Има ли изход за БСП

Този път обаче проблемът беше ясно артикулиран не от политическите противници на БСП, а от знакови фигури вътре в партията, които не просто изразиха мнение, а директно отказаха да участват в поредното представление, организирано от вътрешнопартийните лобита.
Тези действия на вътрешнопартийната опозиция, която не е структурирана организационно, но е по естествен път консолидирана в говоренето си, от своя страна след изборите доведоха до развенчаването на мита за “непоклатимата монолитност на социалистите”, които може и да не се обичат един друг, но никога не изнасят вътрешнопартийните си проблеми пред обществото.

За пръв път от началото на прехода, висши функционери на БСП обвиниха в прав текст и публично действащия председател и посоченото от него ръководство в клиентелизъм и груби грешки в партийното строителство. Обикновено социалистите, от свалянето на Вълко Червенков до днес, стоварваха вината за престъпленията на партията си върху вече сваления от тях партиен ръководител, като голямата част от партийното ръководство рязко се дистанцираше от него. В тази тенденция има две изключения – Александър Лилов, който се оттегли сам от поста председател на БСП, без да е участвал директно в изпълнителната власт, и Георги Първанов, който поради избирането си за президент избегна тежката вътрешно партийна разправа.

Днес нещата стоят по съвсем друг начин – партийното ръководство е атакувано вкупом заедно със своя председател Сергей Станишев, като атаката идва не на закрито заседание на Националния съвет на партията, а от страниците на вестниците и от телевизионния екран. От своя страна Станишев и обкръжението му правят нещо, което никой друг досега не си е позволявал – отказват да поемат мълчаливо отговорността за разгрома на БСП и очевидно няма да се оттеглят без битка от ръководството на партията. Всъщност тази битка започна още преди изборите, когато на избираеми места в листите попаднаха главно приближени на Станишев партийни функционери. Резултатът от това вероятно ще бъде дълбоко разделение вътре в партията и монолитност на най-малката парламентарната група в историята на БСП.

Дори и в близките месеци в партията да се появи ясна алтернатива на модела “Станишев” и тя бъде избрана, то реформите, които минават през публично и искрено признаване на провала, ще бъдат блокирани от парламентарната група, защото ще бъде много трудно хора като Румен Петков, Румен Овчаров и Асен Гагаузов да приемат доброволно ролята на провалени министри. Другият вариант е да бъде намерен типичният за БСП “разумен компромис”, който обаче изисква всички лобита да бъдат задоволени и захранени най-малкото с перспектива за власт, за каквато в момента е невъзможно да се говори.

На фона на разразяващата се вътрешнопартийна война, възможността за ритуално посочване на следващия председател от настоящия, както се случва неизменно от 1991 г. досега, силно избледнява, защото ако следващият председател на БСП е от обкръжението на Станишев, той ще се ползва със същото доверие като него и веротно ще получи същите упреци и обвинения от вътрешнопартийните си опоненти. С всяка следваща медийна изява вътрешнопартийната опозиция декларира, че този път няма да мълчи срамежливо и да се задоволи с подхвърлените й от новото ръководство трохи. Признаването на грешките при управлението и персонализирането им с един човек, което да спаси целостта на партията, както се случи с Тодор Живков и Жан Виденов, вече е невъзможно, защото директно участвалите в управлението на тройната коалиция, които са по-голямата част от парламентараната група на БСП, не си и помислят да се признаят за виновни и са наясно, че без Станишев сложният олигархичен баланс, от който се възползват, може да бъде нарушен.

Те обаче не си дават сметка, че с рязкото намаляване на властовия, а оттам и на финансовия ресурс, на който се крепеше БСП, балансът вече е нарушен безвъзвратно и червената клиентела бавно, но сигурно се насочва към новите управляващи. От друга страна знакови фигури от различни течения в партията, като Татяна Дончева, Младен Червеняков, Добромир Гущеров и Георги Близнашки, са оставени извън парламента и няма как да бъдат държани изкъсо с досегашните методи на контрол. Въпреки че тези хора са с различни разбирания за развитието на партията и имат не малко лични противоречия, те са обречени да артикулират в един глас и на висок тон проблемите на БСП публично. Освен тях  извън борда на властта остават и немалко хора от втория ешелон на партията, които няма да имат какво да губят, а това при всички случаи ще ги направи свободни.

До днес БСП никога не е признавала генерално грешките си и винаги е намирала подходящата изкупителна жертва, която да поеме върху себе си негативите на управлението и да избави партията от политическата отговорност. Днес БСП има сериозен проблем, защото е очевидно, че Сергей Станишев не е Жан Виденов и няма да замълчи за няколко десетилетия, докато съпартийците и политическите му опоненти стоварват цялата вина за провала върху него. Засега Станишев и хората му дават ясни знаци, че ще приемат за своя кауза доказването на тезата, че управлението от 2005 – 2009 година е било успешно и ще изпаднат в ситуацията непрестанно да отговарят на въпроси и персонални обвиненя в корупция, както от страна на десницата, така и от страна на хора от самата партия.

За разлика от 1997 г., когато беше добре укрепена в местната власт благодарение на изборите от 1995 г., днес БСП е далеч по-слабо представена в общинските съвети, което вече втора година отблъсква от местните структури финасовите постъпления, а оттам и задържането на чисто клиентелисткия потенциал по места. И ако през 1999 г. Георги Първанов, като председател на БСП, успя да се опре на тогавашните “червени” кметове и да задържи местната власт чрез модела “Независим, подкрепен от…”, то на местните избори през 2011 г. БСП вече е обречена на загуба, защото изборните резултати от 2007 г. няма как да бъдат сравнявани с резултатите от 1995 г. Когато цяла България беше “почервеняла” и Клара Маринова развяваше пред журналистите червената карта на България, БСП беше спечелила тогавашни сини градове като Бургас и Русе, а през 1999 г. “почервеняха” Варна и Стара Загора, което позволи на партията да се позиционира добре и да оцелее при престоя си в опозиция.

През 2007 г. БСП загуби не само важни големи градове като Бургас и Стара Загора, но и редица по-малки общини, с което моделът, заложен от Георги Първанов през 1999 г. се изчерпи и не малко “независими” кметове от БСП се кандидатираха наистина като независими и на изборите играха срещу издигнатите от социалистите кандидати. Ако БСП се провали на местните избори през 2011 г., а тази перспектива изглежда все по-реална, то партията наистина ще загуби всичко и както прогнозира Татяна Дончева, на следващите парламентарни избори ще се бори да премине четирипроцентовата бариера.

Политиката на Станишев, която през годините беше насочена главно към удържане на баланса на завещаната от Георги Първанов олигархична схема, на практика лиши левицата от идеология. Днес обвиненията в “дясност” към Станишев и неговото ръководство, от страна на някои среди в БСП, са знак за загубата на партийната идентичност, която беше подменена с откровеното обслужване на едри корпоративни интереси. Със сигурност и участитето на Георги Първанов в цялата тази схема няма да бъде подминато, както от вътрешнопартийната опозиция част, от която вече открито го атакува, така и от кръговете около Станишев, които със сигурност разбират, че бяха разгромени на изборите толкова категорично и заради “мъдрите” съвети на техния президент.

Реформирането на българската левица оттук нататък задължително преминава през изживяването на истински политически катарзис. А защо не и през истински разпад на БСП и учредяване на нова и европейска левица, за която въпросите за срамното миналото, геополитическата ориентация и поведението на БСП по време на прехода няма да бъдат неудобни.