- Автор: Николай Гочев
- 19 Ное 2020
- 1529
- 8
По времето на социализма, когато хора като него бяха изключени от политическия живот и мъчно можеха да разчитат на висока академична позиция, той превеждаше от старогръцки и пишеше книги.
Така се появиха „Омировият епос“ (най-изчерпателната книга за Омир, писана у нас), „Литературата на елинизма“ (първи обзорен труд за тази епоха), „История на старогръцката култура“ (също, първо цялостно представяне на огромната тема).
Посочвам само най-влиятелните.
Те се четат и ще се четат и в бъдеще. Но още повече читатели имат преводите му: „Характери“ на Теофраст, „Цезар и Александър“ (и други) на Плутарх, „Към себе си“ на Марк Аврелий, „Дафнис и Хлоя“ на Лонг, множество Платонови диалози, между които изключително тежките „Софистът“ и „Теетет“.
След сриването на режима той получи възможност да се заеме с обществена работа; и се зае с онова, което го интересуваше и му подхождаше. Беше посланик в Гърция, председател на фондация, която финансираше културни и обществени проекти; и най-важното – управляваше университет.
На образованието гледаше не просто като на натрупване на сведения, нито само като овладяване на умения, колкото и да са полезни; но преди всичко като формиране на осъзнати и обосновани възгледи.
Наистина, възгледите могат да бъдат всякакви. Но не бива да се забравя, че той остана верен на убеждението си, че повърхностното образование е нещо лошо, а истински образован е този, който знае традицията на своите занимания още от първите й начала във времето; а мислите му възхождат към основни понятия и убеждения, в чиято употребимост и полезност се е убедил от собствен интелектуален и житейски опит.
Има хора, с които ти може да не си съгласен относно съществени въпроси, и въпреки това те са онези, които са те подтикнали към изследване; вдъхнали са ти смелост за мислене и действане. Това значи, че духът им е бил жив и творчески.
Такъв беше и неговият дух.
Източник: Фейсбук
