Фабрис Баланш: Афганистан е архетип на отмъщението на географията

- Какви са специфичните особености на Афганистан?

- Това е планинска страна, с притиснати между склоновете долини, с проходи за преминаване от една област в друга: това е разделена от прегради страна. Очевидно това създава проблем за всички сили, които искат да проникнат в нея. Релефът е изключително труден за покоряване. Това физическо разделяне има човешка, социална страна. Афганистан наброява различни етноси, които населяват долините: пущуни, узбеки, таджики. Самите етноси са разделени на съпернически кланове и племена. Дори централната власт в Кабул по време на кралството не е успяла да постигне пряк контрол над населението.

Тази физическа реалност и това етническо разделение са основните измерения на разбирането на страната. Те са свързани помежду си: племената могат да запазят своята специфична идентичност, благодарение на физическата география на терена. Например, те са господари на долината. Нека да уточним, че географията има два обекта на изследване: физическата география и човешката, културната специфика на страната. Западните лидери не искаха нито да го видят, нито да го разберат и точно това ги доведе до фиаско.

- Тази особеност част ли е от американското поражение? Беше ли загубен предварително този конфликт?

- Конфликтът не беше непременно загубен предварително. Но една западна армия, като американската, среща големи трудности при този релеф. Тя положи големи усилия да контролира територията. Ирак е съставен предимно от големи равнини, така че там беше по-лесно в това отношение, но американската армия се сблъска с култура, която не разбира.

Същото е и в Афганистан. Американците не успяха да разберат етническото и племенно многообразие. Това е проблемът на великите сили, които искат да направят “смяна на режима”, насърчавайки демокрацията, правата на жените, човешките права, но всичко това в разрез с обществото и афганистанския консерватизъм, т.е. с реалността в страната. Просъветските лидери, Бабрак Кармал и Наджибула, също искаха навремето да модернизират страната по комунистически модел и се сблъскаха със същите проблеми. Западът повтори тази грешка.

- Географията ли е ключът към геополитиката на Афгинстан, който никога не е бил колонизиран или окупиран трайно?

- Американският автор Робърт Д. Каплан написа една книга, излязла и на френски през 2014 г., “Отмъщението на географията” (La Revanche de la géographie (Ce que les cartes nous disent des conflits à venir). Той с право пише, че можем да изпращаме хора на Луната, но винаги ще имаме трудности да прекосим Хималаите. Има географски реалности, към които се прибавят културни реалности, които са от съществено значение и които трябва да бъдат взети под внимание. Можем да влезем в афганистанското общество и на драго сърце да провеждаме операции, но промяната на манталитета изисква много повече време. САЩ и Западът като цяло, със своите колосални финансови или технологични средства, мислеха, че ще успеят да променят дълбоко афганистанското общество и да спечелят сърцата и умовете.

Често се говори за международните отношения с обяснения за желанията, прищевките на всяка страна и наистина има такъв контекст, но това не е всичко. Нека вземем метафората на играта на шах: в геополитически план фигурките в играта са различните актьори и различните сили, но шахматната дъска, на която се играе, също има специфична динамика, квадратчетата не са еднакви: именно това е географията. Между квадратчетата има разлики, свързани с релефа и местната култура.

В офисите в Париж или Вашингтон всичко това се забравя. Географията им го напомня, виждаме го в случая с Афганистан. Дори бихме могли да кажем, че Афганистан е архетип на отмъщението на географията: труден за контролиране релеф, население, което трудно може да се промени. Западът среща много спънки в тази страна. От десетина години са намесват и други фактори, касаещи съседните страни, Русия, Китай, Пакистан, които спечелиха влияние: Русия и нейната военна намеса в Сирия, Китай, който има глобални намерения. Освен това, някои наляха масло в огъня, въоръжавайки талибаните, за да прогонят американците. Всичко това засили натискът над американското присъствие. Въпреки всичко, географската реалност не беше взета предвид.

В Афганистан “смяната на режима” (regime change) не може да се постигне така: демокрация не може да се установи с щракване с пръсти. Въпреки пилеенето на средства, присъствието на НПО, няма промяна. Това дори може да има обратния ефект. Видях го в Сирия: участниците в промяната на гражданското общество накрая си тръгнаха. НПО, които популяризират човешките права, форматират активисти, които са напълно неадекватни на местната реалност и в крайна сметка поддържат илюзия за успеха на тази политика. Тъй като от местния персонал до мениджърите на НПО, всички имат интерес бюджетите да бъдат възобновени, за да запазят работата си, а местните активисти да получат виза за Европа или Северна Америка.

Същата стратегия надделява в западната дипломация. Този, които е реалист, се отстранява, а този, който поддържа илюзията, получава повишение. Така че е нормално Кабул, витрина на западния успех в Афганистан, да падне за няколко часа. Близо 200 млрд. долара бяха похарчени за възстановяването на Афганистан и неговите институции и ето го резултатът. Стратегията трябва да бъде различна, трябва да има управление, по-близко до местните реалности, и да не се стремим да налагаме нашите западни концепции на този тип общество. От гледна точка на управлението, трябва да насърчаваме непрякото управление, където се оставя място за автономия на различните групи, на различните етноси.

Реалността, която не се разбира, етническото, племенно и кланово многообразие, е основният фактор за организация на обществото и политиката. Социалните класи не са фактори на политическата мобилизация в Афганистан,  а етносът и племето. Това се вижда в много страни: Иран, Ливан и т.н.

- Защо не се вземат предвид тези данни, които са постоянни? Какво е поуката за ролята на географията в геополитиката и историята?

- Това е свързано със състоянието на духа на вземащите политически решения, онези, които решават дали да има военна намеса, които определят политиката и управлението. Ирак, Сирия и Афганистан свидетелстват за същия проблем: стратегиите се измислят от хора, които проектират в тези страни западни концепции, а понякога дори фантазии. Хората, вземащи решения, често са завършили политически науки и не владеят географията и всички тези реалности. Те не познават нито населението, нито терена, защото не излизат от кабинетите си. Освен това, те нямат доверие на хората, които са на място, защото заключенията им противоречат на тяхната мисъл. Всички тези причини са в основата на иракското, сирийското, а днес и афганистанското фиаско.

Проблемът е и в това как решава човекът, който взема решения: то рядко се основава на информацията от терен. Днес Западът води война 2.0: гледа Туитър, наблюдава социалните мрежи, но не проучва на място. Талибаните обаче в дълбоките си долини не общуват в Туитър!

В интернет Западът ще забележи хората, за които се смята, че са местните играчи. Те са видими в мрежата, защото говорят английски и имат много последователи. Но тези хора са елит, откъснат от местната реалност. Западът не познава истинските играчи, те идват от периферията. Идеалният пример е Националният преходен комитет в Либия. Имаше досиета за всички, за които се смяташе, че са част от либийския елит (университетски мрежи), но се оказа, че това не са истинските участници в бунта. Подкрепихме един напълно откъснат Национален преходен комитет, който няма реална власт.

Географията трябва да проучва терена. Географията имаше много голямо значение до средата на ХХ век. Рене Кайе беше първият западен човек, отишъл до остров Тимбукту и върнал се оттам. Имаше доверие в хората, които са го видели.

- Защо географията вече не се цени?

- Несъмнено защото днес, със сателитите и дистанционното наблюдение редом с други, се смята, че можем да минем без хора на място. Смята се, че имаме достатъчно информация, но ни липсва най-важното: да познаваме обществата.

Говоря от опит. Когато бях във Френския институт в Близкия изток, в Сирия, почти не можехме да излизаме, официално от съображения за сигурност. Колегите, които искаха да останат в Института, работеха в кварталите, разположени около него. Или още по-добре: оставаха в библиотеката. Ако, въпреки всичко, искахме да се възползваме напълно от това, заради което сме получили тази длъжност, много привилегирована във финансово отношение, и да направим сериознни теренни проучвания, тогава бяхме санкционирани.

Това отчасти обяснява френския неуспех в Сирия. Въпреки наличието на раздут Френски институт в Близкия изток, където много изследователи се радваха на хубави доходи, оставането на власт на Башар ал Асад изглежда беше изненада за тази малка група. Онези, които се съмняваха, че авторитаризмът ще падне, предпочетоха да си мълчат, за да не бъдат приковани на позорния стълб. Защото не е добре да имаш мнение, противоречащо на хората,  вземащи политически решения, всички те произлезли от калъпа на политическите науки, където теренната география отсъства. Ако добавим деколониализмът и културата на отмяна (cancel culture), която е на мода в университета и големите училища, разбираме, че изследователи и студенти ще се отдалечават още повече от реалността на Близкия изток.

Превод от френски: Галя Дачкова