Останал в историята като победителят при Тутракан, доблестният командир участва в четири войни и служи вярно и достойно на българската армия в продължение на 40 години. На 23 октомври се навършват 152 години от рождението му.
Генерал Пантелей Киселов помита 40-хилядна румънска армия с атака "На нож!"

 

Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в гр. Свищов. Той е третото от шест деца в семейството на заможния търговец на зърно Георги Киселов и Томаица Дюлгерова. Фамилията идва от прозвището на бащата на Георги, бай Моньо – изкусен майстор-строител от с. Вишовград. Тъй като бил всякога сериозен и навъсен, всички започват да го наричат бай Моньо Киселия.

 

Георги Киселов много държи на образованието на децата си и подготвя синовете си да продължат с търговията. Наред с уроците в класното училище, за децата е нает частен учител – даскал Георги Боров. Най-ученолюбив е Пантелей. Винаги сериозен, послушен и кротък, той обича науката и е любимец на баща си. Но търговията никак не му е по сърце. Постепенно у него се развива силно национално чувство. Несъмнено влияние за това оказва учителят Боров – голям патриот и член на местния революционен комитет. Бащата също подпомага родолюбивото дело.

 

В навечерието на Освобождението, на 28 юни 1877 г., руски части влизат в Свищов. По покана на Георги Киселов няколко руски офицери отсядат в семейната къща. Пантелей е силно впечатлен от тях – униформите, пушките, разказите им за битки предизвикват у него странни усещания и съвсем скоро той решава, че ще се посвети на военното дело. Узнавайки, че в София се открива Военно училище, решава да кандидатства. Баща му приема избора на сина си, дори търси съдействие на руски офицери и получава обещание от генерал Бобринов, бъдещ началник-щаб на българските войски, че ще даде препоръка, каквато се е изисквала заедно с полагането на изпит. Пантелей започва да се подготвя, но се случва нещастие – баща му губи няколко решаващи сделки и от притеснение за поминъка си се разболява и умира. Въпреки това, момчето не се отказва от желанието си, издържа успешно изпита и през 1880 г. е приет във Военното училище.

 

Малко след като се връща в Свищов, при нелепа детска игра, най-малкият му брат Ангел го прострелва по невнимание с револвер в корема. Раната не е сериозна, но поставя под въпрос постъпването на Пантелей в училището. Генерал Бобринов се застъпва за него и мястото му е запазено, докато се възстанови. Още неукрепнал, слаб и изтощен, Киселов пристига в София. Въпреки вида си, той уверява началството на училището, че ще се справи и ще навакса. Така и става. Бързо настига връстниците си, калява се и се превръща в издръжлив юнкер.

 

Киселов като юнкер, 1883 г.

 

Завършвайки 3-годишния срок на обучение, на 30 август 1883 г., мечтата на Пантелей се сбъдва – той е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Получава назначение в родния си град Свищов, в 15-а пехотна Ломска дружина. Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война, когато е назначен за командир на рота в Трети пехотен Бдински полк и се отличава при защитата на Видинската крепост. 30 % от личния състав на ротата излизат от строя, но позицията е удържана и нахлуването на противника в Северна България е спряно.

 

На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, с година старшинство, както всички участници в Сръбско-българската война, и е назначен за ротен командир в 13-ти пехотен Рилски полк със седалище в гр. Кюстендил. От 1 януари 1888 г. е капитан. През 1896 г. е назначен за командир на Свищовския граничен участък.

 

На 1 септември 1896 г. Пантелей Киселов се жени за Марийка Панева, свищовлийка, дъщеря на виден търговец. Раждат им се три деца – Георги, Александър и Татяна.

 

На 1 януари 1899 г. е произведен в чин майор и заминава във Варна като командир на дружина в 8-ми пехотен Приморски полк. На 1 януари 1904 г. получава чин подполковник и заема длъжността помощник-командир на полка. Изтъкван често от началството си, през 1906 г. е предпочетен пред мнозина, за да бъде назначен на длъжността комендант на София. Две години подполковник Киселов въвежда ред в столичния гарнизон.

 

През 1908 г. Щабът на нашата армия решава да изпрати кандидатите за командири на полкове на стаж за една година в чужбина, в старите европейски войски, за да придобият знания и умения. Един от осемте щастливци е и Киселов. Той заминава за Франция и е прикомандирован към 82-ри пехотен полк, квартируващ в гр. Монтаржи.

 

Участници в курс за старши офицери в Българската армия. П. Киселов е на първи ред, втори отляво надясно

 

Непосредствено след завръщането си в България, е назначен за командир на Пети пехотен Дунавски полк в Русе и на 1 януари 1910 г. е произведен в чин полковник. Остава там до 1912 г., като успява да спечели любовта и уважението на войниците си и на русенската общественост. На 10 март 1912 г., в навечерието на Балканската война, е преведен във Варна, като командир на Осми пехотен приморски полк.

 

При обявяване на войната с Турция, на 5 октомври 1912 г., полкът на полковник Киселов влиза в състава на 2-ра бригада от 4-а пехотна Преславска дивизия към Трета армия, съсредоточена източно от Ямбол. Първият бой е на 9 октомври при с. Селиолу. С две дружини от полка си, Киселов е изпратен в предна охрана на бригадата. След обстрел от турски батареи, полковникът решава да не чака другите две дружини, заповядва да се развее полковото знаме и настъпва право към селото, над което се е окопал противникът. Целта му е да заеме селцето, чиито къщи са отлично прикритие, а покрайнините може да приспособи за изходна за атаката позиция. Замисълът е изпълнен. Турците се опитват да спечелят нощта и да се укрепят по-добре, но българите настъпват и на мръкване първите редици на полка вече са на 300-400 крачки от турските окопи. Следва страховита атака „на нож“. Врагът е изненадан и обърнат в бягство във всички посоки. Неприятелската позиция е превзета. В този бой полк. Киселов проявява качества като настойчивост, бързина и правилно схващане на обстановката. От тук започва неговата бляскава кариера на военачалник.

 

 

Само седмица по-късно, на 16 октомври, предвожда полка си и в тежкото и стратегически важно сражение при с. Караагач. След множество жертви, решителността в редиците е разколебана, но командирът успява да върне духа на войниците си и след три дни битката е спечелена. Тя се оказва решителна за цялата война, защото турската войска е разбита, дезорганизирана и деморализирана.

 

През Междусъюзническата война Осми пехотен Приморски полк отново е в състава на 4-а пехотна Преславска дивизия, но вече към Четвърта армия, която е под командването на ген. Стилиян Ковачев. Решителният командир отново е в най-горещите събития – в драматичните боеве на Калиманското плато. Там пренебрегва висша заповед да отстъпи от позицията, която той намира за много удобна за отбрана. Под негово командване на 5 юли 1913 г. полкът му с мощен пушечен и картечен огън успява да отблъсне главната сръбска атака на височината Баньова чука при с.Калиманци. После тръгва в контраатака, която прераства в ръкопашен бой – врагът отстъпва в пълно безредие. В сражение при Злетовска река, Киселов е ранен от граната.

 

След края на войната, достойнствата на полковника са оценени и той получава повишение – на 24 септември 1913 г. е назначен за командир на 2-ра бригада на 4-та пехотна Преславска дивизия. От април 1914 г. поема командването на цялата дивизия и именно с нея се сражава в Първата световна война. На 1 януари 1916 г. е произведен в чин генерал-майор.

 

Командир на 4-та пехотна Преславска дивизия, 1916 г.

 

По време на Първата световна война ген. Пантелей Киселов се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота на български командващ. Неговата дивизия е в състава на Трета българска армия, която през септември 1916 г. започва да освобождава Добруджа. На Киселов е поверена най-важната операция - превземането на Тутракан. След вероломното заграбване на Южна Добруджа от Румъния през юли 1913 г. и последвалият го Букурещки мирен договор, който предава тази изконно българска земя на окупатора, румънското командване полага неимоверни усилия завинаги да задържи тази прекрасна и богата област.

 

Решено е да се изгради “непревземаемата” Тутраканска крепост. Най-добрите френски и белгийски инженери проектират уникално, мощно и много модерно за времето си военно полево съоръжение за отбрана на Тутракан като предмостова крепост – „тет дьо пон“. Укреплението е във формата на полукръг, умело е използвана естествената защита на река Дунав от север и особеностите на терена. Крепостта е строена 3 години. Около града са изградени две отбранителни линии с дълбок овраг между тях. На първия пояс с форма на полукръг са изградени 15 мощно укрепени форта с циментови укрития за оръдия. Между фортовете са опънати телени заграждения широки над 10 метра и предхождани от вълчи ями с набити вътре колове. Подстъпите към крепостта в близката гора са осеяни с огромни ями запълнени със смола и сухи клони, които е трябвало да бъдат запалени със снаряди, за да бъде изгорена жива българската войска, която се осмели да навлезе в района. Гарнизонът наброява близо 40 000 души. В очите на военните експерти превземането на тази съвременна крепост изглеждало невъзможно без продължителна обсада. Но ген. Киселов разбива тези представи. И румънските илюзии.

 

Част от смятаната за непревземаема Тутраканска крепост - форт с циментови оръдейни укрития

 

Командващият Трета армия ген. Стефан Тошев поверява на Киселов сборното командване на частите, които ще участват в операцията – 4-та Преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва Софийска дивизия, Дунавски българско-германски части и други подкрепления. Атакуващите Тутраканската крепост български войски наброяват 55 000 души. Те разполагат със 132 оръдия и 53 картечници.

 

Ген. Киселов решава да не си играе на обсада, а да атакува крепостта директно, от движение. Това е нещо нечувано в историята. За начало на операцията е определена датата 4 септември, но поради технически причини генералът я отлага с ден. Щурмът започва в 6,30 ч. на 5 септември с ураганен артилерийски обстрел – канонадата от 100 български тежки оръдия засипва като огнена градушка укрепените румънски части в крепостта.

 

Разполагане на българска тежка артилерия на позиция край Тутракан

 

Районът на битката е покрит с гъст пушечен дим, стълбове пръст, хвърчащи части от тела на противника и други предмети. В този страшен ад румънските войски изпадат в ужас и обезумели от страх, започват паническо бягство. Следва началото на най-страшния момент от битката. Пионерни авангардни части започват рязането на мрежите с ножици. Те са посрещнати с ураганен картечен огън от противника. Българските юнаци тръгват в атака, когато по заповед на ген. Киселов българската артилерия пренася огъня си в тила на противника. Предвождани от своите командири (съгласно заповедта офицерите са най-отпред) с развети знамена, под звуците на „Шуми Марица“, „О, Добруджански край“ и с громко „Ура!“ родните воини връхлитат срещу Тутраканската крепост. До вечерта е превзета първата отбранителна линия. Рано сутринта на следващия ден 6 септември атаката е подновена и още преди обяд фронтът при втората линия е пробит. Много от румънските войници и офицери се опитват да се спасят с бягство през река Дунав, но почти всички се издавят. Командирът на крепостта ген. Теодореску успява да премине реката и се спасява. В 16,30 ч. е изпратен парламентьор с предложение за капитулация. Ген. Киселов я приема с условие до два часа румънските войници да излязат пред казармите без оръжие. След само 33 часа, смятаното за непревземаемо съоръжение пада . В 18 ч. българският славен генерал влиза в Тутракан. Пленени са около 28 хил. румънски войници, повече от 450 офицери, 150 оръдия, всичкото пехотно оръжие, муниции, боеприпаси, други материали, техника, каруци, коне и др. Броят на убитите и ранените от румънска страна са над 12 хил., а от наша – около 7 хил. д.

 

Трофейно румънско оръжие и боеприпаси, пленени след падането на Тутраканската крепост

 

Убити румънски войници на брега на р. Дунав край Тутракан, 1916 г.

 

Победата има не само стратегически ефект - отрязва най-прекия път за прехвърлянето на румънска армия в Южна Добруджа, но и морален - едва четири дни след началото на настъплението българите овладяват най-укрепения румънски пункт в този район. Румънците се отказват от защитата на втората крепост – Силистра.

 

От 18 септември до 21 октомври 4-та Преславска дивизия на ген. Киселов взема участие в атаката и пробива на Кубадинската позиция. Преследването на север продължило. На 23 октомври генералът влиза в Меджидие, а на следващия ден – в Черна вода. На 24 декември превзема Исакча. На 5 януари 1917 г. преминава на левия бряг на Дунава и превзема Браила.

 

На 15 август 1917 г., за „особените си военни заслуги“ в Добруджа, Киселов е повишен в чин генерал-лейтенант. След капитулацията на Румъния, дивизията му е прехвърлена на Македонския фронт, където успешно отразява англо-френските атаки при завоя на р. Черна източно от Битоля. А след пробива при Добро поле през есента на 1918 г. той съумява да изтегли войниците си към България и така ги спасява от плен.

 

Ген. Киселов при наблюдателен пункт на позиция

 

След края на войната е назначен за началник на 3-та Военна инспекционна област в Русе. В края на 1919 г. е произведен в най-високото воинско звание – генерал от пехотата и малко след това, заради общото намаление състава на войската по силата на Ньойския договор, неочаквано е уволнен след 40-годишна служба. Генералът остава да живее със семейството си в Русе, където е избран за председател на организацията на запасните офицери в града, а малко по-късно е провъзгласен за почетен член на дружеството. Ежегодно участва в тържествата, посветени на годишнината от Тутраканската епопея в Русе, Шумен и Разград. Негова е идеята да се създаде мемориал „Военна гробница – 1916 г.” На първата годишнина от битката Щабът на дивизията излиза с призив за събиране на средства за изграждане на мавзолей-костница край Тутракан. Набират се първите средства от доброволни дарения.

 

 

В края на 1926 г. генералът решава да се премести при сина си Георги, адвокат в София. Героят от Тутракан, изключително уважаван от русенското общество, е изпратен тържествено на гарата от началника на гарнизона, множество офицери, запасното войнство и стотици граждани. В София се настанява в къща на ул. „Граф Игнатиев“. Силите му вече започват да отпадат, вече не е онзи енергичен човек, има проблеми и с кръвното налягане. На 14 октомври 1927 г. генералът от пехотата, героят от Тутракан Пантелей Киселов умира от инфаркт. Погребан е с всички подобаващи почести.

 

 

 

Още от категорията

7 коментар/a

П.Петкова на 23.10.2015 в 16:42
Благодаря за изключително интересното четиво за героя Пантелей Киселов ! Наистина малко се пише за тези наши герои - родолюбци ! Признавам си ,че аз също съм "невежа"... ,но тук научавам много неща от историята ни ! Затова още веднъж ВИ БЛАГОДАРЯ !
Ц.Маринов на 24.10.2015 в 00:28
Слава, почит, уважение и ВЕЧНА ПАМЕТ за доблестните български войни !!! СЛАВА !!!
висок на 24.10.2015 в 00:37
Поздравления за материала, но защо пропускате, че сме воювали срещу румънски и руски войски???
observer на 25.10.2015 в 02:04
Воювали са, не сме воювали ние. А са воювали срещу когото ги пратят онези, които си стоят в дворците. Единият ми дядо офицер е щурмувал Одрин, другият заедно с братята си също е воювал, единият брат е загинал. Години са изкарали в кал, студ, куршуми, въшки, холера и безполезна храброст в последната от обречените войни на цар Фердинанд. Имало е села в България, в които всички млади мъже са били убитина фронта. Фердинанд надживява сина си Борис. Какво значение има тогава, че сме избили повече румънци, отколкото те българи?
Мартин Мартинов на 25.10.2015 в 19:50
Действително забележителен,талантлив и явно скромен като човек,български военачалник. Целият му професионален път и служба,са преминали не в името на царя,а това на България! Всяка война е тежко,кърваво и жестоко дело,и в нея е важен не броя на падналите врагове,а този на нашите воини,защото това е мерилото за волята за съпротива и саможертва в името на запазване целостта на Отечеството! Защитата на всяка страната е дълг на нейния народ и армия,защото без държава не биха съществували и самите те! Друг е въпроса че политическите авантюри на върховните ръководители,винаги се заплащат прескъпо от обикновените хора!
Димитър на 03.02.2016 в 20:37
Поклон пред един Велик българин!
Димитрова на 06.05.2020 в 10:46
Моят прадядо е бил в състава на Осми приморски полк и е убит на 1.12 2016г.край село Балтажещи Румъния.Дълбок поклон.

Напиши коментар