- Автор: Александър Дугин, zavtra.ru
- 15 Март 2021
- 4256
- 65
От гледна точка на формалната логика, в съвременната ситуация конфигурацията на властта в Русия като цяло е доста добра. Има силен лидер, има добре регулирана централизирана структура на управление, която противостои на ентропията, сепаратизма и разпада. Нивото на централизация и съсредоточаване на властта в ръцете на лидера са достатъчни за поддържане на суверенитета, което вече е много. Разбира се, при желание и в това могат да се открият съществени недостатъци и ексцесии, но като цяло пред лицето на необходимостта да бъде запазен суверенитета, всички те са оправдани от сложната ситуация, в която се намира Русия. Това е особено важно, ако отчетем, че ситуацията въобще не беше такава през 1990 г., а така също и в началото на 2000 година. През 1990 г. в Русия съществуваше следния баланс между основните центрове за вземане на решения и движещите сили в обществото:
- Наднационалните, глобалистки западни структури по своята значимост стояха над националната държава и по същество от страна на кураторите на Запада и напълно лоялните на либерализма елити, Русия имаше външно управление.
- Криминалните групировки почти напълно контролираха правоохранителните органи.
- Представителите на олигархията управляваха държавния апарат и тотално корумпираното чиновничество.
- Макар че това се наричаше „демокрация“, народа и обществото не влияеха върху никакви процеси. Всичко се решаваше от Запада и олигархията, а на местно ниво от криминалните кланове.
За 20 години управление на Путин този модел беше напълно разрушен и преобърнат. Сега може да констатираме, че:
- Русия води независима от Запада суверенна политика, което е записано де юре и в новата редакция на Конституцията и съществува де факто, опирайки се на достатъчно силен потенциал на реален, а не просто на формален суверенитет.
- Силовите структури контролират напълно криминалните кланове, а те напълно зависят от тях.
- Олигарсите не могат пряко и открито да управляват чиновничеството и са отстранени от каквото и да било влияние върху политиката.
Императивът на авторитаризма
Смяната на модела от 90-те години с модела "Путин", безусловно е колосално постижение за укрепване на държавата. А остротата на натрупалите се в края на 90-те години проблеми ни позволява да говорим за фактическото спасяване на Русия от надвисналата катастрофа. За 20 години от управлението на Путин бе централизирана властта в едни ръце, тоест създаде се авторитарно-монархична система. Именно такава система се оказва оптимална за Русия. Тя исторически е оправдана, геополитически е безалтернативна и произтича от сложната структура на територията, населението и съответно от съвкупността на отбранителните стратегически императиви. Именно към такава система, така или иначе, са стигали всички идеологически системи в руската история: царете, комунистите и демократите. С каквото и да са започвали представителите на една или друга политическа сила, те неизбежно са стигали именно до авторитаризма. Авторитарното управление въобще е неизбежно в случаите на големи социални масиви под формата на империя. Рано или късно, възниква въпросът за централизацията на властта и наличието на стратегически вертикали, пронизващи с лъчите си цялата държавна система. Затова, от формална гледна точка, на мен ми се струва, че мисията на Путин е изпълнена и централизираната система вече е създадена. Ако отчетем, че съветската система в края на своето съществуване загуби централизирания контрол, а през 90-те години с пълен ход вървеше по-нататъшния разпад на държавността, то реформите на Путин бяха необходими, неизбежни и ефективни.
Държава без идеи, етика и народ
Има обаче и друг, по-тънък аспект на цялата проблематика на държавното устройство. При установилата се централизация и отчитайки успехите по изпълнение на задачите за укрепването на Русия във властта, в самата държава напълно липсват:
- Идея;
- Етика;
- Съобразяване с битието и волята на народа, тоест социална справедливост.
При всички ценности на държавността и суверенността съвременните управляващи на Русия съвършено не вземат предвид, че държавата не е ценност сама по себе си, а нещо като броня, в която е оковано живото сърце на народа. Държавата е земен израз на висшата идея. Тя трябва да се изгражда върху етика и нравствен вектор. Всичко това въобще отсъства днес. И макар, че държавата е централизирана и приведена в действащо състояние, тя напълно е лишена от дух, тоест от идеи и мислене. Властта не мисли и даже не се опитва да мисли. Всичко е подчинено на практическата ефективност. Властта счита, че ако тя работи, то не е задължително да мисли. Ако нея я има, то само това е достатъчно да оправдае нейното съществуване. Така властта в известен смисъл става нещо, като опозиция на идеята. Нещо повече, съвременната руска държава изцяло е лишена от нравственост. В нея не протича никакъв истински дълбок и културен живот. Такава държава няма душа. Народът като понятие, като субект на историята, отсъства. Вместо него фигурират „население“, „данъкоплатци“, „работни места“ и т.н. Фактически се получава, че е създаден Левиатан, своего рода желязно държавно чудовище без ум, душа и етика. Като цяло, трябва да се отнесем към това реалистично.
Всъщност, това не е толкова лошо, та нали когато няма силен суверенен организъм или даже механизъм, народът лесно се превръща в жертва. И тогава фината душа, финият дух на народа също така не могат да се проявят, тъй като самият народ е поробен. Затова не си струва да се пренебрегва руския Левиатан и да се отнасяме лековато към него. Във всички случаи държавата е нещо необходимо. Оттук става ясно защо империята, в руското ѝ разбиране, е толкова важна, защо тя влиза в групата на нашите най-висши ценности. Но от друга страна, днес нищо не пречи на нашите власти да се грижат и за фундаменталните неща, като идеята, етиката и народа. Нещо повече, липсата на внимание към тях поражда огромно количество ексцесии и създава предпоставки за уязвимост на тази, най-общо, не зле построена централизирана система.
Днес ние виждаме как непреодолимата тъпота, откритата корупция и нулевото ниво на чувство за социална справедливост от страна на властта създават нарастващи вътрешни заплахи в обществото. Така прекрасно изградения формално механизъм на политическата система с централизация на всички ключови области, е подложен на вътрешна ерозия. Днес на преден политически план излиза липсата на по-фина надстройка. И още повече, защото катастрофалните последствия от 90-те вече са ликвидирани. Hardware е построен, но неговият software е негоден, защото няма нито идеи, нито етика, нито грижа за народа, даже няма и представа за народа като такъв. В тази ситуация всичко е дадено под наем на случайни хора, които успяват да внушат, че са „ефективни менажери“. Това е важен критерий по отношение техническата страна на нещата. Но е съвършено неприемлив и откровено лъжлив при решаване на по фините задачи. Затова цялата тази доста добра политическа система започва да гние, което създава предпоставки за нейната нарастваща уязвимост.
Държавата винаги е изкуствена конструкция на съзидание в авариен режим.
Трябва да отчитаме, че всички държави се създават изключително по изкуствен начин. Зад всеки политически инструмент стои определен исторически момент, в който се дават отговорите на едни или други остри предизвикателства. Тези от тях, които дават отговор, който е верен, застават на челните позиции в държавата, която формират. В основата на всичко е субектът и неговата воля. Най-често това е колективен субект, базиращ се на определена идеология. Монархичната система също беше конструкция. Тя исторически се е създала на основата на укрепването на великокняжеската, а след това и на царската власт. Важна роля за това е изиграло и приемането на православието. При това самата държавност многократно се е преустройвала от управляващите елити, както в древността, така и в по-близките до нас периоди. Така например Русия след Петър съществено се отличава от Московска Русия, а тя на свой ред от монголската епоха и домонголския период. И всеки път са приемани нови решения за държавното строителство, за управляващата идея, за доминиращата етика, за мястото и ролята на руския народ в историята.
През ХХ век беше създадена съветската система. Тя беше изкуствено построена от болшевишкия революционен елит. В условията на разпад и ентропия на монархическия строй, трудностите на Първата световна война и натрупалите се нерешени от царя проблеми, болшевиките взеха властта и създадоха, конструираха съветската държава. Това беше изкуствено образование. Вярно е, че болшевиките се нагаждаха според обстоятелствата, адаптираха се към ситуацията, а в отделни моменти подравняваха грубо издатините на историческия, социален или културен ландшафт с тоталитарни методи, като го привеждаха в съответствие със своите идеологически представи. Тази държавна конструкция беше ефективна в продължение на 70 години, а след това, в късния съветски период престана да работи, тъй като на власт дойдоха либералите. И те отново започнаха изкуствено да преустройват държавата. Впрочем, този път реформаторите не толкова строяха нещо ново, колкото разрушаваха и грабеха старото. По-голямата част от управляващия елит през късните съветски времена остана във властта и след това. Това наследство, „паметта на метала“ от съветския период и остатъците от съветските институции, пълноценно продължават да живеят и в нашето общество, деградирайки и израждайки се, без да се трансформират и преобразуват.
Опитът да се промени политическата система в епохата на Елцин в пълния смисъл на думата беше катастрофа. Този период от 90-те години ще влезе, а вече и влезе в нашата история, като абсолютно зло. Нещо подобно на Смутното време или на Гражданската война. Разкол, разпад, израждане, завземане на властта от най-низките и проклети елементи. Вместо да изграждат нещо ново, либералите се заеха просто да рушат и да разграбват старото. Това беше в чист вид минус. Путин получи като наследство остатъците от съветската инерция и разрухата, която донесе вакханалията на либералите от 90-те години. И с това, което имаше, започна да създава действаща система. И отново това беше изкуствено конструиране с това, което имаше под ръка. Путин, като грижлив и съвестен водопроводчик, ликвидира аварията на водопровода. Но изведнъж започнаха да се пукат всички тръби, заседнаха всички асансьори и спряха всички влакове. Държавата изпадна в катастрофално положение. Навсякъде течеше или само студена, или само вряла вода, прекъснаха се комуникациите, рушаха се стените, а наоколо върлуваха хищни банди от олигарси, бандити и полудели от алчност, страх и корист чиновници.
Фактически Русия в годините на Елцин беше доведена от либералите до състояние, несъвместимо с по-нататъшното ѝ съществуване. Страната започна истински да се разпада. Путин пое отговорността за всички тези катастрофи, които се бяха натрупали в постсъветския период, както и тези, за сметка на деструкцията на държавата през 90-те години, когато вървеше варварското унищожаване на Русия. И от всичко това, което получи, се опита да сглоби действащ механизъм. Като цяло това му се удаде. Така за пореден път беше задвижена отново руската държавност. Друг е въпросът, че все още този механизъм с нищо не е натоварен, не е наситен. Тоест беше спасено тялото, а докато го спасяваха в авариен режим, не им беше нито до душата, нито до съдържанието. Но ако този механизъм и по-нататък не бъде запълнен с нищо, то тези шевове, с помощта на които беше учредена днешната Руска федерация, „корпорация Русия“, и с които тя беше съшита на бърза ръка, отново ще се разшият. Тогава е неминуема нова катастрофа. Когато екстрената група от спасители е принудена незабавно да ликвидира аварията, тя не подбира с какво да запуши дупките. Тя взема първото, което и попадне под ръка. Така във властта отново се оказаха голям брой излишни части и излишни хора. Конформисти, мошеници и свободни електрони на някакъв етап бяха необходими. И те попаднаха в системата на принципа „какъвто материал има“. Но много от тях успяха там да се окопаят. И тези полезни на предишния етап части от строителния боклук, производствени отпадъци и омаслени конци се интегрираха в структурите и възвеличаха себе си като „държавници“.
Това са неизбежните негативи във всяка конструкция. Но днес те вече сами по себе си представляват истинска заплаха. Най-яркият пример за излишен материал в условията на екстрена ликвидация на държавна авария е бившият идеолог на Путин Владислав Сурков. Еволюцията на тази фигура е показателна. Отначало той имаше имидж на сив апаратчик, притежаващ неимоверна власт, забележителна хитрост и способност ловко да се измъква от каквито и да било трудности, но все пак беше един от безкрайното множество оттенъци на сивото. Днес, в сравнение с тези, които заеха тази позиция по-късно, той изглежда като пъстроцветен паун. Даже излишните детайли почти не се забелязват… В този период, когато възникна тезата за „суверенната демокрация“, аз тясно сътрудничех със Сурков. Действително веднага обозначих своята позиция, като казах, че за мен е много по-близка суверенността в пълния смисъл на думата, а демокрацията в това съчетание е само опционална. Може и само суверенност, но ако е необходимо да се добави демокрация, то нека да я има.
Суверенността на Русия е над всичко и оправдава всичко (или почти всичко). В тази концепция така и беше написано. Суверенитетът явно беше крайъгълният камък. Суверенитетът означава пълна независимост, свобода в това как ще определяме и конструираме нашата политическа система. В това е и основният смисъл на реформите на Путин по възстановяване на руския Левиатан. Путин последователно провеждаше това, което е правилно. Сурков се опита да придаде по-систематичен характер на това, да му даде концептуален статут. И както обикновено, в духа на привичните за него полумерки („сто нюанса на сивото“) добави и демокрацията, за да успокои либералната общност. Но тя не се успокои и не повярва. Навярно и правилно не повярва.
Суверенитет в Русия при Путин има, но демокрация няма.
Може би и по-добре, че е така. Може би защото тя не ни и трябва. Аз не твърдя това категорично, просто констатирам: няма демокрация и край. На някого му е тъжно, на някого му е все едно. А някой е радостен. Няма значение. По- нататък, суверенността в тази концепция за „суверенна демокрация“ се реализира и продължава да се реализира, „демократичната“ компонента в известен смисъл „увисна“. Но при това либерализмът въобще не е изживян. Либералната демокрация, не като действителност, а като идеология на елита, особено на икономическия и културния, все още е тук и съвсем осезателно ни вреди и пречи. Сурков се опита да създаде фасада на „демокрацията“ (със срамежливата уговорка, че тя в Русия не може да не бъде „суверенна“, защото иначе въобще няма да я има). Тази фасада бе предназначена за Запада, но там никой не повярва в това. А и вътре в страната никой не повярва, а и сега не вярва. А ние неизвестно защо още продължаваме да пазим тази опаковка. И така, под понятието „демокрация“ Сурков се стремеше да изпрати сигнал към западните и руски либерали. Имаше замисъл по този начин да направи компромис. Но от това нищо не излезе. Сурков обаче, честно казано, не се и стараеше истински. Аз му предложих да публикуваме по-сериозни материали от вестникарските статии. Да започнем да разработваме това сериозно, като политическа теория, да създадем интелектуална лаборатория, която прецизно да очертае тези територии, вътре в които ще бъде описано съдържанието на демокрацията, непротиворечащо на суверенитета и патриотизма, което означава не либерална, а нелиберална демокрация, но той не обърна внимание на това. По негова молба, представена ми като предложение на Путин, аз написах цял учебник по „Обществознание за гражданите на нова Русия“, където суверенната демокрация беше по-основателно осмислена. Впрочем учебникът се хареса на властта, но ми съобщиха, че в процеса на неговото внедряване силно се е противопоставила либералната общност и… мафията, която печели от бизнеса, свързан с отпечатването на задължителна учебна литература. Тоест, както и преди, хидрата е силна и даже администрацията на президента е принудена да се съобразява с нея.
Малко преди 2008 г. Сурков загуби интерес към това. Един път той се изказа така: „Суверенната демокрация“ е като хит на сезона, не трябва дълго да се върти една и съща песен. Трябва да измислим и нещо друго… Поговорихме си за суверенната демокрация, сега да преминем към нещо друго.“ Ето така несериозно властта се отнасяше към идеите, идеологията и концепциите. Даже и към тези, които сама издигаше. По-късно, когато напусна постовете във властта, Сурков предложи нова концепция, наречена „дълбокият народ“. Аз много бях писал и за „дълбоката държава“ като ядро на „суверенната държавност“. Определянето на руския народ като субект на историята лежи в съставянето на самия учебник по „Обществознание“, за който споменах по-горе. Фактът, че Сурков се обърна към концепцията за „дълбокия народ“ ме радва. И въобще, в последно време Сурков се стреми да се представи като патриот. Това при него не се получава много убедително, тъй като постоянно се хлъзга към постмодернизма и стилистиката на либералния цинизъм. Но от време на време той прави изказвания с такива тези, които по-рано сам осмиваше или изкривяваше до неузнаваемост. Но тук не трябва да го съдим строго. Ако това е негова искрена еволюция, то това е хубаво, и ние трябва да го подкрепим затова. Разбира се, неговата постмодерна стратегия, когато беше в Кремъл и постоянно смесваше патриотите и либералите, като заставяше либералите да произнасят патриотични речи, а патриотите обратно, да вървят в либерална посока (ако някой се противопоставяше, той го маргинализираше или го унищожаваше), беше меко казано съмнителна. Смесвайки всеки с всички, той способства за неутрализирането на обществения на живот. Така се извърши „зануляването“, за което той написа книга с изразителното заглавие „Около нулата“. Сурков се оттегли и за миг изглеждаше, че лошото вече е назад… Но след неговото оттегляне от вътрешната политика идеологическият живот въобще замря. Фактически той спря. Сурков се опитваше да съедини противоположните страни една с друга, за да се получи нулев резултат без да предизвика късо съединение. А неговият приемник даже прекрати имитацията на някаква идеологическа активност.
Аз имам двойствено отношение към периода на Сурков. От една страна, добре, че там имаше поне някаква имитация на мисъл. Доверие, разбира се, тя не предизвикваше. Но по-добре така, отколкото никак, както е днес. Впрочем тезите, които декларира днес Сурков, и които по същество са патриотични, в подкрепа на „дълбокия народ“ или „суверенитета на Русия“, аз приветствам и одобрявам, независимо от кого излизат. Та даже това да е и „дяволът“. Ако „дяволът“ говори неща, които са в полза на укрепването на суверенитета на Русия, нейната държавност и защитата на народа, макар и да има задни мисли, въпреки това, сами по себе си тези мнения не са лъжливи. И те трябва да бъдат подкрепени. Ние не можем да се откажем от истината като такава, само заради това, че излиза от устата на съмнителни и не толкова авторитетни хора.
Трансцендентната власт над трите ѝ разклонения
В класическата демокрация всичко е основано върху разпределяне на пълномощията върху трите клона на властта, законодателната, изпълнителната и съдебна. Липсата на баланс между тях лесно довежда до криза. В нашата държавна система такава опасност е малко вероятна. Балансът между трите клона се съблюдава за сметка на трансцендентна инстанция, която е представена в лицето на Путин. Според мен това е много правилен монархическо-авторитарен модел. И изпълнителната власт в лицето на правителството, и законодателната власт в лицето на Държавната дума, и даже съдебната власт в лицето на Върховния съд днес не притежават никаква субектност. И това е прекрасно. Защото властова субектност не се намира у тях, нито като цяло, нито поотделно. Тя се намира у Путин. Именно Путин хармонизира, съгласува и изгражда от своята трансцендентна позиция взаимодействието между трите клона на властта. Това е възможно единствено поради това, че неговата власт е най-висшата власт и стои над изпълнителната, законодателната и съдебната. По тази причина, преди всичко съдебната власт, и в крайна сметка конституционния съд до голяма степен губи своето значение. Конституционния съд придобива истински смисъл там, където просто няма трансцендентна власт, която да балансира споровете между правителството и парламента. Но доколкото у нас правителството и парламента имат над себе си освен премиера и говорителя, една още по-висока фигура, тоест президента, функцията на Конституционния съд става чисто техническа и губи своя политически смисъл.
Ние всички знаем как Държавната дума зависи от Путин, как всички политически партии зависят от Путин. Те съществуват само благодарение на неговото съгласие, че трябва да съществуват. Тях ги има, те присъстват в парламента и се ръководят от тези, които ги оглавяват, но само за това, че Путин е съгласен с това, или че даже именно това иска. Даже критикувайки Путин, те правят това по строго съгласуван с него ред. Затова тук, разбира се субектността е минимална. И според мен при сегашните условия това е прекрасно. Това способства за неутрализиране на рисковете. Що се отнася до правителството, то тук отново е в действие трансцендентната власт, превръщаща цялото правителство, включително и премиера в чисто технически изпълнители. Стратегическите въпроси от международната политика, отбраната и голямата част от икономиката ръководи лично Путин. А хората, които отговарят за това в правителството, само изпълняват неговите разпореждания. Затова в руския Левиатан просто няма три власти, които би трябвало да изградят модел на взаимодействие помежду си. Има една власт, изтичаща в три корита. И за днешната руска действителност това е оптимално.
Путин дойде в тази система в хода на ликвидацията на аварийното състояние на държавата през 90-те години. Той укрепи Думата с напълно лоялни към него безотговорни чиновници („Единая Россия“), изхвърли либералите (СПС), замрази безвредните и послушни „леви“ (КПРФ) и „десните“ (ЛДПР). Всички са неутрализирани и тотално управляеми. И това е отлично. За правителството даже няма какво да говорим. То се формира от тези, които посочи Путин. А Конституционния съд няма кого и какво да съди. Путин вече всичко е осъдил. Друг е въпросът, че всичко това става все по-безсмислено. Фасадата на трите власти е данък към западните критерии за демокрация. В това няма нищо суверенно. Суверенно в такава система е само това, че тя въобще не притежава и най-малка частица субектност. Тоест това не е демокрация, а празна пародия. И такъв модел не може да бъде просто безсмислен, ако говорим за суверенитет. Суверенността изисква неутралност. В периода, когато се ликвидираше аварията, всичко това беше оправдано. Но аварията горе-долу е ликвидирана. И сега се става ясно, че в хода на спасителните работи е бил използван целият подръчен материал, включително и този, който въобще не е бил необходим. Така по-доброто тръгва по пътя на враждата с доброто, или по-точно не с толкова лошото, каквото беше през 90-те години. Трите власти в съвременна Русия, това е средно настояще и преодоляното ужасно минало. Но в това въобще отсъства бъдещето. В това няма нито идеи, нито етика, нито народ. Това е полезна симулация, постепенно изживяваща своята полезност. И всичко зависи пак от един човек. Ако Путин сериозно се замисли за бъдещето и обърне сериозно внимание на това, че в държавата трябва да има дух, етика и душа, че трябва да има живот за народа (а не просто оцеляване), тогава и всички негови подчинени ще бъдат принудени да се замислят върху това.
Успехи на неутрализацията и предсказуемост на правилно направения избор
Има ли в подобна структура на руската държавност запас от стабилност? Това е най-острият въпрос. В известен смисъл, това е държавна тайна. Формално погледнато, очевидно е, че Путин контролира ситуацията. Резултатите от избори, и като цяло подкрепата за режима, ще бъдат такива, каквито Путин поиска. Затова той е и трансцендентна власт, за да управлява всичко. Ако у нас имаше политика, то ние бихме могли да предполагаме ще мине ли или няма да мине. А така, както всичко е неутрализирано, може и да не гадаем. У нас всичко е неутрализирано. И лошото, уви, и доброто, а най-доброто въобще е поставено извън закона. Навални е неутрализиран, а сега и неговите привърженици са неутрализирани. Неутрализиран е също така и руският избирател. Ние живеем в общество на държавна неутрализация. Всички сме неутрализирани и не можем да представляваме заплаха за страната. В това има както светли, така и тъмни страни. Можем да се радваме, че повече няма заплахи. Но в някакъв смисъл и самите нас ни няма… А, като граждани, точно ни няма. „Единая Россия“, всъщност е тази институция, която опростява неутрализацията. Партията не излиза с никакви идеи, защото не трябва да се мисли, нито с някакви действия, защото да се действа също не трябва. Това просто е дисциплина, както в спорта. Харесва ти, не ти харесва, помпай мускулите, бягай и скачай. Точно по същия начин е и с избирателите. Дали им харесва или не, ядосани ли са или безразлични, вървете и гласувайте. Има хора, на които им е все едно, а има и хора, които са озлобени. Обаче на всички им е казано: седнете в „поза лотос“ и се отпуснете. Именно тази „поза лотос“ се нарича „избори“. От гледна точка на държавната целесъобразност, всички са длъжни да гласуват именно така, както и ще гласуват. На Навални, от гледна точка на същата тази държавна целесъобразност, му е време да почине и да започне да мисли правилно. Ако той не иска да мисли правилно, значи ще му удължат времето за „почивка“. Това е дисциплина, спорт и ако е удобно, политическа гимнастика на властта. Каквото поискат, това ще си изберат. Защото изборът е направен.
Преход към империя
Намираме се в състояние, когато първата фаза от спасяването на държавата след късния съветски строй и последвалата след него либерална вакханалия от 90-те години вече е завършена. Определена управляемост, подреденост и устойчивост е възстановена. Падането в бездната е предотвратено. По-точно, не падаме стремително в бездната. Ние сме застинали над нея. И не падаме, което е радостно. И ето сега идва втората фаза. Тя се състои в това, че е необходимо да се изпълни този механизъм, който може да се каже, че сега работи, със смисъл и съдържание. Ние не можем да прилагаме към руската политика и руската политическа история западните критерии, защото те съвършено не ни подхождат. И последователността и смисъла на събитията у нас са съвършено други. Затова не можем да кажем, че преминаваме към либерализация, модернизация, реформи, западност и демократизация. Всичко това вече няма смисъл, даже в страните от Запада, а още по-неприемливо е за нас. Никакъв универсален смисъл в движението от старото към новото, никакъв еднозначен вектор за прогреса не съществуват. Искайки промени, задължително е необходимо да се уточни какви именно. Иначе това е напразен и глупав вопъл. Според логиката на нашата руска политическа история, втората фаза трябва да се заключава в прехода към руска координатна система. Руската координатна система разглежда империята като норма, а липсата на империя като аномалия.
Путин ремонтира катастрофалните последствия от периода на аномалията. Той почти завършва това. Нещо повече, той даже не „почти“, а напълно завърши ремонта. На материално ниво, на ниво на управление на процеса за централизация, Путин изпълни задачите си. Аномалията е неутрализирана, както казах и по-горе. Сега ние стоим на прага на необходимостта да преминем от извънредна ситуация по ликвидацията на последствията от политическата авария към следващия етап. И следващата необходима фаза е придаване на руската държавност на смисъла, духа, идеята, ориентирите на образа на бъдещето. Именно тук се намираме сега. Между първата и втора фаза от политическата история на съвременна Русия. Но преходът винаги е сложен. Струва ни се, че началото на новия цикъл е заплашено от загуба на постигнатите с такъв труд резултати от предишната фаза. С такъв труд успяхме всичко да неутрализираме, че е страшно да възраждаме, каквото и да било. Нали идеята, етиката и народът са нещо живо и непредсказуемо. Така миналото и настоящето се оказват в положението на враг на бъдещето. Те не позволяват на бъдещето да се сбъдне. Цялото напрежение на тази проблематика по смяната на фазите на политическата история лежи на плещите на Путин. Нали именно той е ликвидаторът на аварията. И той като спасител се справи забележително с тази трудната задача. Сега обаче предстои да се реши много по-сложна задача: ще може ли той да се придвижи по-нататък? Тъй като за това трябва съвсем друга стратегия, друга стилистика на властта, и накрая, друга политическа система.
Компромисът на имплицитния монархизъм, скрит зад фасадата симулираща демокрация с множество либерални компромиси и в съчетание с безидеен, безнравствен елит и пълно отсъствие на социална справедливост в обществото, е изчерпан. Това, което беше оправдано и необходимо, на свой ред става преграда на пътя, по който трябва да вървим. Путин завършва първата фаза. Способен ли е той да премине към втората? И ако не е, то кой ще направи всичко останало? Ще може ли той да премине критичната точка, когато стане очевидно, че ситуацията никога няма да се повтори? А в периода на Медведев ние с очите си се убедихме, че 90-те не са толкова далече от нас и напълно е възможно да се върнат. Очевидно е, че не трябва и по-нататък да се занимаваме с авариен ремонт на това, което вече е спасено и вече не е в аварийно състояние. В това се заключава и остротата на сегашния политически момент. Защото от гледна точка на формалната логика, задачата за ликвидация на политическата катастрофа от 70-90-те г. на ХХ век е решена. Позитивните резултати са налице. Да ходим замислени с гаечни ключове там, където тръбата вече не тече е странно. Нещо повече, това може да стане начало на нов разпад. Необходимо ни е ново ниво на политическо мислене, нов формат на руска държавна рационалност, пълноценен и вдъхновяващ образ на бъдещето. В това се препъна съветската система в последния си период. Тя нямаше визия за бъдещето, или в него просто никой повече не вярваше. И тя рухна, оплела се в настоящето и в решаването на безконечни технически въпроси, които се оказаха нерешими.
Именно със загубата на хоризонта за бъдещето, с отсъствието на вдъхновяващ и убедителен стимул за историческото битие на великия народ беше съпроводена катастрофата и гибелта на великата държавност през 1991 г. Ето това рискуваме да се повтори. Затова сега навлизаме в сложна област. От една страна, Путин както и преди е победител във вътрешната политика. До голяма степен поради това, че вече няма кого повече да побеждава. Като цяло всичко работи и се движи. Невинаги идеално, но се движи. А от друга страна, времето започва да изисква нещо друго, което Путин никога не е правил. Може би, това не е и задача на Путин. Но тъй като в съвременните условия той и само той притежава цялата, пълна трансцендентна власт, кой тогава освен него? Останалите успешно са неутрализирани. Това е много тънък момент. И дай Боже да преживеем този най-труден и преломен момент в нашата история. Трябва ни ново начало на руската държавност. Левиатан трябва да бъде идейно просветлен, трябва да придобие ново управление, този път нравствено, тоест от истински аристократичен елит. И това управление трябва да стане недеспотичен механизъм за принуда и поробване, а инструмент на самия народ, свободно и суверенно определящ своя драматичен и героичен път през историята.
Превод от руски: Никола Стефанов
