Бари Уайс: Защо напуснах “Ню Йорк Таймс”

През юни, в разгара на демонстрациите, последвали смъртта на Джордж Флойд в САЩ, сенаторът републиканец Том Котън публикува своя позиция в “Ню Йорк Таймс”, в която призова за разполагането на федерални войски в големите американски градове. Изключително рядко събитие - над 1000 служители на вестника се обявиха срещу статията, разтревожени, както казаха те, от опасните му думи. Смутен, “Ню Йорк Таймс” отговори, че публикуването е било прибързано, принудждавайки отговорния редактор на страниците за мнения, Джеймс Бенет, да подаде оставка. Месец по-късно неговата подчинена Бари Уайс, чиито идеи често са били против всекидневния консенсус, напусна редакцията, като новината за това предизвика международен отзвук. Буря в чаша вода? Не и ако вземем предвид, че този епизод показва нарастващата поляризация в прогресистките медии. Впоследствие младата и блестяща журналистка, автор на забележителното “Как да се преборим с антисемитзима” (How to Fight Anti-Semitism), носител на Националната награда за еврейска книга 2019, се превърна в символ на вредата от тесногръдието, но също и на надеждата за появата на нова гвардия на плурализма. Бари Уайс даде екслузивно интервю за “Поан” от Лос Анджелис, където вече живее. 

- Не се случва всеки ден журналист да напусне “Ню Йорк Таймс”. Защо взехте това решение?

- Трябва да се върна няколко години назад. Повече от четири години работех в “Уолстрийт Джърнъл” в рубриката за мнения. Оставах малко встрани, защото бях най-лявата в отдела. Бях голям противник на Тръмп и след неговото избиране ми се стори, че вестникът има да каже много неща за политическите проекти на президента, но малко за моралните последствия от неговото встъпване в длъжност. В този момент, както мнозина от движението Never Trumpers (Никога Тръмписти), си потърсих работа другаде. По същото време “Ню Йорк Таймс”, подобно на други печатни органи, които бяха пропуснали феномена “Тръмп”, се отдаде на изпитване на съвестта. Той разбираше, че не е направил достатъчно, за да изложи себе си и читателите си на идеи, хора и политици, които не могат да се срещнат в Бруклин или Горен Уест Сайд. Което се оказа чудесна възможност за мен. Но изведнъж от прогресистка в “Уолстрийт Джърнъл” се оказах консервативна в “Ню Йорк Таймс”. Предусещах го! Някои от колегите ми не ми говореха, но беше поносимо, това беше цената, за да работя в най-влиятелния вестник в света. Имах увлекателна работа, която, извън епизодичната публикация на статии, се състоеше главно в това да поръчвам статии с анализи и мнения на хора, които не биха писали спонтанно в “Ню Йорк Таймс”. Това продължи известно време.

- Какво се промени?

- Атмосферата стана твърде враждебна, като заядливата атмосфера в училищния двор. С времето се оказа все по-трудно да пиша и да поръчвам написването на статиите, които ме интересуваха - и мисля, че някои от тези, които написах, когато се присъединих към вестника през 2017 г., вече не могат да бъдат публикувани днес. Тогава настъпи повратна точка, принудителната оставка на моя пряк шеф - отговорният редактор на страниците за мнения Джеймс Бенет - след публикуването на изявление на сенатор Том Котън.

- Какво точно се случи?

- Не знаех нищо за тази статия преди да я прочета на сайта. Но тъй като Бенет ме беше наел и всичко, което лъхаше на спор във вестника, веднага се свързваше с мен, много от колегите ми помислиха, че аз съм замесена. Напускането на Бенет ме трогна лично. Когато шефът ти е уволнен за 48 часа, защото е публикувал становището на сенатор републиканец, който изразява гледна точка, споделяна от мнозинството американци, как след това да поемаш рискове като журналист? Освен това атмосферата беше толкова напрегната, че новият ми шеф изрично поиска от мен повече да не поръчвам коментарни статии! Новото правило за публикуването на становища се превърна в “сигнал за тревога”: всеки в нашия отдел, който смята, че едно становище е оскърбително, може да поиска то да не бъде публикувано. Тъй като аз бях наета да представям гледна точка, различна от чувствителността на нашия вестник, всичко това вече нямаше никакво значение.

Можех или да остана и да работя по безобидни теми, или да си тръгна и да продължа да пиша за това, което смятам, че е истинско. Реших да си тръгна, което беше много трудно, но не съжалявам. И това, което виждам в “Ню Йорк Таймс”, откакто си тръгнах, само потвърждава това, което видях отблизо.

- Как анализирате негативната реакция на някои ваши колеги на позицията на Том Котън?

- Един от непосредствените фактори за напрежението на дебатите през юни и юли несъмнено е епидемията на Covid-19. Заради карантината много реални взаимодействия бяха заменени от онлайн общуване. Но когато сте в присъствието на хора от плът и кръв, е по-трудно да ги демонизирате, отколкото в интернет. Ако не беше карантината, не съм сигурна, че вътрешната реакция на публикуването на това мнение щеше да бъде толкова радикална. Но това очевидно не обяснява всичко. Според мен страниците с мнения на “Ню Йорк Таймс” би трябвало да могат да бъдат място за изразяване на един доста конвенционален републикански избраник. Но ние станахме свидетели на някаква морална паника. Реакция, която никога не пораждат някои крайни “леви” гледни точки - например статия, която оневинява някой като Луис Фарахан (чернокож мюсюлманин активист, известен антисемит - б. а.), или друга, която възпроизвежда пропагандата на Китайската комунистическа партия. Или вземете наскоро първото заглавие на статията за обезглавяването на Самюел Пати: “Френската полиция стреля по човек и го убива след фатално нападение с нож на улицата” (заглавието стана впоследствие “Мъж обезглавява учител на улицата във Франция и е убит от полицията” - б. а.). И тук се питаме къде отиде тяхното възмущение!

- Когато работехте в “Ню Йорк Таймс”, кои статии предизвикваха недоверието, дори ненавистта на вашите колеги?

- Обичам да се захващам с теми, които другите не разглеждат. Подобно на моите колеги, аз не харесвам Доналд Тръмп и бих могла да пиша по една статия за него седмично, но каква би била добавената стойност? Това, което ме направи непопулярна, без съмнение беше на първо място благоприятното ми мнение за Израел. На следващо място статиите ми за #MeToo, например “Границите на “Повярвай на всички жени” ( «  The Limits of “Believe All Women”  ») или една статия, която бързо се разпространи, за факта, че понякога едно неприятно преживяване е просто неуспешна среща, или пък моя портрет в «Intellectual Dark Web»(група интелектуалци неконформисти - б. а.). Освен това намирам за невероятен факта, че да критикуваш #MeToo, смятайки, че движението отиде твърде далеч, е спорна позиция! По същия начин, не би трябвало да бъде забранено да подсказваш, че има истински разлики между мъжете и жените. В моите статии просто описвах какво говорят хората у дома си или между приятели. Но тези мнения - и именно това е ужасяващото - вече не можеха да се изразяват.

- Наистина ли сте консервативна?

- Много държа на определени принципи, като свободата на изразяване. Ако това ме прави “консерватор”, да ме наричат така, не ме интересува. За мен истинското разделение в днешните медии е другаде: то разделя тези, които съобщават фактите, включително когато истината е смущаваща, и онези, които вярват в т. нар. “морална яснота” и следователно насърчават определена визия за света. В среда, като тази в “Ню Йорк Таймс”, любопитството изглежда едностранчиво. Този вестник е очарован от дезинформацията, идваща от десницата, но няма какво да каже за нахлуването в институциите на определена нетолерантна прогресистка идеология, едно от най-важните явления в момента.

- Защо един от най-добрите вестници в света еволюира по този начин?

- Отчасти заради настоящия икономически модел в пресата, който води до предлагане на потребителите на това, което искат. Fox, MSNBC, “Ню Йорк Таймс”, всички се подчиняват на него. В стария модел се страхувахме да не ядосаме рекламодателите; в днешния се страхуваме да не ядосаме нашата публика. Огромното мнозинство от читателите на “Ню Йорк Таймс” се определят като прогресисти или демократи. Всеки редактор иска статиите му да бъдат прочетени и знае, че ласкаейки читателите си и тълпата от интернет потребители, ще има успех. Всеки разказ или гледна точка, която противоречи на очаквания дискурс, прави подхода на журналиста много по-рискован: той трябва да бъде сигурен в себе себе си и в своята тема и трябва да се убеди, че това си заслужава. Ако иска да запази поста си и има ипотека и деца, няма да се впусне в този проект. И, тъй като правилата се променят бързо, той се самоцензурира не само за настоящето, но и за бъдещето. Той предвижда: ми създадат ли проблеми думите ми след пет седмици, след пет години? Все още не съществува добродетелен икономически модел, който да насърчава журналистите да предпочитат честния репортаж пред зависимостта от публиката.

- Защо повечето журналисти изглежда клонят наляво?

- Прогресистите са склонни да се насочват към не особено печеливши или идеалистични проекти. Освен това не бива да се подценява нуждата да се чувстваш приет в своя социален кръг, което може да засили стадните тенденции. Ето защо в САЩ, ако искаме да създадем качествена медия, е много важно, според мен, да се наемат хора от цяла Америка - от Юга, от Средния Запад - които са посещавали университет, различен от Харвард, Йейл или Колумбийския - или дори, които изобщо не са посещавали университет. Някога журналистиката беше професия със синя якичка! Нямаше нужда от диплома, за да упражняваш професия, която се състои в това да говориш на хората! Един от най-интересните журналисти в “Ню Йорк Таймс”, Майкъл Пауъл, беше шофьор на такси.

- Но “Ню Йорк Таймс” не е ли бил винаги ляв?

- Да, разбира се. Но има разлика между прогресивното пристрастие и отказът, в името на предполагаемо прогресивни ценности, от основни принципи на журналистиката, като свободата на изразяване и плурализма. Довчера младите хора, които са правили “културни изследвания”, като джендър изследвания, оставяха политическия си ангажимент зад гърба си, в момента, в който влизаха в институция - “Ню Йорк Таймс”, McKinsey, JP Morgan, Конгреса -, защото ценностите на тези институции формират индивидите. Днес е обратното. Добрата новина е, че идеите имат значение. Лошата е, че ако плувате в тези води - независимо дали ги наричате постмодернизъм, неомарксизъм или политика на идентичността - по време на обучението си, ще внесете тези идеи в институциите и ще ги промените в тази посока. Това, което разказвам за “Ню Йорк Таймс”, не засяга само “Ню Йорк Таймс”. Той е важна илюстрация, но остава само илюстрация, на важна ревоюлция, която тече вътре в нашите институции.

- Как си обяснявате, че тези искания за идентичност се появяват в момента, в който САЩ са най-малко расистки и сексистки от всякога?

- Има няколко интерпретации, въпреки че нито една от тях не е напълно задоволителна. Едната, която никога не се подчертава достатъчно, е смъртта на религията и начина, по който политиката зае нейното място. Как иначе да си обясним ревностното усилие да се прочисти света от еретици, да се разруши нечия кариера само заради един лош туит? Друга интерпретация е това, което критикът Уесли Янг нарича “запазване на психическото страдание”: западните общества са най-свободните и прогресивни в историята и въпреки това емоционалната и психическа реакция спрямо неволята изглежда толкова силна, колкото вчера. Друга интерпретация е “принципът на Ширки” (по името на Клей Ширки, интернет коментатор - б. а.), според когото “институциите са склонни да запазват проблема, на който са решение”.

- Защо е толкова трудно да се убедят поддръжниците на политиката на идентичността в нейните вреди?

- Трябва да се направи разлика между добрата и лошата политика на идентичността, както прави изследователят по психология Джонатан Хайт. Добрата е да кажеш: възможно е да имам опит за света, различен от вашия, защото имам определени преживявания. Така че ще използвам тези лични елементи, за да ви въведа в моята вселена, за да можем да се разберем. Лошата, която печели днес, казва съвсем друго нещо: вие сте затворени във вашето родословие, цвят на кожата и обстоятелствата на раждането си и всеки опит да разберете някой по-потиснат от вас в скалата на оплакванията, е напразен. Единствената възможност, която ви се предлага, е да повярвате в реалността, преживяна от потиснатите, защото тяхната претенция за истина и морал е по-легитимна от вашата. Това е тотализираща идеология, която изправя хората едни срещу други.

- В книгата си пишете: “Изопачената дясна политика на идентичността (…) казва на евреите, че никога не могат да бъдат достатъчни бели или християни. Изопачената лява политика на идентичността (…) казва на евреите, че никога не могат да бъдат достатъчно потиснати”. Какво имате предвид?

- Десният антисемитизъм е известен. Той е във възход и това ме плаши. Левият антисемитизъм е нещо съвсем различно. Той се абстрахира от нашата история, представяйки ни като потисници. И ни казва: ако искате да се присъедините към коалицията на потиснатите, трябва публично да скъсате с потисника. Вчера трябваше да бъдат отречени израелските колонии, което за мен не е проблем. Но днес става въпрос за отхвърляне на правото на Израел да съществува изобщо! Което аз отказвам. Както пиша в книгата си: “толерират евреите, стига да извършат един вид светско покръстване, с което отричат по-голямата част от това, което ги прави евреи”.

- Някои смятат, че “културата на отмяната” (cancel culture) не съществува и става въпрос само за критики, изразени в социалните мрежи.

- Мисля, че все още не сме осъзнали последиците от това явление, което се възползва от всичко, което оставяме в интернет. Това е нашата версия на социалния кредит по китайски! Направили сте нещо лошо, когато сте били на 16 години? Е добре, това дигитално петно никога няма да изчезне. От друга страна, младите са ужасени от перспективата да поемат рискове, да имат идеи, да првят грешки. Всичко това ще накара най-талантливите хора да бягат от професии, в които са изложени пред публиката, и най-лудите, като Доналд Тръмп, да се възползват от това.

- Политическата коректност не е непременно печеливш избор за институциите.

- Мисля, че будният дух (woke в смисъл на чувствителност към несправедливостите, особено расовите, което неговите критици определят като маниакален начин да бъдеш политически коректен - б. а.) все още има бъдеще пред себе си. А кой знае какво ще унищожи по пътя си? Всичко, от което се нуждаем, за да се преборим с него, е хората, натоварени със защитата на ценностите на нашите институции, да откажат този компромис. Но толкова малко са готови да го направят! Особено след като най-интересните хора напускат вестниците или университетите, в които са работили, за да работят за себе си или да направят подкаст, като Сам Харис или Брет Уайнстийн. Това означава, че тези институции вече не насърчават свободната мисъл. И вече не броя “дисидентите” - не знам как да ги нарека иначе - в медиите, университетите и неправителствените организации, които тайно ми пишат -, всички те прогресисти, които се страхуват да се чуе гласът им.

- Какво ще правите сега?

- Ще помисля как да обединя журналистите и мислителите, които са стъпили на земята, не се страхуват от истината и са достатъчно смели, за да я следват. Тези, които се съпротивляват на будността (wokeness) са атомизирани. Живея онлайн и ги познавам всичките, но зъболекарят в Кливланд или адвокатът в Далас никога не са чували за тях, въпреки че са жадни за такъв тип реч. Ако искаме истинска културна промяна, обикновените хора трябва да имат достъп до този тип медии. Трябва да им покажем, че не са сами. Това е моят проект. Ще трябва да приемем да направим живота си по-малко комфортен в краткосрочен план, в името на дългосрочното ни развитие. Защото днес явно правим обратното.

Превод от френски: Галя Дачкова