Денят на великата ни геополитическа победа

Още на следващия ден съветник на ръководителя на „Газпром експорт” заяви по време на централноевропейския газов форум в Братислава, че се разглежда нов маршрут на газопровода „Южен поток” – от п-в Крим, който е в границите на Русия от почти 26 месеца, до Варна.

Макар новата идея да звучи твърде невероятно – дори само поради началната точка на новия маршрут на п-в Крим, то тя имаше своята предистория. На 24 февруари т.г. „Газпром” подписа предварително рамково споразумение с италианската компания Edison и гръцката DEPA за доставка по дъното на Черно море и през неназована трета страна на руски природен газ за Транссинеморския газопроводен проект Poseidon (от Гърция до италианското крайбрежие). Странността на това съобщение бе неоспорима; споразумението е съвсем предварително, но главната неяснота идва от това как природният газ ще стига до Гърция, понеже възможностите са само три – от руското черноморско крайбрежие през Румъния (абсолютно фантастична идея), през Турция (трудна за проумяване поради крайно обтегнатите руско-турски отношения) и през България.

Седмица по-късно – на 3 март, Европейската комисия одобри споразумението за строителството на Транссинеморския газопровод (ТАР) от Гърция през Албания до Южна Италия, който като част от газопроводната система TANAP-TAP трябва да достави природен газ от азербайджанското находище „Шах Дениз” през Грузия, Турция, Гърция и Албания до Южна Италия през 2019 г.

След още три седмици, на 25 март, говорителят на руския президент в едно малко мъгляво изявление едновременно нарече „Южен поток” „мъртъв проект”, но в същото време бе категоричен, че се разработват нови идеи за пренос на руски природен газ по дъното на Черно море; той, разбира се, формално бе съвсем прав – новите проекти могат да имат и съвсем нови имена.

Така новината, че е възможно строителството на газопровод от Крим до Варна, не дойде на празно място; тя бе старателно подготвена през последните малко повече от два месеца. Ще трябва пак да повторим обаче, че Европейската комисия няма да приеме за нищо на света началната точка на този газопровод да е на п-в Крим; по-скоро газопроводът, ако той все пак бъде осъществен, ще започва, както и „Южен поток”, от района на Анапа и понеже няма да е нужно да се заобикалят териториалните води на Украйна поради присъединяването на Крим към Русия в резултат на допитване до народа през март 2014 г., то свръхскъпата подводна част на този газопровод ще се намали забележимо.

Какво означава за България възможното осъществяване на подобен проект – руски газопровод до Варна с последващото му включване към Южния газов коридор на гръцка земя. Несъмнено това би била свръхважна геополитическа победа за страната ни; при неясното бъдеще на сега съществуващия газопровод от Русия през Украйна и Молдова за Турция България ще запази важното си място – и даже ще го затвърди, на картата на крупните газови доставчици; през България ще бъде доставян природен газ за Италия и за крупните потребители в Западна Европа.

Вероятното осъществяване на някакъв вариант на „Южен поток” от Варна до българо-гръцката граница ще даде възможност, при осъществяването и на други подобни проекти, в обозримо бъдеще Източна България да бъде превърната във важен геостратегически район с всички произтичащи от това необятни възможности за развитие. Преди дни японският Japan Business Press по друг повод – вероятното строителство на газопровод между руския о. Сахалин и японския о. Хокайдо, подчерта пределно ясно геополитическото значение на газопроводите и нефтопроводите изобщо.

Така нареченото „газово сдържане” е подобно по своята природа на ядреното сдържане и е важен елемент от политиката на страните – доставчици на природен газ, както и на страните получатели. Дори когато Турция свали руски боен самолет над Сирия, в последвалите руски санкции нямаше и намек за прекъсване на газовите доставки, макар че спирането им би предизвикало в Турция енергийна катастрофа (половината от нужния на Турция природен газ се доставя от Русия). Твърди се също, че газопроводите от Съветския съюз до Западна Европа по време на първия етап (1946–1991) на Първата студена война са важен елемент от гаранциите за взаимна сигурност и дори че това е главният фактор в съветската позиция по обединението на Германия. Съвсем ненапразно Германия продължава да иска строителството на „Северен поток 2”...

Началото на строителството на нов важен газопровод през България, независимо от наименованието му, ще се превърне в ден на велика геополитическа победа, в ден първи от нова епоха за България. Осъществяването на такъв проект ще повлече след себе си и други подобни идеи, които може да бъдат осъществени също; в крайна сметка тези събития могат да са в началото на възраждането на страната ни след четвъртвековната разруха. Денят, в който ще започне строителството на такъв газопровод, ще е равен по своето значение на Деня на победата 9 май – деня, в който завърши Втората световна война в Европа.

Денят на великата ни геополитическа победа засега остава май някъде в безкрая; най-малкото още е твърде рано за каквото и да е категорично твърдение. Нищо обаче не ни пречи да помечтаем...

* * *

Успоредици

Българските вестници отразяват като главна новина празнуването на Деня на победата в София на 9 май 1945 г. – митинга на пл. „Александър Невски”, речта на министър-председателя Кимон Георгиев и благодарствения молебен в съборната църква наблизо; в. „Изгрев”, орган на Народния съюз „Звено”; бр. 180; четвъртък, 10 май 1945 г.

Може да изглежда пресилено за някои сравнението, което току-що бе направено между изграждането на вероятен газопровод през България към Транссинеморския газопровод и Деня на победата над хитлеристка Германия; на нас обаче такова сравнение не ни изглежда прекомерно – и двата дни слагат начало на нова епоха в историческото развитие на България. Кога ще бъде този ден, в който ще започне строителството на такъв газопровод, никой още не знае, но пък и Денят на победата не се отбелязва на една дата.

Денят на капитулацията на Германия във Втората световна война въпреки единството на европейските държави към датата на подписването на основните документи в това събитие днес е основание не за единение, както би могло да се очаква, а е превърнат в още една възможност за демонстрация на разделението на континента. Както и при много други исторически събития, политическите основания при обясняването на миналото надделяват, като често се противопоставят даже на обичайната човешка логика.

Под формата на все още твърде обща идея изискването за безусловна капитулация на Германия е издигнато първоначално от американския президент Франклин Рузвелт (1933–1945) на конференцията в Казабланка на 13 януари 1943 г. Това изискване има за цел да подчертае историческата отговорност, която Германия, като държава, подпалвач на Втората световна война, трябва да понесе, за да бъде възстановена справедливостта и сигурността на международните отношения. Поради относителната отдалеченост до времето, в което условието за безусловна капитулация би могло да бъде поставено на Германия, идеята на Рузвелт остава чисто пропагандна. Освен това Йосиф Сталин не присъства на конференцията в Казабланка – по това време е в завършека си съдбоносната Сталинградска битка (17 юли 1942 г. – 2 февруари 1943 г.), а и самото пътуване на съветската делегация до Мароко във военно време изглежда твърде опасно. Въпреки всичко идеята е възприета възторжено от Обединените народи и се обсъжда нашироко на Ялтенската конференция (4–11 февруари 1945 г.) на държавните ръководители на съюзническите държави, когато разгромът на Германия е и близък, и напълно сигурен.

От началото на 1944 г. се разработва политико-военен документ, озаглавен „Условия за капитулацията на Германия”, който през юли същата година е одобрен от държавните ръководители на Обединените народи. Вече съгласуван, документът е изпратен както във Върховното командване на Червената армия, така и в Главния щаб на съюзните (западните) експедиционни сили за изпълнение при нужда. Въпреки това, когато германското ръководство приема да признае цялостното поражение на страната във Втората световна война в Главния щаб на съюзните експедиционни сили в Реймс, група офицери от обкръжението на главнокомандващия западните съюзни сили Дуайт Айзенхауер подготвят съвсем нов документ – твърде кратък, чисто военен и лишен от всякакви политически елементи. За всеки случай в новия текст е вмъкнат чл. 4, който предвижда „поправителна” церемония по подписването, в случай че някоя от съюзните държави поиска това. Точно този документ е подписан от упълномощения германски представител генерал-полковник Алфред Йодъл, началник на оперативния отдел на Върховното командване на въоръжените сили на Германия.

Впрочем цяла поредица местни капитулации на немски войски предшестват общата капитулация на Германия, включително и капитулацията на гарнизона на столицата Берлин. Подписването на този наречен по-сетне „първоначален” Акт за военна капитулация на германските въоръжени сили е в присъствие на представители на западните съюзници. Съветският генерал Иван Суслапаров (1897–1974) е също в Реймс, но слага подписа си под документа на своя отговорност, без да е упълномощен от ръководството на Съветския съюз; необходимото пълномощно е получено след фактическото подписване на Акта за военна капитулация, което прави подписа на ген. Суслапаров недействителен. Така на практика подписаната в Реймс капитулация на Германия наистина е предварителна – само пред западните съюзници. Поради това точно те решават да се отложи публичното обявяване на подписването на Акта за капитулация с 36 часа – до 15 ч. на 8 май, и изискват от присъстващите журналисти под клетва да спазят този срок. Забавянето не би следвало да е проблем, понеже по силата на подписания вече Акт за военна капитулация той влиза в сила чак на 8 май в 23,01 ч. по централноевропейско време. Въпреки всичко същия ден, 7 май, в следобедните часове нервите на присъствалите журналисти не издържат и те обявяват за събитието, макар всъщност самото „първоначално” подписване да трябва да се определи категорично като „фалстарт”.

Церемонията по подписването е повторена, този път при спазване на всички необходими условия, на 8 май в 22,43 ч. централноевропейско време (00,43 ч. по московско време; 23,43 ч. по източноевропейско време) в залата за хранене на военноинженерното училище в берлинското предградие Карлсхорст. Текстът на повторно подписаният Акт за военна капитулация дословно повтаря текста на акта, подписан в Реймс, даже и вече безсмисления чл. 4 не е изпуснат; само някои неточности в превода са изправени. Времето на влизането в сила на документа също не е променено – 23,01 ч. по централноевропейско време или 01,01 ч. по московско време.

Често може да се срещне уточнението, че подписването на същинския Акт за капитулация било безсмислено, понеже всички заповеди на германското командване вече били разпратени до частите, а и за оставащите до влизането на документа в сила 18 минути така или иначе нищо съществено не би могло да се направи. Такова тълкуване на събитията е, разбира се, несправедливо. Първо, защото подписването на документа има повече символично, а не практическо значение. И второ, защото в международните дела формата е особено важна, тя свидетелства в най-голяма степен за съдържанието на кой да е акт.

Исторически събитията изглеждат ясни, изворите са многобройни и (почти) еднотипни, само тяхното непредубедено тълкуване може да не е съвсем еднозначно. Старанието на западната част от бившите съюзни Обединени народи също е еднопосочно за последните 70 години – с обявяването на 8 май 1945 г. за последен ден на войната в Европа се цели единствено да се разделят държавите от континента.

Ето защо. Разбира се, не подписването на кой да е исторически документ, а неговото приложение е същинското събитие, което си заслужава да се отбелязва. Тогава, когато се случва да се отбелязва времето на сключването на някоя историческа договореност, това е сигурно указание, че времето на приложението й е поразтегнато или изобщо не може да се бележи точно. В случая никак не е така. Известен е точният час на приложение на подписания от Германия Акт за военна капитулация.

Съществуват документални потвърждения, че практическото приложение на договореностите с Германия влиза в сила в полунощ по централноевропейско време (02,00 ч. по московско време) на 9 май. Тук ще посочим само едно от тях. Последната заповед на германското Главно командване е издадена в първите часове на 9 май. Покрай другите военни въпроси там може да се срещне и следното уточнение: „След полунощ [на 9 май] оръжието по всички фронтове замлъкна”. Понеже няма съмнение, че това „след полунощ” е по централноевропейско време, понеже е невероятно германското командване да използва друго, то и въпросът за края на Втората световна война в Европа би следвало да е решен.

----

Гвардейска лента.

* Така наречената Георгиевска лента – новосъздаден в Русия символ на победата над хитлеристка Германия през 1945 г., е всъщност гвардейска лента – в оранжево и черно, а не в жълто и черно, както е на руския орден „Св. Георги Победоносец” – най-високата награда в Руската империя. Гвардейската лента е част от съветския медал „За победата над Германия”; така употребата й на всеки 9 май във всички страни от антихитлеристката коалиция, включително и в България, която се включва в тази коалиция след 16 часа на 8 септември 1944 г., е напълно обосновано за всички антифашисти. Масовото носене на тази лента – част от медал на държавата с най-голям принос за разгрома на Германия (вж. Успоредици), може да се превърне в гаранция, че ужасите на Втората световна война, започната от Германия, никога няма да се повторят в бъдеще.