Отношенията със САЩ – създател, покровител и постоянен хранител на турския политически елит от времето след края на Втората световна война, не бяха в най-добра форма поради американското съдействие за кюрдите в Ирак и Сирия. Съюзниците от НАТО и ЕС един подир друг през последните години осъждат арменския геноцид от началото на ХХ в., отричан твърдоглаво от всички турски правителства през изминалото столетие – последна Германия наказа Ердоган заради безмерната му алчност и крайна непредвидимост при възпирането на мощната преселническа вълна към държавите от Европейския съюз от година насам. Турският президент успя да се скара до кръв с почти всички съседи на Турция – започна открита война с доскорошния си приятел Башар Асад, с когото дружаха семейно. Почти до война стигнаха отношенията с Израел, а от есента на миналата година и с Русия – можем да си представим с какво ядно скърцане на зъби Ердоган се е решил на скорошните половинчати извинения към двете страни. Турция успя да запази непокътнати тежките междудържавни отношения с Гърция, Иран и Армения – и с трите поради верска и народностна нетърпимост от столетия. Единствено с малозначителните Азербайджан поради народностна близост, с истеричната Грузия поради безизходност и с България заради видимо личностно сходство с посредствения й, но също толкова тщеславен министър-председател Борисов (вж. по-долу), отношенията бяха запазени видимо добри.

Заради всичко това трябваше да се очаква отговорът на Ердоган – звярът, безсилен и притиснат отвсякъде в ъгъла, хапе най-яростно. Този отговор бе предвидим – Ердоган никога не е оставял зяпачите да го чакат твърде дълго, но много малко от познавачите на турската политическа действителност, струва ми се, са очаквали „анадолското бясно куче” (вж. по-долу) да отговори така варварски на предизвикателствата.

Причините, или поне голямата част от тях, за крайно неуравновесеното и поразително тщеславно поведение на Реджеп Тайип Ердоган вероятно се коренят в миналото му; изброяването на най-ярките факти от биографията му със сигурност ще ни насочат към друга обществена фигура, която никак няма да е трудно да бъде разпозната. Назоваван често „бясно куче” в европейските форуми и социални мрежи, турският президент Реджеп Ердоган е с потекло от Анадола – вилаета Ризе в най-североизточния ъгъл на областта; макар да е роден формално в цариградския район Бейоглу, ранните му години преминават в дълбоката провинция. Във времето на Късна Византия днешният цариградски район Бейоглу носи названието Пера – предградие на Цариград след ІV–V в. и самостоятелна крепост по северния бряг на Златния рог; днес Бейоглу пази характера си на предградие на същинската част на съвременния Цариград – уж е част от бившата столица на Османската империя, но продължава да излъчва изобилно провинциална непосредственост, забелязвана дори от туристите.

В младежките си години Ердоган е запален футболист, имал е дори възможност за професионална кариера, но избира политическото поприще. Получава религиозно средно образование; дипломата му за бакалавърска степен от Мармарския университет изглежда съмнително и е възможно да е фалшива. Ердоган има криминално минало – осъждан е на 4 месеца затвор за „разпалване на национална вражда”.

Политическата му кариера е зашеметяваща, след като законите за политическата дейност в страната са изменени във връзка с неговата съдимост – Реджеп Ердоган е бил кмет на Цариград от 1994 г. до 1998 г., министър-председател от 2003 г. до 2014 г. и президент на страната до днес. Подготвя промени в конституцията на Турция, които целят да превърнат страната в президентска република.

Вероятно приликите с други съвременни политически дейци са станали ясно видими вече и няма нужда от повече подробности.

Веднага след залавянето на първите метежници те бяха принуждавани да се разсъбличат и да се придвижват пълзешком. Няма да е трудно да се предположи, че подобно унижение турските военни няма да простят, независимо от коя страна на барикадата са. Подобни снимки – с издевателства над участници в опита за преврат, които вече са се предали, бяха разпространени скоро след потушаването на метежа; някои от тези снимки бяха потресаващи; тук показваме само това, което ще има най-сериозни последствия за бъдещето на турската войска и на Турция в дългосрочен план – скоро военни метежи и преврати в Турция няма да има, но сред време точно такива издевателства – като на горната снимка, турската войска няма да прости на Реджеп Ердоган; примери за предстоящия негов край в световната история има изобилно.

Очевидно е, че метежът от нощта на 15 срещу 16 юли трябва да се разглежда като част от биографията именно на Реджеп Ердоган; подозренията (вж. по-долу) за инсценировка днес са преобладаващи в коментарите за събитието навсякъде из форумите и социалните мрежи в Европа, но също и сред професионалните коментатори; причините са повече от ясни – неоосманист като политически възгледи, болезнено тщеславен, Ердоган отдавна мечтае за пълна и неограничена власт в страната, поради което често го сравняват със султаните от Османовия владетелски род (1299–1923). Онзиденшният военен метеж предостави на турския президент фантастични възможности за осъществяване на мечтата му. Стотиците жертви в хода на метежа – 265 досега, сред които 104 метежници, не биха притеснили организаторите на инсценировката – Ердоган отдавна е доказал, че толкова незначителни подробности не са в състояние да го отклонят от поставената цел.

Заслугите на Ердоган във вътрешнополитически план тук няма да ни занимават – в развитието на образованието и на стопанството в съвременна Турция тези негови заслуги са наистина значителни, но за нас това няма значение днес; единствено опасността от създаването на мощна автократична ислямска държава на южната ни граница сега е важно, понеже България рядко в своята 1336-годишна история е била толкова слаба и беззащитна политически, стопански и военно; ще бъде късогледо, ако поне не се опитаме да се подготвим за тази опасност.

* * *

Успоредици

Сградата на Великото национално събрание на Турция в Анкара (горе вляво) бе обстрелвана, включително и от танкове, и двукратно бомбардирана (долу вляво) в първите часове на 16 юли. Изявлението, че председателят на събранието Исмаил Кахраман е бил отведен в бомбоубежише под сградата, остана без продължение и изглежда бе направено, за да се изстиска повече новинарски драматизъм от метежната обстановка; очевидно в сградата не е имало никого, а загиналите при първата бомбардировка 12 души са били около и пред главния вход, където неточно попада първата бомба. В Турция предстояха още преди метежа, предстоят вероятно и сега, обсъждания за нова конституция, която ще превърне страната в президентска република. Вдясно – сградата на германския Райхстаг в Берлин, снимка, направена между 1894 г. и 1900 г.; долу – опожарени части от сградата. Към 21,30 ч. на 27 февруари 1933 г. са забелязани първите признаци за пожар в Райхстага, в 22,00 берлинската пожарна получава съобщение за пожара, в 23,30 ч. пожарът е потушен. В това време сградата е пуста, народните представители са разпуснати още в началото на месеца, понеже на 5 март се очакват нови парламентарни избори.

Вероятността за инсценировка на онзиденшния военен метеж в Турция се обсъжда нашироко още от първите часове на бунта; ще добавим само някои исторически успоредици, които никак не звучат успокояващо; тези успоредици са толкова набиващи се на очи, че от тях не виждам къде можем да избягаме.

Първите съмнения, поне у мен, се появиха малко преди полунощ – анонимните още заговорници заявиха, че са завзели властта в страната, а в същото време всички отговорни държавни лица продължаваха да правят драматични изявления – подобен подход се използва в пропагандните кампании, но също и в цирковете, където акробатите симулират неуспешен опит за някой труден номер за повече драматизъм, а зрителите малко по-късно – след успешното повторение – изпадат във възторг и бурно аплодират. Точно този стар трик бе използван в инсценировката на военен метеж в Турция; зрителите, поне местните, бяха наистина във възторг като във всеки цирк.

Съмненията за инсценировка се затвърдих, когато стана ясно, че метежниците ще обстрелват и бомбардират празната сграда на парламента в Анкара малко след полунощ. В този момент приликите с подпалването на Райхстага през зимата на 1933 г. вече не можеха да бъдат прикривани – както и в Германия в началното управление на Адолф Хитлер, Реджеп Ердоган реши да разруши сградата символ на кемалистка Турция; очевидно и на него, както и на Хитлер, тази сграда повече няма да му трябва, понеже Турция скоро ще бъде автократична президентска република с оперетен парламент.

Смайващите сцени на азиатско варварство след водевилния военен метеж също напомнят суровите репресии в Германия след подпалването на Райхстага; вече са задържани повече от 6 хиляди души, сред които военни, съдии, прокурори, научни и културни дейци. Предстоят мрачни и тежки години за свободомислещите в Турция.

***

Инсценировката на военен метеж в Турция в нощта на 15 срещу 16 юли, изглежда, слага край на делото на Кемал Ататюрк, когото Адолф Хитлер смята за свой учител и за „ярка звезда” на политическия небосклон в началото на ХХ в. (вж. подробно Stefan Ihrig, Atatürk in the Nazi Imagination, Cambridge, 2014). Угасването на „ярката звезда” Кемал Ататюрк на турския небосклон този път може да е за дълго. Или пък завинаги...