Професорът на Пародията. Модерното пораженчество на Джудит Бътлър

Марта С. Нюсбаум е професор по право и философия в университета на Чикаго
 

I

В продължение на доста време академичният феминизъм в Америка беше тясно свързан с практическата борба за постигане на справедливост и равенство за жените. Феминистката теория беше разбирана от теоретиците не просто като модни думи на хартия. Теорията бе свързана с предложения за социална промяна. Поради това учените-феминисти се ангажираха с много конкретни проекти: реформа на закона за изнасилването; привличане на внимание и правно удовлетворение на проблемите с домашното насилие и сексуалния тормоз; подобряване икономическите възможности, условията на труд и образование на жените; извоюването на преимущества при бременност на работещите жени; кампании срещу трафика на жени и момичета за проституция; работа за социално и политическо равенство на лесбийките и гейовете.

 

Действително, някои теоретици изобщо напуснаха академичните си поприща, чувствайки се по-комфортно в света на практическата политика, където могат да адресират тези спешни проблеми директно. Онези, които останаха в академичните среди, често отбелязваха, че са академици с практическа ангажираност, винаги следящи материалните условия на истинските жени, винаги пишещи по начин, който отчита тези реални тела и тези реални борби. Човек не може да прочете и страница от Катрин Маккинън, например, без да бъде ангажиран с истински казус за законова или институционална промяна. Ако някой не е съгласен с нейните предложения, а много феминисти не са, предизвикателството, наложено от нейните писания, е да се намери някакъв друг начин за разрешаване на проблема, който е бил ярко очертан.

 

Феминистите са били на различно мнение в някои случаи относно това кое е лошо и кое трябва да бъде подобрено. Но всички те се съгласиха, че обстоятелствата на жените често са несправедливи и че юридическите и политически действия могат да ги направят малко по-добри. Маккинън, която описва йерархията и субординацията като ендемични за цялата наша култура, същевременно се е посветила, с умерен оптимизъм, на промяна чрез закона – закона за домашното насилие и сексуалния тормоз и международния закон за правата на човека. Дори Нанси Чодороу, която във „Възпроизвеждане на майчинството“ предлага депресираща равносметка за репликацията на потискащите джендър категории при отглеждането на децата, смята че тази ситуация може да се промени. Мъжете и жените могат да решат, разбирайки нещастните последици от тези привички, че от тук насетне те ще правят нещата различно. И промените в законите и в институциите могат да асистират на тези решения.

Феминистката теория все още изглежда по този начин в различни части на света. В Индия, например, академичните феминисти са се хвърлили в практически борби, а феминисткото теоретизиране е тясно обвързано с практически ангажименти като женската грамотност, реформа на неравните закони за земевладеене, промени в закона за насилието (който в Индия, днес, има повечето от недостатъците, към които беше насочено първото поколение на американския феминизъм), усилията да се признаят от обществото проблемите на сексуалното насилие и домашното насилие. Тези феминисти знаят, че живеят посред една жестоко несправедлива реалност. Те не могат да се помирят със себе си, ако не я адресират почти ежедневно, в теоретичните си писания и в дейностите си извън лекционните зали.
В САЩ обаче нещата се променят. Човек може да забележи нова, обезпокоителна тенденция

 

Феминистката теория не просто не обръща голямо внимание на борбите на жените извън Съединените щати. (Това винаги е била обезпокоителна черта дори и за много от най-добрите творби от ранния период.) Нещо по-коварно от провинциализма стана популярно в американските академични среди. Това е буквално цялостното отвръщане от материалната страна на живота в посока на някаква вербална и символична политика, която прави само най-крехка връзка с реалната ситуация на реалните жени.
Феминистките мислители от новия символичен тип изглежда повярваха, че начинът да се прави феминистка политика е да се използват думите по подривен начин, в надменно неясни и презрително абстрактни академични публикации. Тези символични жестове се смятаха за форма на политическа съпротива сами по себе си. И по този начин човек може да действа дръзко, без да има нужда да се ангажира в бъркотии от сорта на законодателства и движения. Новият феминизъм освен това инструктира своите членове, че възможността за мащабни социални промени не е голяма, дори може би изобщо няма такава. Ние всички сме, повече или по-малко, затворници на структурите на властта, които определят нашата идентичност като жени. Ние никога не можем да променим тези стуктури в значителна степен и никога не можем да избягаме от тях. Всичко, което можем да се надяваме да направим, е да намерим пространства в рамките на структурите на властта, в които да ги пародираме, да им се присмиваме, да ги нарушаваме устно. И по този начин символичната вербална политика, освен че беше предложена като реална политика, беше обявена и за единствено възможната политика.

 

Това развитие дължи много на възхода на френската постмодерна мисъл в последно време. Много млади феминисти, независимо към кого от френските мислители имат пристрастие, бяха повлияни от крайно френската идея, че интелектуалецът прави политика говорейки подбудителски, и че това е значимо политическо действие. Мнозина извлякоха от писанията на Мишел Фуко (вярно или невярно) фаталистичната идея, че ние сме пленници на всеобхващаща властова структура и че движенията за реформи на реалния живот обикновено завършват служейки на властта по нови и скрити начини. Такива феминисти започнаха да намират утеха в идеята, че подривното използване на думите все пак е на разположение на фемистките интелектуалци. Лишени от надеждата за трайни или по-мащабни промени, ние все още можем да извършваме нашата съпротива преработвайки вербалните категории и по този начин, в перспектива, всички онези, които се конституират чрез тях.

 

Една американска феминистка повече от всеки друг формира тези тенденции. Много млади учени смятат, че тъкмо тя дефинира феминизма такъв, какъвто е сега. С философско образование, тя често е възприемана (предимно от хора на литературата, отколкото от философи) като голям мислител относно джендър, власт и тяло. Докато ние се чудим какво стана с едновремешната феминистка политика и материалните реалности, с които тя беше обвързна, стана задължително да признаем влиянието на Бътлър и на нейните творби и да разгледаме внимателно причините, които накараха толкова много хора да възприемат позиция, която много прилича на пасивност и оттегляне.

II.

Трудно е да бъдат разбрани идеите на Бътлър, защото е трудно да се разбере какви са те. Бътлър е много умна личност. В публични дискусии тя доказва, че може да говори ясно и много бързо схваща какво й се казва. Стилът й на писане обаче е тромав и неясен. Той е претъпкан с алюзии към други теоретици, потопен в широкия обхват на различни теоретични традиции. В допълнение към Фуко и към по-скорошния фокус върху Фройд, работите на Бътлър се основават тежко върху Луи Алтюсер, френската лесбийка и теоретик Моник Уитиг, американския антрополог Гейл Рубин, Жак Лакан, Дж. Л. Остин и американския философ на езика Саул Крипке. Тези фигури нямат съгласие помежду си, меко казано. Така че първият проблем в четенето на Бътлър е, че човек е озадачен да открие, че тя се позовава за аргументите си на толкова много противоречащи си концепции и доктрини, като обикновено не държи сметка как тези очевидни противоречия ще бъдат разрешени.

Следващ проблем се крие в обичайното състояние на алюзия на Бътлър. Идеите на тези мислители никога не са описани в достатъчен детайл, така че да бъдат включени и непосветените (ако не сте запознати с концепцията на Алтюсер за „интерпелацията“, ще се изгубите в продължение на няколко глави) или да се обясни на посветените как, по-точно, са разбрани сложните идеи. Разбира се множество академични писания са енигматични в известна степен и предполагат предварително познаване на определени идеи и позиции. Но и в континенталната, и в англо-американската философски традиции академичните писатели за специализирана публика обикновено признават, че фигурите, които споменават, са комплицирани и са обект на множество различни интерпретации. Така те обикновено предвиждат отговорността да отдадат предимство на определена интерпретация измежду съперничещите си и да покажат чрез аргументиране защо са направили именно тази интерпретация, както и защо тяхната интерпретация е по-добра от други.

 

Не откриваме нищо подобно при Бътлър. Различаващите се интерпретации просто не са взети предвид, дори и когато – както е в случая с Фуко и Фройд – тя развива силно спорни интерпретации, които не биха се приели от мнозина изследователи. По този начин се стига до заключението, че тайнствеността на писанието не може да бъде разгадана по обичайния начин, чрез позициониране на аудитория от специалисти, които са в състояние да дебатират детайлите на дадена езотерична академична позиция.

 

Писанието е твърде слабо, за да задоволи подобна аудитория. Очевидно е също така, че работата на Бътлър не е насочена към неакадемична аудитория, желаеща да се сбори с реалните несправедливости. Подобна аудитория просто би била объркана от гъстата супа на бътлъровата проза, от нейния климат на колективно знание, от крайно високото й съотношение на имената спрямо обясненията.

На кого, тогава, говори Бътлър? Изглежда сякаш тя се обръща към група млади феминисти-теоретици от академичните среди, които нито са студенти по философия, интересуващи се от това, което наистина казват Алтюсер, Фройд и Крипке, нито пък са аутсайдери, които имат нужда да бъдат информирани за природата на техните проекти и убеждавани в техния смисъл. Това означава, че аудиторията е въобразена като доста податлива на обработване. Подчинен от оракулния глас на бътлъровите текстове и заслепен от патината на висококонцептуална абстрактност, въображаемият читател поставя няколко въпроса, не изисква аргументация и не се нуждае от ясна дефиниция на термините.

Още по-странно – предполагаемият читател не се очаква да се интересува от финалната гледна точка на самата Бътлър по множество въпроси. За огромно количество изречения от всяка една книга на Бътлър, особено изреченията, стоящи в края на главите, има въпроси. Понякога отговорът, който въпросът предполага, е очевиден. Но често нещата са много неопределени. А измежду безвъпросните изречения има много, започващи с „Да приемем, че...“ или „Може да се предположи...“ – по този начин Бътлър никога не казва изцяло на читателя дали тя самата одобрява гледната точка, която описва. Мистификацията, както и йерахията, са нейните практически инструменти – мистификация, която бяга от критичността, защото прави много малко определени твърдения.

Да вземем два представителни примера:

Какво означава за автономността на субекта да предпостави собствената си субординираност? Актът на предпоставяне същият ли е като акта на възстановяване или тук има дисконтинуитет между предпоставената власт и възстановената власт?

 

Да приемем, че със самия акт, с който субектът възпроизвежда условията на собствената си субординация, субектът потвърждава временно установена уязвимост, която е част от тези условия, по-конкретно от необходимостта от тяхното подновяване.

Както и:

На подобни въпроси не може да се даде отговор тук, но те сочат посока на мислене, която е може би преди всичко въпрос на съвест, а именно въпросът, който занимаваше Спиноза, Ницше, а в по-ново време Джорджо Агамбен: Как да разбираме желанието да бъдем като конституиращо желание?

 

Разполагайки съвестта и интерпелацията в такава перспектива, ние можем да добавим към този въпрос и един друг: Как това желание се експлоатира не само от закона сам по себе си, но и от различните по вид закони, така че да се поддадем на субординация, за да можем да поддържаме някакво усещане за социално „съществувание“?

 

Защо Бътлър избира да пише по този дразнещ, мъчителен начин? Този стил със сигурност не е безподобен. Някои области от контитенталната философска традиция, макар и не всички, имат злощастната тенденция да възприемат философа като звезда, която пленява със своята непроницаемост, вместо като опонент, обсъждащ своите аргументи между равни. Когато идеите са заявени ясно, все пак, те могат да бъдат отделени от техния автор – могат да бъдат взети и следвани по собствен начин. Когато останат мистериозни (или, когато не са напълно утвърдени), остава зависимостта от авторитета, който е техен източник. Мислителят е оценяван само според неговата или нейната високопарна харизма. Човек остава в напрежение, нетърпелив за следващия ход. Когато Бътлър все пак последва тази „посока на мислене“, какво точно ще каже? Какво означава, кажете ни, моля, за автономността на субекта да предположи своята субординираност? (Няма ясен отговор на този въпрос, доколкото аз мога да разбера, който да е на лице.)

 

Човек е оставен с впечатлението за ум, който разсъждава толкова дълбоко, че не може да се произнесе лековато – затова ще се чака, в страхопочитание, тази дълбочина най-сетне да се произнесе.

По този начин неяснотата създава аура на значимост. Това обслужва също и друга свързана цел. То заблуждава читателя да предположи, че, щом като не може да разбере за какво става въпрос, значи става въпрос за нещо значително, някаква сложна мисъл, докато всъщност най-често това са познати и дори изтъркани понятия, при това разгледани прекалено просто и прекалено небрежно, за да се търси някакво ново измерение на разбирането им. Когато заблудените читатели на книгите на Бътлър съберат дързостта да си помислят това, те ще видят, че идеите в тези книги са плитки. Когато понятията на Бътлър са изразени ясно и лаконично, се вижда, че при отсъствието на много повече сравнения и аргументи те не отиват далеч и не са непременно нови. Ето така неяснотата запълва пустото пространство, останало от отсъствието на истинска комплексност на мисълта и аргументите.

Миналата година Бътлър спечели първата награда в годишния конкурс за лошо писане, спонсориран от списание Философия и Литература, присъдена й за следното изречение:

"Преминаването от структуралисткия възглед, при който капиталът е разглеждан като структуриращ социалните връзки по относително съответстващ на хегемония начин, при който властовите отношения са обект на повторяемост, сходство и реартикулация, предизвика въпроса за темпоралността в мисленето на структурата и беляза промяна от една форма на Алтюсеровата теория, която приема структурните целости като теоретични обекти, в такава, при която вникването в условната възможност на структурата въвежда обновена концепция за хегемония, в нейната тясна свързаност със случайни места и стратегии на реартикулиране на властта."

 

Е, Бътлър можеше да напише: „Марксисткият възглед, фокусиран върху капитала като централна сила, структурираща социалните връзки, представяше действието на тази сила като равномерно и повсеместно. Обратното, алтюсеровият възглед, фокусирайки се върху властта, разглежда действието на тази сила като разнообразно и като променящо се във времето.“

 

Вместо това, тя предпочита празнодумство, което кара читателя да изразходва толкова много енергия в дешифриране на нейната проза, че остава много малко енергия за оценяване на истинността на твърденията. Обявявайки наградата, редакторът на списанието отбеляза: „Вероятно предизвикващата безпокойство неяснота на подобни писания е накарала професор Уорън Хеджис от университета в Южен Орегон да възхвалява Джудит Бътлър като една от десетте най-умни хора на планетата.“ (Подобно лошо писане, между другото, не е повсеместно в средите на куиър теоретиците, с които Бътлър е свързана. Дейвид Халперин, например, пише за връзката между Фуко и Кант и за гръцкия хомосексуализъм с философска яснота и историческа прецизност.)

Бътлър е почитана в литературния свят, защото е философ. Много от почитателите й асоциират стила й на писане с философска задълбоченост. Но по-скоро би трябвало да се запитаме дали изобщо принадлежи на философската традиция или е по-скоро характерен за тясно свързаната, но противоречаща традиция на софистиката и реториката. Още откакто Сократ различи философията от това, което софистите и реториците правеха, това е дебат между равни, които си разменят аргументи и контрааргументи, без каквито и да е ловки трикове. По този начин, твърди той, философията показва уважение към душата, докато другите манипулативни методи показват единствено незачитане. Един следобед, изтощена от Бътлър по време на дълъг полет, подхванах чернова на студентска дисертация върху възгледите на Хюм за персоналната идентичност. Много бързо силите ми се съживиха. Колко ясно пише, помислих си с наслада и с мъничко чувство на гордост. А Хюм, какъв блестящ, какъв благороден дух – колко внимателно зачита интелекта на читателя, дори и с цената на разобличаване на собствената си несигурност.

III.

Основната идея на Бътлър, представена за първи път в „Проблеми с пола“ през 1989 г. и повтаряща се във всичките й книги, е че полът е социално изобретение. Нашите идеи за това какво са жените и мъжете не отразяват нещо, което съществува вечно в природата. Те произтичат от обичаи, които представляват социални властови отношения.

Тази идея, разбира се, не е нищо ново. Денатурализирането на пола вече присъства у Платон и получава голям тласък при Джон Стюарт Мил, който твърди в „Подчинението на жените“, че „това, което сега се нарича природа на жените, е нещо във висша степен изкуствено“.

 

Мил вижда твърденията за „природата на жените“ като произлизащи от йерархиите на властта и и заздравяващи ги: женствеността е измислена, за да послужи за причина жените да бъдат държани в подчинение, или, както той се изразява, „за да зароби умовете им“. При семейството, както и при феодализма, реториката на природата сама по себе си обслужва каузата на робството. „Подчинеността на жените пред мъжете е универсален обичай, всяко отдалечаване от него съвсем естествено изглежда противоестествено... Но имало ли е някога някаква доминация, която не е изглеждала естествена на онези, които я притежават?“

 

Мил е вероятно първият социален конструкционист. Сходни идеи за гнева, алчността, завистта и други отличителни черти на нашия живот са били разглеждани през цялата история на философията още от Древна Гърция. И приложените към джендър познати от Мил идеи за социално конструиране се нуждаеха, и все още се нуждаят, от много по-пълно развиване. Неговите указателни бележки все още не допринасят за теория на джендъра. Много преди Бътлър да се появи на сцената, множество феминисти са допринасяли за артикулирането на подобни възгледи.

В творба, публикувана през 1970-те и 1980-те, Катрин Маккинън и Андреа Дуоркин посочват аргументирано, че конвенционалното разбиране на джендърните ролите е начин да се осигури продължаването на мъжкото доминиране в сексуалните отношения, а също така и в публичната сфера. Те пренасят същността на прозренията на Мил в една сфера на живота, за която викторианският философ казва малко. (Но не и нищо, все пак: в 1869 г. Мил вече е разбрал, че неуспехът да се криминализира изнасилването в рамките на брака определя жената като предмет за мъжка употреба и отказва човешкото й достойнство.)

 

Преди Бътлър, Маккинън и Дуоркин разглеждат феминистката фантазия за идиличната естествена сексуалност на жените, която само трябва да бъде „освободена“. И заявяват, че социалните сили отиват толкова надълбоко, че не можем да очакваме да имаме достъп до такава идея по „природа“. Преди Бътлър, те слагат акцент върху начина, по който доминираните от мъжете властови структури маргинализират и субординират не само жените, но и хората, които искат да изберат връзка със същия пол. Те разбират, че дискриминацията на гейовете и лесбийките е начин да се укрепят йерархично подредените джендърни роли. И поради това виждат дискриминацията на гейовете и лесбийките като форма на сексуална дискриминация.

Преди Бътлър, психоложката Нанси Чодороу прави детайлен и завладяващ анализ за начина, по който джендърните различия се репликират през поколенията: тя твърди, че неизменността на тези механизми на репликиране ни позволява да разберем как нещо, което е изкуствено, може да бъде почти вездесъщо.

 

Преди Бътлър, биоложката Ан Фаусто Стърлинг, чрез своята усърдна критичност към експерименталната работа, която уж потвърждава естествеността на конвенционалното джендърно разделение, показва колко дълбоко социално-властовите отношения са компрометирали обективността на учените: „Митове за пола“ (1985 г.) беше показателно заглавие за онова, което тя откри в биологията по това време. (Други биолози и приматолози също допринесоха за това начинание.)

 

Преди Бътлър, политическата теоретичка Сюзан Молер Оукин изследва ролята на закона и политическата мисъл в конструирането на джендърната съдба на жените в семейството. Този проект също беше припознат и продължен от редица феминисти в правото и политическата философия.

 

Преди Бътлър, важният антропологичен поглед за субординацията в „Трафикът на жени“ (1975 г.) на Гейл Рубин, предложи стойностен анализ на връзката между социалната организация на джендъра и асиметриите на властта.

И така, какво прибавя работата на Бътлър към този изобилен писмен корпус? „Проблеми на пола“ и „Тела, които значат“ не предоставят детайлни аргументи срещу биологичните твърдения за „естествената“ разлика, не взимат предвид механизмите на джендърната репликация, нито правното формиране на семейството, нито пък съдържат някакъв детайлен фокус върху възможностите за законови промени.

 

Какво, тогава, е това, което Бътлър предлага и което не откриваме изцяло направено от по-ранните феминистки писатели? Едно сравнително оригинално твърдение е, че когато признаем изкуствеността на джендърните различия и спрем да мислим за тях като за изразяващи независима естествена реалност, ние ще разберем също и че няма наложителна причина джендърните видове да са два (съответсващи на двата биологични пола), а не три, или пет, или множество. „Когато конструираният статус на джендъра се теоретизира като радикално независим от пола, самият джендър ще стане свободно плаващо понятие“, пише тя.

От това твърдение не следва, за Бътлър, че можем свободно да си измисляме джендъри, както ни харесва: тя наистина твърди, че има строги ограничения на нашата свобода. Тя настоява, че не бива наивно да си въобразяваме, че съществува неопорочено аз, което ще застане пред обществото, готово да се яви изцяло чисто и освободено. „Няма такова аз, което да е първично съществуващо преди сливането, или което да представлява „цялост“, преди влизането в това конфликтно културно поле. Има само поемане на инструментите от там, където стоят, където самото „поемане“ е възможно поради инструментите, които са там.“ Следователно, твърди Бътлър, ние можем да създадем категории, които в някакъв смисъл са нови, със средствата на артистичното пародиране на старите такива. Така най-популярната й идея, концепцията й за политиката като пародиен пърформанс, е родена от усещането за (строго ограничена) свобода, произтичащо от осъзнаването, че идеите за джендър са формирани от социални, а не от биологични сили.

 

Ние сме обречени на повторението на властовите структури, в които сме родени, но можем поне да им се присмиваме. А някои начини на присмех са пагубни удари срещу оригиналните норми.

Идеята за джендър като пърформанс е най-известната идея на Бътлър, затова си заслужава да спрем и да я изследваме по-отблизо. Тя въвежда тази идея интуитивно, в „Проблеми на пола“, без да се позовава на теоретичен прецедент. По-късно отрича, че е имала предвид квази-театралния пърформанс и асоциира идеята си с възгледа на Остин за действеното словото „Как да правим неща с думи“. Лингвистичната категория за „перформативите“ на Остин е категория на лингвистичните изказвания, които функционират във и от себе си по-скоро като действия, отколкото като изявления. Когато (в подходящи социални условия) кажа „Залагам 10 долара“, или „Съжалявам“ или „Да“ (в брачната церемония), или кажа „Кръщавам този кораб...“, аз не съобщавам залог, или извинение, или брак, или кръщене, аз ги извършвам.

Аналогичното твърдение на Бътлър относно джендър не е очевидно, тъй като „перформативите“, за които става въпрос, предполагат жест, облекло, движение и действие, освен език. Тезата на Остин, която е сведена по-скоро до технически анализ на определен вид изречения, всъщност не е от голяма помощ за Бътлър в развиването на нейните идеи. Въпреки че тя яростно отхвърля четенето на творбите й в светлината на тяхната връзка с театъра, мисленето за разрушителния подход на Ливинг Тиътър спрямо джендър, осветлява нейната идея далеч по-добре, отколкото мисленето за Остин.

А и бътлъровото тълкувание на Остин не е много приемливо. Тя прави странното твърдение, че фактът, че брачната церемония е един от десетките примери за перформатив в текстовете на Остин, предполага, „че хетеросексуализацията на социалното обвързване е прадигма на тези речеви актове, която извиква това, което те наричат.“ Едва ли. Бракът не е повече парадигма за Остин, отколкото са залагането, или кръщаването на кораб, или обещанието, или извинението. Той се интересува от формалните белези на определени изрази и ние нямаме причина да предполагаме, че съдържанието им има някакво значение за неговата теза. Обикновено е грешка да се привижда разтърсващо значение в попътния избор на примери, който даден философ прави. Трябва ли да кажем, че употребата на нискокалорична диета, с която Аристотел илюстрира практическия силогизъм, предполага че пилето е в сърцевината на аристотеловата добродетел? Или пък употребата на планове за пътуване от Ролс като илюстрация на практическото разсъждение показва, че неговата „Теория на справедливостта“ има за цел да прати всички ни във ваканция?

Ако оставим настрана тези странности, твърдението на Бътлър вероятно е следното: когато действаме и говорим по джендър начин, ние не просто споделяме нещо, което вече е фиксирано в света, ние активно го конституираме, репликираме и го укрепваме. Държейки се така, сякаш има мъжка и женска „природи“, ние съучастваме в създаването на социалната фикция, че тези природи съществуват. Тях ги няма извън нашите постъпки. Винаги ние правим така, че тях да ги има. В същото време, ако провеждаме тези перформативи по малко по-различен начин, пародиен начин, може би поне малко можем да ги отменим.

По този начин се създава едно място за действие в свят, ограничен от йерархията, и то е в малките ни възможности да се противопоставим на джендърните роли всеки път, когато те добиват форма. Когато се окаже, че върша някакви женски неща, мога да обърна тези действия, да ги подиграя, да ги направя малко по-различно. Такива реактивни и пародийни пърформанси, според Бътлър, никога не дестабилизират по-голямата система. Тя не предвижда масови движения на съпротива или кампании за политически реформи. Само лични акции, провеждани от малък брой знаещи актьори. Точно както актьори могат да разрушат лош сценарий като поднесат лошите реплики по особен начин, така и с джендъра: сценарият остава лош, но актьорите имат мъничко свобода. По този начин получаваме основата на това, което във „Вълнуващата реч“ Бътлър нарича „иронична надежда“.

До този момент твърденията на Бътлър, дори и относително познати, са приемливи и дори интересни, макар да е обезпокоителна нейната ограничена визия за възможна промяна. Обаче Бътлър добавя към тези приемливи твърдения за джендър две други твърдения, които са по-силни и по-спорни. Първото е, че няма агент зад или преди социалните сили, който да определя личността. Ако това означава единствено, че бебетата се раждат в джендърен свят, който започва да репликира мъжкото и женското почти веднага, твърдението е приемливо, но не и изненадващо: експериментите отдавна вече са показали, че начинът, по който бебета се отглеждат и по който им се говори, начинът, по който се описват техните емоции, са дълбоко формирани от пола, който възрастните смятат, че детето има. (Едно бебе е поощрявано, ако е момче и е гушкано, ако е момиче, плачът му ще бъде наречен страх, ако възрастните смятат, че то е момиче и ще бъде наречен гняв, ако смятат, че то е момче.) Бътлър не показва интерес към тези емпирични факти, но те действително поддържат нейното твърдение.

Ако тя обаче има предвид, че бебетата влизат в света напълно инертни, без склонности и без способности, които да са в някаква степен предшестващи техния опит в джендър обществото, това е далеч по-неправдоподобно и трудно да се подкрепи по емпиричен път. Бътлър не предлага такава подкрепа, избирайки да остане във високите пространства на метафизичната абстракция. (Всъщност, нейният скорошен фройдистки труд може би дори отрича тази идея: в него се предполага, по Фройд, че все пак има някакви предсоциални импулси и склонности, макар че, съвсем типично, тази линия не е ясно развита.) Освен това, такова пресилено отричане на предкултурното действие отнема някои от ресурсите, които Чодороу и други използват, когато се опитват да проследят културната промяна към по-добра посока.

 

В края Бътлър решава да каже, че имаме известно влияние, способност да предприемем промени и да започнем съпротива. Но откъде идва тази способност, щом в личността няма структура, която да не е старателно формирана от властта? За Бътлър не е невъзможно да отговори на този въпрос, но тя със сигурност още не е отговорила по начин, който да убеди всички, които вярват, че човешките същества имат поне някакви предкултурни желания – за храна, за удобство, за овладяване на познания, за оцеляване – и че тази структура на личността е ключова за обяснението на нашето развитие като морални и политически единици. Човек би искал да я види ангажирана с по-силна форма на подобен възглед и да я чуе, ясно и без да прибягва до жаргон, точно защо и къде ги отхвърля. Или да я чуе да говори за реални новородени, които показват наличие на структура, отхвърляща тези влияния от момента, в който започнат да осъзнават културните форми.

Второто силно твърдение на Бътлър е, че самото тяло и особено разликите между двата пола, е също социална конструкция. Тя има предвид не само, че тялото е формирано в много отношения от социалните норми относно това какви трябва да бъдат мъжете и жените. Тя има предвид, че фактът, че бинарното разделение на половете се разглежда като фундаментално, като ключ за подредба на обществото, е сам по себе си социална идея, която не е зададена от телесната реалност. Какво точно означава това твърдение и доколко е приемливо?

Краткият преглед, който Бътлър прави върху Фуко и разсъжденията му за хермафродитите, ни показва паническата настойчивост на обществото да класифицира всяко човешко същество в една или друга рамка, независимо дали индивидът пасва в тази рамка. Но разбира се не показва, че има множество такива неопределени случаи. Тя е права да настоява, че ние може и да сме създали много различни класификации на видовете тела, без обезателно да се фокусираме върху бинарното раздление като най-главно. И е права също да настоява, че до голяма степен твърденията за различията на телесния пол, уж основаващи се на научни изследвания, са проекции на културните предразсъдъци, въпреки че тук Бътлър не предлага нищо, което да е толкова убедително, както задълбочените биологични анализи на Фаусто Стърлинг.

И все пак е твърде опростено да се каже, че властта е всичко, което едно тяло представлява. Бихме могли да имаме тела на птици, или на динозаври, или на лъвове, но нямаме. И тази реалност формира нашите избори. Културата може да формира и да преоформя някои аспекти от телесното ни съществувание, но тя не формира всичките му аспекти. „У човек, страдащ от глад и жажда, е невъзможно посредством аргументи да се предизвика убеждението, че той не е толкова страдащ“, отбелязва много отдавна Секст Емпирик. Това е важен и за феминизма факт, тъй като нутриционните нужди на жените (и специалните им нужди по време на бременността и кърменето) са важен феминистки въпрос. Дори когато половата различност е отразявана, е прекалено опростено всичко да се припише на културата. Нито е редно феминистите да искат подобни замитащи жестове. Жени, които тичат или играят баскетбол, например, са прави да одобряват унищожаването на митовете за женската атлетичност, които са продукт на доминирани от мъжете предположения. Но са прави също и да изискват специализирани изследвания на женското тяло, които да изградят по-добро разбиране за тренировъчните нужди на жените и за контузиите при жените. Накратко: това, от което феминизмът се нуждае и което понякога получава, е фино изследване на взаимодействието между телесните различия и културната конструкция. А абстрактните изявления на Бътлър, носещи се високо над всяка материя, не ни дават нищо от нужното.

 

IV.

Да речем, че признаем на Бътлър най-интересните й твърдения до тук: социалната структура на джендър е вездесъща, но ние можем да й се съпротивляваме чрез подривни и пародийни действия. Два сериозни въпроса остават. На какво трябва да се съпротивляваме и на каква основа? Как ще изглеждат актовете на съпротива и какво очакваме те да постигнат?

Бътлър използва няколко думи за това, което смята за лошо и следователно достойно за съпротива: „репресивното“, „субординиращото“ „подтисническото“. Но тя не предлага емпирична дискусия за съпротивата от типа, който откриваме например в забележителното социологическо изследване на Бари Адамс „The Survival of Domination“ (1978), което разглежда субординацията на черните, евреите, жените, гейовете и лесбийките и техните начини на борба с подтискащите ги форми на социалната власт. Нито пък Бътлър предлага някакви концепции за съпротива и подтисничество, които биха ни помогнали, когато наистина се чудим на какво трябва да се съпротивляваме.

В това отношение Бътлър тръгва от ранните социално-конструктивни феминисти, които използваха идеи като не-йерархичност, равенство, достойнство, автономия и считаха посочването на актуална политика за крайна цел, не за средство. Тук тя още по-малко желае да изработи каквато и да е позитивна нормативна идея. Ясно е, че Бътлър, както и Фуко, непреклонно се противопоставя на нормативните понятия, като например човешко достойнство, или разглеждане на човечността като крайна цел, въз основа на това, че те са по своята същност диктаторски. Нейната гледна точка е, че трябва да изчакаме да видим какво ще произлезе от самата политическа борба, вместо да првим в аванс предписания към участниците в нея. Универсалните нормативни понятия, казва тя, „колонизират под знака на същото“.

Тази идея да чакаме да видим какво ще получим, или с други дими – този морален квиетизъм, изглежда приемлива при Бътлър, защото тя негласно предполага аудитория от сходно мислещи читатели, които имат съгласие (донякъде) кои са лошите неща – дискриминацията на гейовете и лесбийките, неравностойното и йерархично отношение към жените – и които дори са съгласни (донякъде) защо те са лоши (те подчиняват едни хора на други, те отричат свободите, които хората трябва да имат). Но ако отстраним това предположение, отсъствието на нормативно измерение става сериозен проблем.

Опитайте се да преподавате Фуко в съвременен университет по право, както аз направих, и много бързо ще разберете, че подривната дейност има множество форми, не всички от които конгениални на Бътлър и нейните привърженици. Както ми каза един схватлив студент-либертарианец, „Защо не мога да използвам тези идеи за съпротива срещу данъчната система, или срещу антидискриминационните закони, или може би дори да се присъединя към народното опълчение?“ Други, по-малко привързани към свободите, могат да се ангажират в подривни пърформанси и да се подиграват на феминистките забележки в часовете, или да късат плакатите на студентската асоциация на лесбийките и гейовете от юридическия факултет. Тези неща се случват. Те са пародийни и подривни. Защо, тогава, те не са дръзки и добри?

Има добри отговори на тези въпроси, но няма да ги намерите при Фуко или Бътлър. Отговорът им изисква дискусия за това кои са свободите и възможностите, които хората трябва да имат и какво означава социалните институции да третират човешките същества като смисъл, а не като средство – накратко, нормативна теория на социалната справедливост и човешкото достойнство. Едно е да кажем, че трябва да бъдем смирени пред нашите универсални норми и да искаме да учим от опита на подтисканите хора. Съвсем друго е да кажем, че нямаме нужда от никакви норми. Фуко, за разлика от Бътлър, поне в късните си творби показва признаци на схватка с този проблем. И целите му писания са оживени от ужасното усещане за реалността на социалното подтисничество и вредата, която то нанася.

Ако се замислим, справедливостта, разбирана като персонална добродетел, има същата структура като джендъра в Бътлерианския анализ: тя не е присъща или „естествена“, тя е произведена от повтарящи се пърформанси (или както казва Аристотел, ние се научаваме на справедливост, вършейки я), тя формира нашите склонности и предизвиква репресията на някои от тях. Тези ритуални пърформанси и асоциираните с тях репресии се засилват от подредбата на социалната власт, както бързо откриват децата, които не споделят играчките си на детската площадка. Освен това, пародийното подкопаване на справедливостта е неизбежно в политиката, както и в личния живот. Но тук има важна разлика. Генерално ние не харесваме тези подривни пърформанси и мислим, че младите хора не трябва да бъдат насърчавани да виждат нормите на справедливостта в такава цинична светлина. Бътлър не може да обясни по никакъв ясен структуриран или процедурен начин, защо подриването на джендърните норми е социално добро, когато подриването на нормите на справедливостта е социално зло. Да не забравяме, че Фуко приветстваше аятолаха, и защо не? Това също беше съпротива и наистина нищо в текста не ни казваше, че тази борба е по-маловажна от борбата за граждански права и граждански свободи.

Следователно, има празнина в сърцевината на идеята на Бътлър за политиката. Тази празнина може да изглежда освобождаваща, защото читателят я изпълва безусловно с нормативната теория за човешкото равенство или достойнство. Но нека няма заблуда: за Бътлър, както и за Фуко, подкопаването е подкопаване, и то може по принцип да тръгне във всяка посока. Наивно празната политика на Бътлър е особено опасна, поради самите каузи, които са й скъпи. Срещу всеки приятел на Бътлър, склонен да се ангажира в подривни пърформанси, които заявяват репресивността на хетеросексуалните джендърни норми, стоят десетки, които искат да се ангажират в подривни пърформанси, които се подиграват с нормите на данъчните разпоредби, с недискриминацията, с достойното отношение към нечии състуденти. На такива хора трябва да кажем, че не могат просто да се съпротивляват както им хрумне, защото има норми на почтеност, достойнство и чест, които ни учат, че това е лошо поведение. Но ние трябва да артикулираме тези норми, а Бътлър отказва да направи това.

V.

Какво точно предлага Бътлър, когато съветва за подривни действия? Тя ни казва да се ангажираме с пародийни пърформанси, но ни предупреждава, че мечтата всички да се измъкнем от подтискащите структури е само мечта – тъкмо в границите на подтискащите структури ние трябва да намерим малко пространство за съпротива и тази съпротива не може да се надява да промени ситуацията изцяло. И в това има опасен квиетизъм.

Ако Бътлър иска просто да ни предупреди за опасностите от фантазирането на един идиличен свят, в който полът не поражда сериозни проблеми, това е мъдро от нейна страна. Но тя често отива много по-далеч. Тя смята, че институционалните структури, които осъществяват маргинализирането на лесбийките и на гей хората, и които продължават неравенството на жените, никога няма да се променят в дълбочина. И че най-доброто, което можем да направим, е да им се изплезим и да намерим ниши на персонална свобода в техните рамки. „Наричана с обидно име, аз придобих социално съществуване, и понеже имам някои неизбежни привързаности в моето съществуване, защото има известен нарцисизъм във всяко понятие, касаещо съществуването, съм принудена да приема понятията, които ме обиждат, защото те ме определят социално.“ С други думи: не мога да избягам от унизителните структури без да спра да бъда, затова най-доброто, което мога да направя, е да се подигравам и да използвам езика на субординацията ответно. При Бътлър съпротивата е представима винаги като лична, повече или по-малко частна, без предвидена сериозна, организирана публична акция за правни или институционални промени.

Това не е ли като да кажеш на роба, че институцията на робството никога няма да се промени, но той може да намери начини да се подиграва с нея, да я подкопава, да намира личната си свобода в тези актове на внимателно ограничено незачитане. Но е факт, че институцията на робството може да бъде променена и беше променена, но не от хора с възгледите на Бътлър относно възможностите. Тя беше сменена, защото хората не бяха удовлетворени от пародийни пърформанси: те искаха, и в някаква степен получиха, рязка социална промяна. Друг такъв факт е, че институционалните структури, които формираха живота на жените, се промениха. Законът за насилието, все още дефектен, поне отчасти се подобри. Закон за сексуално посегателство съществува, а преди не съществуваше. Бракът вече не осигурява на мъжете монархичен контрол над телата на жените. Тези неща бяха променени от феминисти, които не приеха пародийните пърформанси за свой отговор, а смятаха, че властта, когато е лоша, може и трябва да отстъпи пред справедливостта.

Бътлър не просто отбягва такава надежда, тя изпитва наслада от нейната невъзможност. Тя намира за възбуждащо съзерцанието на обявената за несменяема власт и визуализирането на ритуалния протест на роба, който е убеден, че трябва да си остане такъв. Тя ни казва – това е централната теза във „Физическия живот на властта“ – че ние всички еротизираме властта на структурите, които ни подтискат и по този начин намираме сексуално удоволствие само в техните ограничения. Изглежда по тези причини тя предпочита секси актовете на пародийното отхвърляне пред всяка трайна материална или институционална промяна. Реалната промяна дотолкова ще изкорени нашето Психé, че сексуалното удовлетворение ще стане невъзможно. Нашето либидо е творение на злите поробващи сили и следователно неизбежно е садомазохистично по своята структура.

Пародийните пърформанси не са толкова лоши, когато си стабилен академичен кадър в либерален университет. Но точно тук фокусът на Бътлър върху символичното, гордото й пренебрежение на материалната страна на живоата, се превръща във фатална слепота. За жени, които са гладни, неграмотни, лишени от права, бити и изнасилвани не е секси или освобождаващо да пресъздават, колкото и пародийно, условията на глада, неграмотността, безправието, боя и изнасилването. Тези жени предпочитат храна, училище, глас и целостта на тялото си. Не виждам причина да вярвам, че те копнеят садомазохистично завръщането си в лошото положение. Ако някои индивиди не могат да живеят без секси доминация, това е тъжно, но не е наша работа. Но когато велик теоретик казва на жени в отчаяно положение, че тази връзка е за цял живот, той разпространява жестока лъжа, лъжа, която ласкае злото, давайки му много повече сила, отколкото то има.

„Вълнуващата реч“, най-новата творба на Бътлър, която предлага нейния анализ на законовите противоречия относно порнографията и езика на омразата, ни показва колко далеч се простира нейният квиетизъм. Тя вече е склонна да твърди, че дори и когато законова промяна е възможна, дори и когато такава вече е станала, ние трябва да искаме да я отхвърлим, за да запазим пространството, в рамките на което подтисканият може да изпълнява садомазохистичните си ритуали на пародиране.

Като работа върху закона за свободното слово, „Вълнуващата реч“ е безсъзнателно слаба работа. Бътлър показва незапознатост с най-сериозните теоретични възгледи относно Първата поправка и незаинтересованост от голям брой казуси, които такава теория трябва да вземе под внимание. Тя прави абсурдни правни твърдения: например, тя казва, че единственият вид говорене, което е оставено незащитено от Първата поправка, е говоренето, което е било дефинирано като действие, а не като реч. (Всъщност има много видове говорене, от фалшивите или подвеждащи реклами, до клеветническите и сквернословни изказвания, така както са понастоящем дефинирани, за които никога не се е твърдяло, че са акция, а не реч, и които въпреки това не попадат под закрилата на Първата поправка.) Бътлър дори твърди, погрешно, че обиждането е съдебно постановено като еквивалент на „думи, проповядващи омраза“. Въпросът не е в това, че Бътлър няма аргументи в подкрепа на новаторския си прочит на голямо множество казуси, а в това, какво Първата поправка трябва да защитава. Тя просто не е забелязала, че това множество казуси съществува, или че мнението й не е широко прието в правния свят. Никой, който се интересува от право, няма да вземе аргументите й сериозно.

Но нека екстрахираме от слабата дискусия на Бътлър върху порнографията и речта на омразата сърцевината на нейнта позиция. Тя е следната: законовите забрани на порнографията и речта на омразата са проблематични (макар накрая тя да не им се противопоставя ясно) защото те ограничават пространството, в което страните, наранени от тази реч, могат да изпълнят своята съпротива. С това изглежда Бътлър има предвид, че ако обидата се третира от съдебната система, ще има по-малко възможности за неформален протест. А също може би и че ако обидата стане по-рядко срещана поради своята противозаконност, ще имаме по-малко възможности да протестираме срещу наличието ѝ.

Е, да. Законът наистина затваря тези пространства. Речта на омразата и порнографията са крайно сложни въпроси, по които феминистите могат основателно да имат разлики. (И все пак, би трябвало поддържаните възгледи да се заявяват прецизно: отношението на Бътлър към Маккинън е съвсем небрежно, с твърдението, че Маккинън подкрепя „разпоредби срещу порнографията“ и заявява, въпреки изричното несъгласие на Маккинън, че те включват форма на цензура. Никъде Бътлър не споменава, че това, което Маккинън всъщност поддържа, е правото на граждански иск, с който жени, засегнати от порнография, могат да съдят нейните създатели и разпространители.)

Но аргументите на Бътлър имат последици далеч отвъд случаите на реч на омразата и порнография. Те сякаш поддържат не само пасивност в тези области, а една много по-генерална, правна пасивност или, всъщност, радикално либертарианство. Изглежда така: нека се отървем от всичко – от строителните норми до антидискриминационните закони и законите за изнасилването, защото те затварят пространството, в което пострадалите субекти, жертвите на дискриминация, изнасилените жени, могат да осъществят съпротивата си. Това обаче не е същият аргумент, който радикалните либертарианци използват, за да оспорват сторителните норми и антидискриминационните закони. Дори и те се ограничават с изнасилването. Но изводите са сходни.

Ако Бътлър би отговорила, че нейните аргументи се отнасят само до речта (а в текста не се открива причина за подобно ограничение) тогава може да ги приложим само в областта на говоренето. Нека се отървем от законите за фалшиви реклами и нелицензирани медицински съвети, защото те затварят пространството, в което отровени консуматори и обезобразени пациенти могат да осъществят своя протест! Ако Бътлър не одобрява това разпростиране, тя трябва да направи теза, която отделя нейните казуси от тези казуси, а не е ясно дали нейната позиция й позволява да прави такива отлики.

За Бътлър актът на протестирането е толкова завладяващ, толкова секси, че мисълта светът наистина да стане по-добър е като лош сън. Равноправието е такава скука! Няма робство, няма удоволствие. По този начин нейната песимистична, еротична антропология, предлага подкрепа за една аморална анархистка политика.

VI.

Когато отчетем квиетизма, характерен за текстовете на Бътлър, вече имаме някакъв ключ за разбиране на увличащото въодушевление на Бътлър към драг и кросдресинг като парадигми на феминистката съпротива. Последователите на Бътлър приемат, че значението, което тя отдава на драг е индикация, че подобни пърформанси са начинът жените да бъдат дръзки и непокорни. Не са ми известни опити от страна на Бътлър да отхвърли подобен прочит.

Но какво става тук? Жена облечена като мъж едва ли е нова фигура. Дори когато тя е била относително нова, в деветнайсети век, тя е била по друг начин доста стара, защото тя просто е репликирала в лесбийския свят съществуващи стереотипи и йерархии от мъжко-женското общество. Кое, можем да попитаме, е пародийното подкопаване в тази сфера? Не е ли йерархията в драг въпреки всичко йерархия? И вярно ли е наистина (както „Физическия живот на властта“ изглежда заключава), че доминацията и субординацията са роли, които жените трябва да играят във всяка сфера и ако не е субординация, то тогава ще е мъжествена доминация?

Накратко, кросдресингът за жени е стар изхабен сценарий, както самата Бътлър ни информира. Обаче тя ни кара да видим сценария разрушен и подновен, понеже кросдресърът владее символични шивашки умения. Но отново трябва да се чудим каква е новината и какъв е дори протестът. Да вземем пародията на Андреа Дуоркин (в романа й Милост) на бътлерианска пародийна феминистка, която обявява от позицията на обезпечения си академичен комфорт:

Идеята, че лошите неща се случват, е едновременно пропагандистка и неадекватна... За да се разбере животът на една жена, трябва да признаем скритите или потайни измерения на удоволствието, често болезнено, и на избора, често принудителен. Трябва да имаме око за тайните знаци – дрехите, които са повече от дрехи, или например декорацията на съвременен диалог, или бунтарят, скрит зад привиден конформизъм. Няма жертва. Може би има недостиг на знаци, упорито уподобяване на конформизъм, което просто прикрива по-дълбокото ниво, на което изборът се случва.

В романа, за разлика от текстовете на Бътлър, цитираният пасаж улавя амбивалентността на предполагаемия автор спрямо някои от писанията на Бътлър, която изпитва удоволствие от разрушителната си практика, решително отвръщайки теоретичния си поглед от материалното страдание на жените, които са гладни, неграмотни, насилвани, бити. Няма жертва. Има само недостиг на знаци.

Бътлър твърди пред своите читатели, че това хитро осмиване на статуквото е единственият сценарий, който животът предлага. Е, не е. Освен че предлага много други начини да бъдеш човек в личния си живот, отвъд традиционните норми на доминация и подчинение, животът предлага и множество сценарии за съпротива, които не се фокусират нарцистично върху личната самопрезентация. Тези сценарии предвиждат феминисти (и други, разбира се) да изграждат закони и институции, без особено да се тревожат за това в каква степен една жена показва тялото си и джендърната си природа. Накратко, те предвиждат да работим за онези, които страдат.

Голямата трагедия на новата феминистка теория в Америка е загубата на чувството за обществена ангажираност. В този смисъл, самодостатъчният феминизъм на Бътлър е крайно американски и не е изненадващо, че е покълнал тук, където успешните хора от средната класа предпочитат да се фокусират върху самоусъвършенстването, вместо да мислят какво може да подобри материалните условия на другите. Дори и в Америка обаче е възможно теоретиците да бъдат посветени на общото благо и да постигнат нещо през това усилие.

Много теоретици в Америка все още теоретизират върху начините да се подкрепят материалните промени и да се отговори на ситуацията на най-подтиснатите. Но все по-нарастващ е академичният и културният тренд към песимистичното флиртуване, изразено в теориите на Бътлър и нейните последователи. Бътлерианският феминизъм по много начини е по-лесен от стария феминизъм. Той разказва притчи на талантливите млади жени, че не е нужно да работят за промяна на закони, или да хранят гладните, или да атакуват властта чрез теории, облечени в доспехите на материалната политика. Те могат да правят политика в безопасното пространство на кампусите си, оставайки на нивото на символиката, правейки протестни жестове към властта чрез реч и жестикулация. Това, според теорията, е почти всичко, с което разполагаме така или иначе, като път за политическо действие. Не е ли вълнуващо и секси?

По един дребнав начин това е, разбира се, обнадеждаваща политика. Тя учи хората, че могат, още сега, без да застрашават сигурността си, да направят нещо дръзко. Но дързостта е изцяло жестова и доколкото идеалът на Бътлър гласи, че тези символични жестове са наистина политическа промяна, то те предлагат само фалшива надежда. Гладните жени няма да се нахранят с това, битите жени няма да се спасят от това, изнасилените жени няма да намерят справедливост в това, гейовете и лесбийките няма да постигнат защита от закона чрез това.

В крайна сметка, има отчаяние в сърцето на Бътлерианското начинание. Голямата надежда, надеждата за свят на истинска справедливост, в който закони и институции защитават равенството и достойнството на всички граждани, е отречена, може би дори и осъдена като сексуално скучна. Модният квиетизъм на Джудит Бътлър е разбираем отговор на затруднението да приемеш справедливостта в Америка. Но е лош отговор. Той колаборира със злото. Феминизмът изисква нещо повече, а жените заслужават нещо по-добро.

 

 

Източник: newrepublic.com

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова