се усетихме, че това е моментът да започнем нещо сами. Речено-сторено. Отворихме консултантска фирма, имахме достатъчно контакти и опит, нещата тръгнаха прилично. И ако се чудиш, казахме „майната му“ и заминахме за Чили. Това беше чудесно решение - каква страна!  След година Филип срещна съвсем случайно бивш колега, разприказваха се и от дума на дума се стигна до успешно партньорство, в резултат на което след три години се озовахме на Бахамите, където живеем в момента.

Боряна и Филип, 2011 г. 

Това беше 2008 г., началото на финансовата криза. 

Аз продължавах да работя като консултант по връзки с обществеността, но клиентите ми започнаха да се изпаряват един по един. За щастие фирмата на съпруга ми работеше по голям държавен контракт. Ако някой изобщо имаше пари по това време, това беше правителството на ОАЕ (Обединените арабски емирства). И ако това не е късмет? Можех да си позволя да не работя. Това бяха двете обстоятелства, които определиха следващия щастлив поврат в моята съдба. Третото обстоятелство беше българският художник и педагог Тинко Трифонов, близък приятел, който живее в Дубай.

Можех да се върна към рисуването!

Имах желанието, времето и идеалния учител. Аз не обичам дилетантски работи - ако ще ставам художник, трябва да съм истински подготвена. Захванах се много сериозно, все едно че ходя на работа - всеки ден от 9 до 18 ч. Хвърлих много труд и Тинко оцени това и не жалеше нито усилия, нито мен. 

Преди откриването на последната изложба, Маями, март, 2014 г.

Шест години по-късно участвам в изложба в една от водещите галерии в Маями.

Много малко са хората, които имат невероятното щастие да се завърнат към детската си мечта и да я реализират. Аз съм една от тях, за което съм безкрайно благодарна на съдбата.

Променят ли се хората? И да и не. Променяме се физически и биологически, което променя поведението ни. Едно нещо са хормоните на 20, друго на 40 и трето на 60 години. Променяме се и ако поискаме да се променим и работим над себе си. Променяме се и под влиянието на други хора, убедена съм в това. Но в същото време има един възел от качества и принципи, който съставлява идентичността на човека - той никога не се променя. Ако успееш да идентифицираш и разчепкаш този възел, тогава можеш да кажеш, че действително познаваш някого, но не знам дали за това стига един живот. В космополитен град като Дубай съм срещала и работила с хора от богати, бедни, древни, нови, зависими и независими страни. Никога от никого

не съм чула еквивалент на нашенската фраза „Абе мани, българска работа, какво искаш!“. 

Hot Flat and Crowded 

Не съм забелязала и хора от други нации да се боят, „че ще се изложат пред чужденците“. Според мен бедата на българите е, че не се самоуважаваме като нация. Самоуважението е различно от самочувствието, което може да бъде празно или зависимо от външни фактори. То е нещо рационално, стабилно, опиращо на непреходни ценности и историческо самосъзнание. Нима българите ги нямаме? Нация с близо 14-вековна история, съхранила се независимо от превратностите на същата тази история, непретопена от могъщи империи като византийската, турската и руската?

Нима такава нация не е достойна за уважение?

Защо ние, българите, пренебрегваме всичко това, за мене е загадка. Но аз вярвам, че липсата на самоуважение води до ниски лични стандарти и примирение с посредственото - откъдето започва спиралата, водеща към дъното. Надеждата ми е в това, че децата ни се отърсиха от досегашното безразличие и излязоха на улицата с плакати и китари. Виждам малко, но жилаво стръкче оптимизъм да покълва над гнездото от змии напук на всички хейтъри и разбирачи. Бъдещето се прави от безумците - хора като Галилео, Ганди, Мандела, Левски. Гаранции няма, но това не означава, че трябва да се предадем.

State of Entanglement

Ето как седят нещата с рисуването и красивите неща:

Има няколко места на планетата, откъдето Господ е черпил идеи за озеленяването и средните годишни температури в Рая. Бахамите са такова място. Когато си художник, който живее в Рая, през две къщи от самия дядо Господ, дето има една дума, имаш две възможности. Едната е да рисуваш това, което виждаш около себе си - морски залези, кокосови орехи, платноходки - все едни такива красоти. Другата е да се опиташ да погледнеш към света през очите на Господ - как ли изглежда човешкият род от небесата? 

Какво вижда Той от своя божествен хамак през 2014 г.?

И ако едно мигновение на божиите очи се равнява на, да кажем, век човешка история, какво ще види Той при следващото си мигане? Ето за това се разказва в моите картини. Красиви ли са? Не знам, но се надявам да са достатъчно въздействащи, за да накарат хората да се замислят и да се опитат да променят нещо в живота си.  

Споменавам Господ, но може би разбираш, само в метафоричен смисъл. Не вярвам в божественото като обективна реалност, тоест като нещо съществуващо извън субективното съзнание. Въпросът за абсолютно начало и абсолютен край според мен е несъстоятелен. Идеята за начало и край се базира на индивидуалния живот на биологическите видове - раждане (начало) и смърт (край). Поддържам виждането за Вселената като континуум. Особено след като науката доказа, че материята и енергията са едно и също.

Kingdom Come

Бог съществува единствено в умовете на хората,

които имат нужда от свръхестествена сила, на която да се уповават и на която да прехвърлят отговорността за собствените си действия. Това, от една страна, служи като морален компас и коректив, от друга - отваря вратата за огромните манипулации на институционната религия - духовенството. С други думи, по въпроса за религията съм съгласна с г-н  Маркс - опиум за масите. Истинската нравственост не може да се гради на страх (от божието възмездие, кармична вина и т.н.), а на лични убеждения и самоуважение. Както е казал гениалният български народ: Помогни си сам, за да ти помогне Господ. Че Той дава, ама в кошара не вкарва. След всичко прочетено в областта на популярната философия, религия и квантова физика това е проверената практическа житейска философия, която до този момент не ме е разочаровала.

Безсмъртие на душата?

Както генетичната информация на индивида се предава в следващите поколения, за да се съчетае с тази на други индивиди и да се прояви в следващите поколения, така следата, оставена от нашата мъдрост, добрина или лошотия, се предава на хората, на които сме въздействали. Ако искате частица безсмъртие за душата си, оставете следа у другите. Научете ги на това, което знаете и умеете, развълнувайте ги, вдъхновете ги да създадат нещо, което ще предадат на другите след тях. В останалото време - яжте, пийте и си носете новите дрехи.

На гости на Боряна и Филип (11 националности), Фуджейра, 2011 г. 

И една история за финал.

Един ден Кристине, приятелка, която ми гостуваше, реши да изпече хляб по рецептата на Мами - майката на нейна стара приятелка, починала преди много години. Докато тестото втасваше, Кристине ми разказа историята на Мами. Последна издънка на аристократична фамилия от Източна Прусия, в края на Втората световна война, когато немското цивилно население е притиснато от съветската армия, от една страна, и нацистите, от друга, тя и съпругът й се спасяват на един от Бахамските острови, където той става първият лекар, а тя - медицинска сестра, акушерка и всичко друго. Повечето жители на острова около моя възраст са дошли на този свят с помощта на Мами. Самата Кристине е останала без майка на 13-годишна възраст и Мами винаги е имала специално място в живота й. След около час къщата се изпълни с топлия аромат на прясно изпечен  хляб. Докато ние шетахме напред-назад с чинии и купи, Мами тихо седеше в ъгъла и се усмихваше. 

Рецепта за безсмъртие:

1 чаша бяло брашно, 4 чаши тъмно брашно,
2 супени лъжици моласа или мед, сол на вкус,
2-3 супена лъжици олио,
15 г суха мая,
шепа семена по избор - тиквени, слънчогледови, сусамови, най добре смес...
ок. 2 чаши топла вода за замесването (телесна температура).

Смесете всички съставки, добавете топлата вода и замесете тесто. Месете в продължение на 5 минути. Покрийте с влажна кърпа и оставете да втаса.

Изпечете хляб. Разчупете го с приятели, докато е още топъл, и им разкажете тази история.

 

Коментари

  • Анна Рускова

    19 Март 2014 15:08ч.

    Прекрасно Боряна! Право в десятката!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Etplhp

    03 Юни 2022 13:47ч.

    lasix 100mg drug - <a href="https://ivermecptin.com/">purchase oral stromectol</a> purchase ivermectin

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Olbtmv

    25 Юни 2022 19:03ч.

    purchase flexeril pills - <a href="https://rketorolac.com/">toradol canada</a> inderal 20mg price

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Ikkact

    19 Юли 2022 10:06ч.

    omeprazole 20mg ca <a href="https://methylpre.com/">medrol 4mg online</a> buy methylprednisolone 8 mg online

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Елена

    21 Март 2014 22:39ч.

    Много вдъхновяваща история!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Милена Нейова до читател, подписал се с три точки

    22 Март 2014 16:34ч.

    Ще премахвам всеки коментар, който е агресивен, грозен или обиден. Защото хората, чиито истории разказвам, не заслужават такова отношение. Който мрази и ругае без посока или смята тази рубрика за неинтересна, моля да не се задълбочава в текстовете и потърси по-интересно занимание. Така ще си спестим взаимно разочарования и огорчения.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Неда Георгиева

    23 Март 2014 4:00ч.

    Аз съм българка и имам самоуважение.Обичам България и не я възприемам като гнездо от змии.За мен това е творческо безсилие и в този смисъл г-жа Боряна не е нито художник,нито откривател,нито човек с интересна история.Надявам се,че авторката Нейова няма да премахне този коментар.С него искам да кажа ясно,че има българи,които милеят за родината си и работят за нея,без да обвиняват за всичко комунизма.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Изкуствовед

    23 Март 2014 8:13ч.

    Неда Георгиева, картината, която критикувате действително шокира, (което само по себе си е точно обратното на творческо безсилие). Ако се вгледате внимателно, ще забележите крехкия зелен кълн в горната част на змийското гнездо. В този малък детайл е ключът към разбирането на картината, нейното послание, а именно - оптимизъм, въпреки всичко. Едно произведение на изкуството е въздействуващо тогава, когато съдържа конфликт. В случая конфликтът е няколко нива - на ниво съдържание той е в символиката на елементите. На формално ниво, той е в противопоставянето на плакатност и реализъм. Мога да продължа с критични анализ на картината, но това излиза извън предмета на рубриката. В заключение, авторката не се опитва да се хареса, а изразява дръзка и ясна гражданска позиция.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Наблюдател

    23 Март 2014 16:48ч.

    Право в десетката, Изкуствовед!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • чудесно

    24 Март 2014 4:06ч.

    от сън дълбок се събуди !!!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • савант

    25 Март 2014 14:45ч.

    Да. Представете си Ахасфер-скитникът-евреин.Защо не.Става въпрос за елемент от знания, за които вие, останалите хора, имате само някакво предчувствие.Та нима не е казано така: Suae quisque fortunae faber est.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • мони

    25 Март 2014 20:20ч.

    Чудесно разказана история!ПОУЧИТЕЛНА и ЗАРЕЖДАЩА !!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • изкуствовъд

    06 Апр 2014 19:53ч.

    Навъдиха се шокиращи изкуствоведи.Помпозно ти обясняват колко гениално произведение виждаш,сякаш си сляп.Да изричаш глупости с апломб не те прави изкуствовед.Още повече,че изкуство тук няма,само опит за оригиналничене.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ррръъъъ

    25 Апр 2014 2:27ч.

    разбрахте ли сега защо българите не се самоуважават? ами защото си завиждат бееее. завиждат за всичко, на всички и това - ежедневно. и защо така? ами защото са с комплекс за малоценност. а защо са с този комплекс? ами защото вече 70 години са управлявани от българската утайка изплувала на повърхността преа 1944 г. с помощта и по заповед на съветските окупатори. и защото тази утайка изби интелигентните и образованите, а когото не уби пречупи, подкупи и постепенно превърна в свое подобие - простаяко, бездуховно, мразещо българия население. за радост има, макар и малко и тук таме останали хора. но завистниците ги ненавиждат. ах как ги ненавиждат?! именно защото разбират, че са хора. за разлика от тях - завистниците.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кривата краставица

    19 Апр 2016 16:58ч.

    Напълно подкрепям Неда Георгиева.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • да, ама не

    19 Апр 2016 20:19ч.

    "Не съм забелязала и хора от други нации да се боят, „че ще се изложат пред чужденците“. " Напълно несъгласен с това твърдение! Индийците са същите като нас - подмазват се на чужденците-западняци, гледат да се самоизтъкнат пред шефа западняк, страшни доносници на работното място, и разбира се завиждат! Въпреки това тяхната кухня ми е любимата!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Надя

    21 Апр 2016 13:26ч.

    Увлекателни истории, като сюжет за филм, които ме карат да мисля, че героинята е по-добра с перото / а може би авторката Милена Нейова/, отколкото с четката. Милея за прекрасната си родина, не мразя, не завиждам, имам самоуважение и вяра в Бог. В началото бих аплодирала написаното, но две неща по към края ме спряха от аплодисменти, за иначе интересното четиво - липсата на вяра в божественото и картините - змии, мускули, мозъци....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мира

    23 Апр 2016 14:49ч.

    И тази история, както и всички, които съм чела тук е много интересна. Интересна е, защото си е една малка частичка от целия шарен и интересен свят, и в тези истории няма лоши и добри, всички са различни и това е интересното на тези истории. Какво ви става бе, хора? Защо сте толкова ядосани? Аз живея в България, но не мисля, че тези които живеят в чужбина са виновни за нещо - просто в моя живот са се случили едни неща, в техния - други...Картините не ми допадат, но това не е нито мой проблем, нито проблем на художничката. В изкуството няма принцип -правилно/неправилно, то просто си е въпрос на гледна точка..... А Милена Нейова разпитва и разказва страхотно интересно, поздравления за това :)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    23 Апр 2016 17:51ч.

    Историята добре, а с изкуството положението е друго. От сто и кусур години художникът се цени само ако предлага нещо ново. Като артист опитващ се да забавлява обзет от съклет паша. Така, че наблюдаваме формални вариации, по-рядко нещо ново, много рядко някой изкуствовед ще им придаде смисъл с обясненията си и най-рядко ще получим послание. Абстрационизмът например дотолкова се обезцени, че някъде продават промишлено произведени и стандартни по размер платна, вероятно пак мейд ин Чайна, идеални за цветен акцент в интериора. Почти единствените картини от новите времена, които не ме оставиха равнодушен, бяха Герника на Пикасо. И Черният квадрат. Втората е вече на сто години.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • r2rr5r

    23 Апр 2016 23:41ч.

    e/djr jcmdjd mdjr[d=

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • VitMib

    06 Фев 2020 18:46ч.

    Hello. And Bye.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи