Румяна Таслакова: Липсата на сплотеност ни прави несретни

Снимка: Виолета Цветкова, "Труд" 

- Откривам ви във Фюсен, където Софийската опера е на гастрол с “Пръстенът на нибелунга”. Маестро Карталов ми каза, че сте “един от съзаклятниците” на това начинание, но сте била скептична в началото - не вярвахте ли във възможностите на трупата, г-жо Таслакова? 

- В началото ми стори доста странно Софийската опера въобще да се осмелява да отиде в Германия с немски композитор, който там се играе много. Всеки знае колко е трудна „Пръстенът на нибелунга” и колко високо е нивото не само в Байройт, но и в други германски оперни театри. Тогава не знаех, че националната трупа доста е повишила качеството си. Слушах и си мислех, че е рисковано начинание. 

- Казахте ли го на маестрото? 

- Не му го казах, но той го видя в лицето ми. Затова го спомена (смее се). 

Попита ме с какво мога да съдействам и аз отговорих, че мога да разпространявам информация кога ще се състои гастролът.

- Видяхме резултата - според вас що за абсурдна ситуация е това: толкова талантливи хора в толкова несретна държава като България? 

- За мен това винаги е било проблем. Когато преди време мои приятели идваха и ми разказваха за български деца математици, които печелят олимпиади, ги питах: “Щом сте толкова талантливи, защо сте на това дередже - трябва да има някаква причина?” Може би в България се говори за тези неща от патриотизъм, но хората не осъзнават истинските си качества. От друга страна, политиците не полагат достатъчно усилия на Запад да се разбере какво е интересно в България. А какво има тя? Има най-старата култура в Европа. След като се пенсионирах, четири пъти водих германци в България и те вече са български фенове.

Друг случай – миналата година бях на организирано пътуване във Венеция, слушах жената, която ни разказваше, и й казах, че в България е много по-интересно. Тя ме погледна с огромно неразбиране. Тогава й отвърнах: Защо не организирате и едно пътуване до България, а аз ще ви кажа къде да отидете и кой да ви придружи. Написах й програмата, предложих й един български философ, който ги развеждаше и им разказваше, и когато се върнаха, всичките 23 участници ме поканиха на вечеря, прегръщаха ме и казваха колко било хубаво. Тоест има начин. Не става дума един министър или политик да разказва колко е хубаво, а да има последователна политика в тази посока. 

- Кои са козовете на България според вас? 

- Тя има два големи коза: културния туризъм и спа. Ако българското Министерство на здравеопазването сключи договор с немските здравни каси да ходят германците на по-евтино лечение в България, може да стане невероятен бизнес. Но трябва да се организира от някого. Проблемът, за който ме попитахте, може би се дължи на липса на сплотеност. Преди време попитах един министър на туризма в България защо не се съберат всички винарски фирми и да направят обща реклама по телевизията в Германия. Оказа се, че не могат да ги съберат, защото те не се разбират. 

- Вие сте наполовина българка, напуснали сте страната на 17 г. и десетилетия наред ни наблюдавате от родината на своята майка - успяхте ли да си отговорите какви сме ние, българите? 

- Легенда е, че българите са трудолюбиви - може би са били, но в миналото. Другото е, че са умни, но не могат да се обединяват. Това, че имаше демонстрации - то отмина. Няма гражданско общество в България. Надявам се младите хора, които вече започнаха да се връщат от чужбина, да променят този дух. 

- Как германците гледат на нас? Сегашната власт много държи на мнението на г-жа Меркел... 

- За съжаление имиджът на страната не е много добър и това се дължи главно на пришълците от ромски произход. В Мюнхен и в Рурската област идват на тълпи, живеят в кланове, общините просто не могат да се справят с този проблем. Иначе има положителни неща в България. От 1990-а идвам често и виждам как се променя. Но не можем, с извинение, да се хвалим, че имаме метро - другите държави преди 100 г. са имали. 

- Обичаме да се оправдаваме с петте века робство, те ни били убили. Германия е срината от войната, а виждаме каква е сега - защо е така? 

- Разликата е в манталитета. Винаги припомням какво става в Германия след 1944-1945 г. Мъжете още не са се върнали от фронта, мнозина са загинали, затова жените в големите градове хващат по една кофа и започват да събират отломките от разрушените сгради и да чистят. Никой не им нарежда, просто започват да творят новата си държава…

- А у нас ще чуете “да бе, ще им чистя…” 

- Знаете ли, имам апартамент в София. Когато отидох, боядисах преддверието на стълбището, защото беше мръсно. Съседите се чудеха, но като видяха една боядисана врата, се събраха и почистиха около сградата. Което обаче трая само една седмица. Виждате района около Фюсен - селца на земеделци, отглеждат крави и овце, а колко е спретнато и подредено всичко. Но то, чувството за естетика, подреденост и гордост от собственото, идва отвътре.

- Тоест не ни е от робството, нито пък е от комунизма причинено…

- Не, не е и от комунизма. Лесно е да се обяснява така, но е имало и други страни, живели в комунизма, но там не е така.

- Следяхте отблизо случващото се у нас след 1989-а, срещахте се с лидерите на десницата - има ли вина СДС, че нещата не станаха така, както очаквахме? 

- СДС има големи заслуги, има и вина. На СДС дължа, че се върнах в България. Ако не бяха те, нямаше да станат нещата. Но те не бяха политици. Бяха, както казваме в Германия, от гората слезли и изведнъж - в парламента. Така не става. Бяха наивни. От части бяха инфилтрирани от Държавна сигурност (ДС). Една от главните заслуги на СДС е, че предотврати кръвопролитията и сблъсъците – някои критикуват, но това според мен е правилно. Лошото на част от българските политици е, че не приеха предложенията да бъдат обучени в други страни, знам конкретни случаи. А да си политик също е професия, да знаеш как да боравиш и в парламента, и с народа си. Това е много трудно. Дори намерих човек, за да обучава един политик, който не можеше да говори пред публика, но той не пожела. Може би ги беше и страх, може би наистина бяха много неопитни.

Помня когато за пръв път дойдоха представители на цялата демократична опозиция в Кьолн - не че са се държали неприлично, но се чувстваха несигурни. Сегашните политици вече имат това самочувствие – като се започне от облеклото до начина им на поведение, всичко е ОК. Но няма политическа стабилност. Сменят се политически лагери, но като дойде една партия на власт, не бива да сменя всичко, направено от предишната – приема се закон, после се премахва; ще отваряме досиетата, ще затваряме досиетата… Тези неща разочароват хората и затова казват, че всички са неспособни.

- А проблем ли е според вас, че десницата днес е нестабилна? 

- Да, България няма силна десница. Не могат да се обединят. Реформаторите трябва да го направят, да си изберат един председател. Но някой трябва да се откаже от водаческите си функции - не е приятно, но е нормално. Трябва да мислиш за общото, а не за собственото. Имат свестни хора, но току единият се обади срещу другия - не че немските политици нямат противоречия, но поне когато се касае за важните въпроси, те са като един. 

- Ако лустрацията се беше случила както в Полша, да речем, щяхме ли сега да сме на друго дередже?

- Не знам. А и в Полша не всичко е наред. Може би щеше да е добре да има лустрация, но пропуснахме този шанс.

- Какво друго пропуснахме според вас?

- (Замисля се.) Смятам например, че в политиката трябваше да има специална програма за връщане на младите хора, обучени в университетите в Германия, Франция, Англия и т.н. Дори казах на един министър: направете една програма, дайте на тези хора един старт, както в Германия се прави за млади бизнесмени – дават им две години евтини кредити и без данъци, за да могат да се стабилизират. И тези обучени хора да дойдат. Сега съм свидетел на два случая. И двамата са учили в Германия – единият пожела да се върне в България, отиде, неприятности, ниска заплата, върна се обратно в Германия. Другият го извикаха в Брюксел и му дадоха десеторна заплата...

Не се работи заради патриотизъм. Работи се, за да водиш що годе свестен живот. На никого не му е хубаво да живее в чужда държава. Аз съм полугерманка и въпреки това знам колко е трудно в началото да се интегрираш в един нов начин на живот – като тръгнеш от банкирането и стигнеш до следването. Липсва ти социалната среда. Липсва ти човешката топлота, която имаш в България – нея я нямаш тук. Защото българите имат много положителни качества, наистина са гостоприемни, много контактни, приятни за разговори. Това го няма тук.

Когато израстваш в България, имаш някаква среда, но пристигаш в Германия и дори да ти дадат десеторна заплата, ти си нищо. Спомням си един случай с хор от софийско село – бяха дошли за записи в Кьолнското радио. Мой познат с възможности ги покани вечерта в ресторант и там шефът на групата, беше с някаква позиция в селото, ми казва: „Румяна, аз оставам тук!” Какво ще правиш тук, питам. Ми, вика, ще чукам камъни по шосетата. Ти луд ли си, му казвам, в селото всички те величаят, всички те познават, имаш си своето малко стопанство, моля те, не бягай… Този човек щеше да увехне като цвете. Отказа се, върна се в България.

- Споменахте образованието на младите в чужбина и се замислям, че ДПС навярно се оказаха най-далновидни – специално образоват младите си членове…

- ДПС е много странна партия. Единствената, която 25 г. не мръдна. Колкото и да ги критикуват, независимо от всичко, тези хора запазиха партията си и последователите си. Кой друг? БСП вече ги няма, десните се карат, а ДПС наистина образова младите си хора и явно имат стратегическо мислене – поне така изглежда отвън. Човек няма поглед вътре в ДПС, защото те си пазят нещата в тайна. Но те наистина обучават кадрите си.

- Основната теза за неуспехите ни е, че Държавна сигурност продължава да съществува на всички нива – споделяте си това мнение?

- Вярно е. Смятам, че някои неща, които се случват, и това, че някои хора не биват осъждани, макар да заслужават, е защото знаят много. Предсказах, че делото на Алексей Петров ще се влачи. Вече пет години нищо не знаем. Защо не стана? Значи има някакви тайни неща… Трудно е да се проникне в тези среди. Не трябваше в политиката да влизат хора, които са били в ДС – това можеше да се направи в парламента, но не се случи.

- Както обичат там да казват, не е имало „политическа воля”…

- А може би е и от страх – много хора са били агенти. Има и нещо за ДС, което мен винаги ме възмущава много. Когато един човек, особено журналист, за когото е ясно, че е бил в ДС и то не проформа, започне да говори по телевизията за морал и демократичност, аз побеснявам. Но явно на хората това не им пречи. Би трябвало да натиснеш копчето и да не го гледаш. Това е нещото, което не разбирам. Овчедушие е да не протестираш срещу хора, които са били отявлени агенти или дипломати, които са били в ДС.

- Пишете нова книга и доколкото разбрах, нещата в нея пак ще бъдат свързани с миналото ви в България…

- Още не съм сигурна дали ще е роман или ще направя друга структура, в която от две гледни точки да описвам случилото се. Но е интересно, защото се връщам към неща, които съм преживяла. Вероятно ще започне със сватбата на майка ми в Троянския манастир – най-тъжната булка, която сте виждали (смее се). Тя пристига от Германия с парижка рокля и обувки от атлаз, а там – мирише на тоалетни и т.н. Изпада в пълен ужас. Годината е 1939-а. Ще се опитам чрез нейния и моя живот да опиша какво е било в онези времена.

- А не ви ли вълнува България днес, да опишете съвремието ни?

- Още не. Неотдавна направих „Цял живот събарям стени”, която ще излезе в допълнено второ издание през октомври – там има и за сегашното положение. Засега не съм толкова вътре в политиката, аз имам по-скоро външен поглед.

- Това имах предвид – страничният поглед е важен.

- Част от новите политици не познавам лично. Познавам старата гвардия. А моите два стълба, както ги наричах, в България – президентът Желю Желев и режисьорът Иван Андонов - и двамата вече ги няма.

- Знаете ли, че когато почина Желю Желев, мнозина започнаха гръмко да говорят хвалебствия за него, при положение, че преди това го бяха обругали…

- Знам. Да, той имаше грешки. Познавах семейството му много добре, бях много привързана км тях и съм все още към дъщеря му. Желев направи грешки, те го оплюха и го забравиха. Бях на погребението му и изведнъж всички се оказаха фенове на Желю Желев! Това ме потресе…

Това, което ми прави впечатление – няма значение дали е Желев, или е Радан Кънев – всеки има положителни качества, допринесъл е нещо, има и отрицателни. И човек, особено журналистът, трябва да се опитва да оглежда и от двете страни. Дали е министър на здравеопазването, дали е друг политик – те се опитват нещо да правят. Ами помогнете им, подкрепете ги. Има нещо, което се забелязва най-много в социалните мрежи – да му търсим слабото място. Не го разбирам.

- Казвате, че цял живот събаряте стени – коя беше най-твърдата?

- (Смее се.) Имаше и вътрешни, не са само видими. Първата стена беше да изляза – майка ми е германка и аз исках още като дете да изляза от България, защото знаех, че там нямам шансове. Баща ми беше съден след 9 септември… Исках да отида в Германия. Това беше първата стена, която трябваше да преодолея, а после там трябваше да преодолявам стени. Защото бях чужда. Мислех си, че там е рай – не, няма рай. Аз и немски не знаех добре. Да, положих немска матура, но бях чужда. Не знаех нищо. Те говореха за филми, за изкуство, а ние какво – учехме химически и математически формули. Нямах никаква обща култура. Те говореха за някакви художници, а аз дори имената им не бях чувала, камо ли да бях виждала картините им. Тръгнах на уроци по вероучение, което също не го знаех от България. Бях като боса, но упорита. Всеки ден си повтарях: искаше да дойдеш, сега ще чакаш. Окопитих се, но това ми струваше две години.

- Германия в момента има сериозен проблем с мигрантите…

- Вярно е. Смятам, че малко избързаха, като приеха хора, които не са се регистрирали, и изведнъж се получи тази силна вълна. Но Германия ще се справи. Предполагам, че се коват планове как да построят къщи и т.н. Но… има друго. По телевизията виждам, че това са 80% млади мъже, които ще искат да доведат семействата си; второ, докато си стъпят на краката, ще трябва година-две да имат къде да живеят, да имат работа, дори секс - с кого? Българските роми вероятно ще направят голям бизнес тук (усмихва се). 

- Каква Европа очаквате след 50 г.? 

- Не знам дали ще се ислямизира. Не вярвам. Саудитска Арабия предложи на Германия да построи 200 джамии. Ако съм на мястото на германското правителство, ще кажа постройте първо 200 огромни кооперации с по 300 апартамента вътре, а после ще мислим за джамии… Явно искат да имат влияние. Аз не мога да си представя, че ислямът ще е толкова силен. Лошото е, че сред много хора в Германия, включително в Кьолн, има известно отчуждение и неприязън към забулените жени. Защото за всяка германка, която все пак размишлява, това означава, че тези жени са потискани, нямат права и т.н. И не искат да ги гледат, но… това е друга култура. В Кьолн построиха огромна джамия, много красива, и хората, които живеят наблизо, протестираха. Затова се внимаваше джамията да не е по-висока от катедралата, наложи се да бъде намалена височината на минаретата…

Ще има промени, но… знаете ли, когато дойдох в Кьолн, нямаше чужденци, имаше един югославски ресторант и аз, българката, бях чиста екзотика. Всички ми помагаха, защото почти не бяха виждали чужденци, при това от балканска страна. И просто бях привилегирована в много отношения. Това се промени, но и Германия се промени в положителен смисъл – германците пътуват много повече в чужбина, ядат съвсем други неща, имат друга култура благодарение и на чужденците, които обогатиха тяхната. Сега това с мигрантите идва много стихийно, а преди беше постепенно – 3 млн. турци в 80-милионна Германия не е толкова трагично. И повечето от турците си живеят спокойно, агресивните са много малко. Смятам, че това, което сега се случва, ще допринесе за Германия. Тя има сериозен проблем със застаряването и с липсата на ново младо поколение занаятчии, инженери и т.н., затова се надяват да могат да обучат тези млади сирийци и афганистанци, които да заемат тези професии.

- Какви са страховете и надеждите ви днес? Политически, лични…

- Политически страхове в Германия нямам – демокрацията в държавата е утвърдена. Винаги сравнявам развитието на Германия с река, която е канализирана и си тече. Може да плисне малко отляво, малко отдясно, но си тече по руслото, по което е тръгнала. Докато в България руслото още го няма. А личният ми страх е, че един ден животът ще свърши. Аз не мога да си представя – това е моята лична философия – какво ще е без мен. Не мога да си го представя, на знам какво е без мен.

- А какъв е “принципът Румяна Таслакова”? 

- Няма “няма”! Когато нещо съм искала силно, съм го постигала. Сякаш имам биокомпютър в главата. Имам и лична теория за енергията, която човек излъчва към другите - ако примерно искам утре да построя небостъргач в София, аз излъчвам тази идея, тя се лута и намира съответния предприемач, който ще я приеме и ще ми предложи да построя този небостъргач. Сякаш енергията излиза от мен и среща този, който ще ми помогне да постигна желаното. Същото е и с хората в България - ако искат нещо да постигнат, те и сега могат да разчистят сметките си с ДС, ако искат. Трябва да го поискат. Волята е решаваща.