Под прикритието на гей правата - част I

               Съдията и романтичната мистериозност на брака

В мотивировката на съдебното решение по нашумялото дело Пери срещу Браун съдията Райнхарт отделя голямо внимание на значимостта на „брака“, като обяснява защо възможността за съвместно съжителство (статус, който в Калифорния предоставя същите права и задължения като брака) не е достатъчен негов заместител. Той твърди, че статутът на брака е уникален, че разликата между съвместното съжителство и брака е значима и че еднополовите двойки, на които е отказан брак, но са им предоставени същите права и отговорности посредством статута на съвместно съжителство, са лишени от нещо важно. Мимоходом той привежда многобройни романтични клишета за брака: “Думата „брак“ означава уникално признание, давано от обществото на хармонична, почтена, трайна и интимна връзка“. Той влиза в противоречие със здравия разум, който подсказва, че не е необходимо дадена връзка да има всички тези атрибути, за да получи правния статут на брак. В действителност браковете твърде често са безредни, кратки и бурни. Всяка година се извършват 16 800 убийства вследствие на домашно насилие.

Мистичният ореол на брака е в центъра на аргументацията на Райнхарт. Той описва вълнуващите емоции, които предизвиква правенето на предложение за граждански брак, “коленичейки в ресторанта или с думи, изписани на голям екран в стадиона”. Позовава се и на известни цитати от изтъкнати исторически фигури, които по-скоро извикват в съзнанието представата за брака като капан и като форма на социален контрол.

Основната теза на съдията е, че съвместното съжителство не е заместител на високо ценения статут на брака с характерната за него обща романтична привързаност, която го прави толкова важен, че отхвърлянето й при еднополовите двойки е оскърбление на човешкото достойнство. Според Райнхарт, макар в основата на брака да са определени материални договорености, те не определят значимостта на брака. Това, което наистина има значение, е романтичната мистериозност на брака и общественото му признаване. „Ние не честваме акта на сливане на банковите сметки на двама души; ние празнуваме, когато двойката сключва брак. ... Това е определящият начин, по който държавата показва уважение и почит към най-висшата форма на ангажирана връзка и към лицата, които са се свързали чрез нея”.

Сантименталните митове  за брака, залегнали в мотивите на съдебното решение по делото Пери срещу Браун (и в много други съдебни решения по брачни дела), свидетелстват за някои натрапчиви противоречия, които съпътстват адвокатската защита на еднополовите бракове. По-специално съдебните дела в Калифорния и проекта за предоставяне „равенство на браковете”. Когато живеем в система, която предпочита базираната на брака семейна структура и предоставя на хората, които се придържат към този модел над 1000 федерални юридически права и защитни механизми,  подпомагащи живота им, това „свободен избор” ли се нарича? При условие, че целият смисъл на юридическия брачен статут е да идентифицира предпочитания от правителството начин за изграждане на семейство и да му осигури всякакви облаги, които са отказани на всички други форми на взаимоотношения, трябва ли да определяме това като “брачно равенство”? Самият термин е  вътрешно противоречив, защото бракът означава създаване и поддържане на определена йерархия на отношенията и отговорностите (здравни грижи, опекунство на деца, социално обезпечение, имигрантски статут)?

И какъв е смисълът да се отказва този статут на лесбийските и гей-двойките?

А какво да се каже за съдебните процеси от рода на делото Пери срещу Браун? Не беше ли това най-голямото публично оскърбление  на човешкото достойнство на хомосексуалните и транссексуалните, извършено в щата Калифорния?

През последните няколко десетилетия учените и активистите изследваха противоречията, съпътстващи защитата на еднополовите бракове в САЩ. От една страна, съдията Райнхарт и адвокатите на еднополовите бракове представят брака като институция, полезна за обществото и за отделните граждани, сключващи брак, заради начина, по който тя организира обгрижването, собствеността и сексуалността. Борбата за разрешаването на еднополови бракове се представя като начин за отстраняване на несправедливостта или неравенството чрез помагане на еднополовите двойки да ползват по-добро данъчно облагане, системи за здравеопазване, наследяване и пр. Но това не се отнася за Калифорния, защото тези материални въпроси вече бяха урегулирани чрез признаването на фактическото съпружеско съжителство.

От друга страна, критиците на еднополовите бракове рисуват брака като метод за расово ориентиран социален контрол. Представят семейството като среда на насилие над жените и децата – там всичко е позволено по логиката на “личното царство”. Критиците отбелязват също, че повечето от привилегиите, предоставени на сключилите брак лица (споделени с партньора здравни осигуровки, наследяване на собствеността на партньора след неговата смърт, споделен имиграционен статут) облагодетелства предимно белите и богатите. Според критиците, защитниците на еднополовите бракове изграждат образ на категория „достойни за уважение” гейове и лесбийки, които строго спазват обществените норми (моногамия, привързаност към семейното огнище, консумация на брака и, забележете! -  патриотично опиянение). А това води до демонизиране на хомосексуалните и транссексуалните, които са извън групата на „достойните за уважение”.

                                               Замазване в розово

Дебатите за брака засягат и въпроса какви трябва да са фундаменталните цели на организациите на хомосексуалните и транссексуалните. Дали голямата цел да е допускането на гейовете и лесбийките до всички институции на американското общество - да могат да бъдат полицаи, войници, банкери? Защото законното допускане в тези институции е важен индикатор на бленуваното равнопоставено гражданство. Опонентите на този възглед твърдят, че целта на хомосексуалната и транссексуалната политика не трябва да бъде включване в  системите, които налагат принудителен контрол на колониална, джендерна и расова основа, а тъкмо обратното – да работи за премахване на тези системи. Защото включването в такива системите е капан - то ги легитимира като справедливи и неутрални, докато те продължават да причиняват вреди, а и повечето хомосексуални и транссексуални не извличат никаква полза  от повърхностната промяна на официалното юридическо равенство.Освен това, битките за включване в такива системи изискват инвестиране в романтичната митология и разграничаването на „достойните” от „недостойните".

Tози дебат повдига и въпроса за това какво означава да работиш за благосъстоянието на хомосексуалните и транссексуалните. Дали расизмът е централен или маргинален проблем на такъв проект? Централен или маргинален въпрос ли е съпротивата срещу колониализма? „Белите хора” обикновено поставят антирасистките или антиколониални проблеми (като мерките против бедността, принудителната имиграция и пр.) извън сферата на груповата самоидентификация (феминистки, хомосексуалисти, хора в неравностойно положение). Цветнокожите и имигрантите обикновено смятат, че когато тези въпроси се поставят на дневен ред, разрешаването им всъщност действа главно за благото на „белите хора”.

Тези дебати и противоречия не са нови за САЩ. Но днес въпросът за юридическото равноправие на гейовете и лесбийките (в някои случаи и транссексуалните) играе огромна роля и в глобалния дискурс на човешките права. Степента, до която страните приемат някои знакови законодателни реформи, ориентирани към лесбийки и гейове, и по-специално тези, признаващи брака и достъпа до военна служба на гейовете и лесбийките, все повече и повече се разглежда като изключително важна за репутацията на страната по отношение на спазването на човешките права.

Напоследък САЩ и Израел полагат големи усилия да представят страните, в които са дадени права на лесбийките и гейовете, като“модерни”, а страните, в които няма такива права, по-специално арабските и африканските държави, като “изостанали” и “недемократични”.

Стратегията за използване правата на лесбийките и гейовете като индикатор за това коя страна е защитник на човешките права се нарича  “замазване в розово” (pinkwashing) - алюзия за един от символите на ЛГТБ (лесбийки, гейове, транссексуални и бисексуални) движението: розовия триъгълник.

Проф. Катерине Франке резюмира това явление така: ”Позицията на държавата по отношение на правата на “нейните” хомосексуалисти стана ефективен инструмент на външната й политика . . . за да й създава прогресивна репутация, докато другата й политика, по отношение на  националната сигурност, имиграцията, неравенството в доходите и милитаризмът са всичко друго, но не и прогресивни. . .  Модерните държави признават сексуалното малцинство и осигуряват на това малцинство защита, базирана на правата им. Предмодерните държави не осигуряват такава защита. Признато като модерно, третирането на хомосексуалистите от държавата скрива недостатъците на другите видове човешки права. Докато държавата се отнася добре със своите хомосексуалисти, международната общественост ще я гледа по друг начин, ако се стигне до нарушения на други човешки права.”

Речта на Хилари Клинтън през 2011 г., в която тя казва, че  “правата на гейовете са човешки права” и изреченията за „гей браковете” в тържествената реч на Обама по случай встъпването му в длъжност през 2013 г., са примери за американски pinkwashing. Речта на Клинтън убедително демонстрира сравнително новата логика на империализма на САЩ: че САЩ ще използва правата на гейовете, за да упражни натиск върху някои дъжави. Клинтън използва темата за правата на гейовете и лесбийките, за да прокара идеята, че САЩ е световният полицай, налагащ в световен мащаб демокрацията. Правата на гейовете действат като новo оправдание за тази имперска роля на САЩ - оправдание, което много добре се вписва в антиарабските и антимюсюлмански настроения и войната против тероризма. Подкрепата на еднополовите бракове, изразена от Обама пред Националната конвенция на Демократичната партия и в речта му по случай встъпването в длъжност, му помогна да обрисува администрацията си като прогресивна и обичаща равенството и да отклони вниманието от очевидните провали на същата атзи администрация.

Терминът “pinkwashing” се използва най-често за описване на стратегията, следвана от Израел в последните години, за да се рекламира като лидер в спазването на човешките права. Израел работи с експерти по маркетинг, за да си „изгради нов образ”, опитвайки се да измие своята международна репутация на брутална окупационна сила. Новият имидж е фокусиран върху представянето на Израел като “модерната демокрация” в Близкия Изток. Израел се рекламира като идеалната туристическа дестинация за гейове и лесбийки, заради модерното си законодателство, зачитащо правата на сексуално различните.

През 2012  г. една туристическа група от активисти по правата на лесбийките и гейовете, финансирана от Израелското консулство, посети Сиатъл. Представители на хомосексуалните и транссексуалните, свързани с този тур, между които бях и аз, установиха контакти с организации и институции, които се бяха съгласили да организират срещи с участието на гастролиращи лектори. По време на моите разговори чух две конкретни реакции за събитията в Сиатъл, които бяха особено красноречиви и поучителни. Първо, много хора, които подкрепяха тура и мислеха, че не трябва да се отмени нито една среща, твърдяха, че дори и да се противопоставяме на израелската война срещу тероризма и третирането на палестинците, трябва да приветстваме признаването на гей-правата (включително гей-браковете) от израелското правителство. Според тях спонсорирането на такива лектори от страна на Израел е признак на напредък, който трябва да се приветства от ЛГБТ навсякъде. Второ, в разговорите  с юридическите органи на ЛГБТ, които организираха една от срещите с Израелското консулство, бе заявено, че те смятат срещата за “политическа”, защото ще се говори за окупацията на Палестина. Полезно е тези реакции да се обсъдят в светлината на повдигнатите от тях въпроси и в по-широкия контекст на това какво представляват бракът и милитаризмът.

                                                                                                   (Следва продължение)

1. Дийн Спейд (Dean Spade) е доцент във Факултета по право на Университета в Сиатъл. Участник в проекта „Връзка с традицията“ на Колумбийското висше училище по право. Автор на книгата: „Нормален живот: административно насилие, критична транс-политика и правни ограничения”. Повече за него на: www.deanspade.net

Превод от английски език: Иглика Митева