Дългото мълчание на Селинджър и неговото отдръпване от публичния живот привлякоха повече клюки и възмущение от обикновено – сякаш той дължи на нас, читателите, повече от своите думи, все едно ни дължи личността си и присъствието си в телевизионни предавания – и допълниха мита за автора като груб религиозен мистик. И въпреки че беше избрал да бъде отшелник в живота, в творбите си съвсем не беше отшелник. Смъртта му ни кара да забравим мита и да си спомним отново магическия свят, който той описваше такъв, какъвто е, със своя уникален хумор, с усета за американската реч, заразителния плам и несравнимо очарование. Гласът на Селинджър, който озаряваше и съживяваше тези страници в продължение на две десетилетия, промени американската литература от петдесетте и шейсетте години така, както само Хемингуей го беше постигнал.
Дж. Д. Селинджър

(Детството на повечето американски писатели е белязано от един от двамата автори.) И ако Хемингуей има принос за по-големия реализъм в американска литература, то превръщането й отново в по-мека, дори мелодраматична, е заслуга на Селинджър.

„На Есме с любов и омерзение”, който бе публикуван в броя ни от осми април 1950 г., е разказ за ужаса и шока от битките по време на Втората световна война – младият Селинджър участва в някои от най-жестоките сражения. Разказ, изненадващо приключващ с предложение за противоотрова – простичките, прями и непокварени думи в писмото на младата Есме до разказвача, след които той вече не е напълно сломен. Това беше комедия, чиста душевна пълнота, сърцато (да използваме любимо негово определение) въведение към ранните му разкази, които дойдоха като откровение за читателите. Сиянието на Фицджералд и стилът на Ринг Ларднър витаят из тези страници, но това, което продължава да изумява, е готовността на Селинджър да докосне и да бъде докоснат, неговата свръхсетивност и към най-малките звуци и радости в живота. Самоубийства и странни смърти се случват в неговите разкази – една разтърсваща история е посветена на „тенис диалога” в телефонния разговор между предаден съпруг и любовника на жена му, с когото тя му изневерява в момента – но тонът на техния разговор е жив, с любопитство към преживяването и носи обещанието за религиозните прозрения, такова обикновено събитие може да породи. Типичен герой на Селинджър е малкото момче от „Долу при платноходката”, което бърка думата „евреин” с „хвърчило” и смята, че баща му е злобно сравняван с „едно от онези неща, които отиват горе в небето... С връв, която ти държиш”.

Селинджър беше заклет романтик, наблюдател на детайлите в света и в частност – в Ню Йорк. Няма друга книга, която да описва град така, както „Спасителят в ръжта” представя Ню Йорк от 40-те години. Има ли друг автор с по-добър усет за американския разговор? (Веднага се сещаме за мъжа, стоящ на мястото зад Холдън Колфийлд в „Рейдио Сити Мюзик Хол”, който, гледайки трупата „Рокетс”, постоянно повтаря на жена си: „Знаеш ли какво е това? Това е прецизност”). Един самовглъбен автор не слуша, но Селинджър бе безподобен слушател: страница след страница се лее чист разговор – трогателен и истински, но най-вече забавен. Той беше най-напред хуморист със сърце и чак след това мистик със собствени идеи, или по-скоро идеите му идваха от хумора. Това бе финалът – почти поука – на „Зуи”, почти последния издаван разказ на Селинджър: „Дебелата дама на Сиймор”, който отправи неговото изкуство до публиката, до всички нас.

Колкото до Холдън Колфийлд, той до такава степен става част от живота на своите читатели, че те го възприемат по-скоро като човек, на когото могат да звъннат по телефона, отколкото като литературен герой, когото да анализират. Преди време четиридесетгодишен любител на „Спасителят” дава книгата на своя дванадесетгодишен син, изпълнен с тревога да не би времето и начинът на мислене да са се променили прекалено много. Ни най-малко – момчето приема книгата в сърцето си така, както някога сторил баща му, за него тя се превръща в чернова на житейски пътеводител и то използва последните няколко реда за свое мото в училищния годишник. В американската литература има три съвършени романа, които стигат до всеки читател при всякакви обстоятелства: „Хъкълбери Фин”, „Великият Гетсби” и „Спасителят в ръжта”. От тях трите само „Спасителят” очертава една цяла съвкупност от човешки опит: тя е – както на английски, така и на френски и холандски – настолна книга на младото сърце. Но следващата творба на автора – сагата за семейство Глас, е върховото му постижение. И въпреки че потъването на Селинджър в света на семейството носи своята нереалност – никое еврейско семейство интелектуалци не говори точно така, нито пък се отнася към свой член толкова безкритично – то основната идея на романа е универсална. Златната нишка, която пробягва в него, е темата за самоубийството на Сиймор, така шокиращо предадено в „Идеален ден за лов на рибка-бананка”. Как сред толкова много радостни преживявания животът може да стане толкова непоносим за човек, който сякаш го е овладял?

Критиците често дискутират растящата самовглъбеност в творбите на Селинджър, вярата на героите им собствената им значимост, която понякога сякаш създава нова религия. Но изолираността му през последните няколко десетилетия не трябва да помрачава вродения му талант да дарява радост. Посланието на творбите му винаги е едно: сред злобата и фалша на социалния живот изкуплението се ражда от прямите думи и детското очарование, от всички форми на неосъзната невинност, които все още съществуват в обкръжението ни (с нотка на смущение, че някой би могъл да сбърка празнотата с невинност, така както Сиймор изглежда направи със своята Мюриъл). Това послание е в онези особени неща, които той с радост записва. В паметта неговото писане представлява цял каталог от такива моменти: писмото на Есме и нейният счупен часовник; малкото момиченце с дакела, който подскача по Парк Авеню в „Зуи”; плочата „Малката Шърли Бийнс”, която Холдън купува за Фийби; палтото на Фийби, закачено на въртележката в декемврийския здрач на Сентрал Парк, великденското пиле, оставено върху коша за боклук в края на „В навечерието на войната с ескимосите”; Бъди, насред магията на здрачен Ню Йорк, след като Сиймор го е научил да играе на стъклени топчета („Би ли се опитал да не се прицелваш толкова много?”), той тича да вземе сладолед от „Луи Шери”, за да бъде изпреварен от своя брат; и малкото момиче в самолета, което обръща главата на куклата си, за да може и тя да види Сиймор. Но тези неща сами по себе си не бяха достатъчни да задържат Сиймор на тази планета – или както изглежда понякога, достатъчни да задържат неговия създател напълно тук, и все пак това не помрачава красотата от тяхното осъзнаване. В „Сиймор: запознаване” Сиймор, мислейки си за Ван Гог, казва на Бъди, че единственият въпрос, който си струва да бъде зададен на писател, е: „Изгряха ли повечето ти звезди”? Писането, истинското писане, е плод не на дребнаво морално осъждане. То е писане с очи, слух и сърце. Никога американски автор не ще има по-наострен слух, по-бдителен взор и по-пламенно сърце от Селинджър.

Адам ГОПНИК, New Yorker

Превод: Мария Райкова

Още от категорията

Напиши коментар