"След като получих малка роля в “Объркани и непокорни”, почти по погрешка, отивах при продуцента на филма, Дон Филипс, в Лос Анджелис. И всеки ден го питах: “Можеш ли да ме запознаеш с агент? Имам нужда от агент, имам нужда от роля!”. Той видя тревогата ми, развика ми се: “Този град надушва хората, които са в нужда, и автоматично ги отхвърля! Върви си, пътешествай, забавлявай се с приятели и се върни, когато се успокоиш!”. Това и направих. Когато се върнах, Дон ми организира среща. Бях в друго душевно състояние. Вече не казвах “Имам нужда”, а “Искам, бих искал”. Участвах в разговора, вместо да бъда впечатлен. Агентът подписа договор с мен същия ден". Познаваме актьора, носител на “Оскар” за ролята му в “Клубът на купувачите от Далас”, ето го и човекът, разголил се в автобиографията си “Зелени светлини” (Greenlights). Точно преди излизането ѝ във Франция, той разказва пред “Мадам Фигаро” за житейските уроци, които е научил.
Матю Макконъхи: Никога не показвай, че имаш нужда от нещо - това е първото правило в Холивуд

Снимка: Фейсбук профил на Матю Макконъхи

 

- В “Зелени светлини” споделяте понякога много тежки лични спомени, като сбиване с нож между вашите родители пред очите ви на четиригодишно дете… Поколебахте ли се да разкажате тези моменти?

 

- Нито за секунда. Много читатели ми казаха, че е необичайно за актьор от Холивуд да се разкрива по този начин. Хората използват термина “уязвимост”… Въпреки това, тези истории не бяха по-трудни за написване, отколкото онези, в които говоря за кариерата, за успехите ми. Те са част от моя живот. Грозотата е също толкова важна като красотата, болката е също толкова важна, колкото и удоволствието. И освен това, аз не съдя. Когато започне да чете пасаж, като този който цитирахте, баща ми и майка ми, които се бият с нож, кръвта…, човек си казва, добре, това е моментът, в който всичко ще рухне: двойката, семейството, децата. Но не, битката приключва и родителите ми се любят на пода в кухнята. Любовта тържествува. Да, баща ми и майка ми са се развеждали два пъти. Но са се женили три пъти. Винаги един с друг.

 

- Като дете осъзнавахте ли, че родителите ви имат толкова особена връзка?

 

- Бях малък, познавах само този модел. Разбира се, знаех, че имат страстна връзка. Знаех, че има много сълзи у дома, но много повече сълзи от радост, отколкото от тъга или болка. Докато четеше книгата, моята майка ми каза: “Матю, тези истории са истински, но защо не избра онези, които показват любовта, нежността, взаимното уважение?”. Права е, 95% от детството ми беше само любов и радост. Мисля обаче, че разказах трудните епизоди, именно защото това са моментите, в които беше изпитана, поставена в опасност любовта. И защото още на четиригодишна възраст нямах никакво съмнение: знаех, че тези драми ще завършат добре, че накрая всички ще се прегърнем. Никога нямаше огорчение, още на следващия ден се смеехме на това. Това е моето семейство. Ние сме такива. Наричаме “инцидент” това, което други наричат “катастрофа”. Казваме “гъдел ме е” тогава, когато другите казват “боли ме”.

 

- Все пак вашата майка ви е хвърлила в бързеите на една река, близо до водопад, за да ви научи да плувате…

 

- Да! Миналата година говорих с нея за това, бяхме на почивка до тази река и тя ми каза: “Помниш ли, че тук те хвърлих?”. Попитах я: “Знаеше ли, че ще мога да плувам?”. Тя ми отговори: “Е, мислех, че можеш. И ти го направи! Така че бях права”. Такива бяха родители ми.  Показваха ни, че можем да приемем предизвикателства преди самите ние да сме го осъзнали. Баща ми вярваше много в ритуалите на прехода. Двамата ми по-големи братя имаха такъв. Моят, който не беше планиран, беше в денят, в който на излизане от един ресторант пазачът сложи двете си ръце върху тялото на баща ми, ръмжейки: “Не сте си платили!”. Разбира се, че бяхме платили и това можеше да се уреди мирно. Но аз побеснях, скочих върху пазача, съборих го на една маса. Баща ми ме успокои, като същевременно беше много горд. Не че се бия, не. Че съм готов да поема риск, да ме боли, да ме ранят заради това, което ми е на сърце. Че бях готов да се включа в битка, в която съвсем ясно рискувах да загубя.

 

- Послужи ли ви в кариерата това възпитание да “носите на болка”?

 

- Изключително много. Родителите ми ме научиха на постоянство, издръжливост и устойчивост. Това ми позволи да се изправя срещу отказите, разочарованията и да продължа да се боря за това, което искам. И освен това ми даде голямо чувство за хумор. Да мога да се смея над собствените си неуспехи и да приема, че и другите им се смеят. Тогава, когато някои биха казали: “Не, моля те, не се подигравай, твърде рано е, наранен съм и раната още кърви”, аз казвам: “Хей, можеш да се надсмееш над това веднага, защото така или иначе е факт. Направих еди-какво си, не може да се заличи, така че да му се посмеем, това ще ни помогне да продължим напред”. Разбира се, подобно възпитание днес няма да мине. И не по този начин възпитавам децата си. Но се опитвам да им предам същите ценности. Да им вдъхна самоувереност. Трите ми деца (11-годишна дъщеря и две момчета на 13 и осем години, които отглежда с жена си Камила - б. а.) карат сърф. Добре се справят, лека-полека напредват, като яхват все по-големи вълни. Кой съм аз, че да им крещя от плажа “Не тази, много е висока!” и така да им внушавам страх. Те знаят по-добре от мен. Свръхзакрилата на децата не им прави услуга: животът след това няма да го прави.

 

- В началото на книгата пишете, че сте били нападнат сексуално от мъж на 18 г., но не казвате нищо за обстоятелствата и последствията. Защо?

 

- Това е просто изречение в един параграф. А друго кратко изречение обяснява, че бях принуден с изнудване да правя секс за първи път на 15 години, което също не беше приятен опит. Не исках да давам подробности. Можех да го направя, това са истории, които нямам проблем да разкажа. Но знам как действат медиите. Щяха да се появят големи заглавия: Матю Макконъхи нападнат сексуално. За пореден път щяха да превърнат хората във воайори. И да засенчат останалата част от книгата, онези истории, в които разказвам за поемането на рискове, вместо да страхуваш, вече никой нямаше да ги чуе. Да го кажа накратко в началото и да продължа с останалата част от живота ми, означава да кажа на читателя: превърнаха ли ме в жертва? Да. Избрах ли да остана жертва? Не.

 

- Никога ли не сте се идентифицирали със статута на жертва?

 

- Никога. И дума не можеше да става тези кошмарни преживявания, тези претърпени несправедливости, да ме определят. Не бих им позволил това. Когато използвам думата “зелени светлини” в книгата, знам, че има и неизбежни червени светлини, когато човек няма друг избор, освен да спре. И трябва да използва това време, иначе как ще напредва, как ще се развива? Но понякога, такава е човешката природа, сме склонни да развиваме зависимост към червените светлини. Седим си там и си казваме “не, няма да започна отново”. Защото изглежда по-лесно, по-удобно в този момент. Трябва да внимаваме. Червените светлини привличат други червени светлини. Те се натрупват. И тогава се оказвате жертва, парализирани сте, не можете повече да вървите напред.

 

- Холивуд, пишете вие, ви е научил никога да не показвате, че имате нужда от нещо.

 

- Това е първото правило. След като получих малка роля в “Объркани и непокорни”, почти по погрешка, отивах при продуцента на филма, Дон Филипс, в Лос Анджелис. И всеки ден го питах: “Можеш ли да ме запознаеш с агент? Имам нужда от агент, имам нужда от роля!”. Той видя тревогата ми, развика ми се: “Този град надушва хората, които са в нужда, и автоматично ги отхвърля! Върви си, пътешествай, забавлявай се с приятели и се върни, когато се успокоиш!”. Това и направих. Когато се върнах, Дон ми организира среща. Бях в друго душевно състояние. Вече не казвах “Имам нужда”, а “Искам, бих искал”. Участвах в разговора, вместо да бъда впечатлен. Агентът подписа договор с мен същия ден.

 

- Друг урок, научен в Холивуд, е никога да не се обиждате…

 

- Във всеки случай, никога в работата. Защото когато имате успех, всички ви обичат. Хората ви го повтарят по няколко пъти на ден, канят ви да прекарате уикенда със семейството им, обаждат ви се непрекъснато, намират всяка ваша идея за блестяща. А после, когато преминавате през фаза, в която имате по-малък успех, същите хората дори не отговарят на обажданията ви. Блестящата идея вече не буди и най-малък интерес. В началото това ме нараняваше. Казвах си: Добре, те са ме харесвали, защото бях добър продукт на пазара тогава. Да, това е! И то няма значение! Не трябва да го приемаш лично, това е бизнес. Това не означава, че те не мислят тези комплименти. Това означава, че тези комплименти са отправени към индустриалния, финансов избор, който представлявам, а не лично към мен. Разбирането на това ми помогна в трудните моменти, но и в периодите на успех. Това успокоява нещата, поставя ги на мястото им.

 

- През 2009 г. вземате радикално решение: да спрете романтичните комедии, за да се опитате да се включите в по-артистични проекти. Как направихте този завой?

 

- Това е най-личното решение в кариерата ми. Прекарах двадесет месеца в съмнение, без да работя. Отправиха ми десетки предложения за романтични комедии. Оферти, стигащи до 14,5 млн. долара. Но аз бях направил избор. Ако не можех да правя това, което искам, отказвах да правя това, което не искам. След двадесет месеца бях решил да сменя професията си, да спра с киното и тогава телефонът звънна! Винаги става така в живота, нужна е издръжливост. Предложиха ми “Адвокатът с Линкълна”, “Бърни”, “Убиецът Джо”, “Вестникарчето”, “Мъд”, “Професия: Стриптийзьор”. Водопад от роли, за които мечтаех. А после дойде Оскарът за най-добър актьор, за “Клубът на купувачите от Далас”. От години се опитвах да направя този филм, бях си запазил главната роля. Сценарият заинтересува много режисьори. Но когато виждаха Матю Макконъхи, оня тип от романтичните комедии, го оставяха. Беше нужно време, време да променя имиджа си.

 

- Разказвате за две самотни пътувания, в Перу и Мали, където сте отиши да търсите, анонимност. Защо?

 

- Когато си известен, целият свят е огледало. Всеки ти изпраща образ, истински или фалшив. Имах нужда да знам кой съм всъщност. Да измеря моята стойност или липса на стойност. Спомням си прегръдките, сълзите, когато си тръгвах от Перу. Това приятелство, тази светлина в очите, бяха там за човека, когото бяха срещнали. Никой не знаеше, че съм актьор. Нямаше камера, снимачна площадка, власт, въпроси за влияние или пари. В Мали казах, че съм боксьор. Предложиха ми да се бия срещу местен шампион. Приех и издържах на удара, противно на всяко очакване. Но хората там ми казаха: “Не ни пука за резултата. Ти вече спечели уважението ни, когато прие предизвикатеството”. Този епизод ме научи на много. Особено когато идваш от САЩ, където винаги става дума за победа или загуба. Имах нужда да потърся тази човечност.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Още от категорията

3 коментар/a

Анонимен робот на 06.10.2021 в 18:58
Това е правилото в Америка! Но за Матя холивуд е Америка, въпреки, че на обикновена Америка не и дреме за Холивуд.
на обикновена Америка й дреме за Холивуд на 09.10.2021 в 10:26
штот си гледами най-новити фюлми, а не кат вас в бигето дет дзяпати сигашнити ъртисти само чи кат малки деца в обсолетни фюлме
Анонимен робот на 10.10.2021 в 02:35
Като ви е толкова акъла, гледайте си каквото ви уйдисва и не се мушкате като пуле пред майка си.

Напиши коментар