Джошуа Мичъл е професор по политическа теория в Джорджтаунския университет във Вашингтон, специалист по Токвил. В книгата си American Awakening (Американското пробуждане) той анализира дълбоко религиозния характер на идентичностното движение на американската левица, което цели да прочисти Запада от неговите “грехове”. В интервю за “Фигаро” Джошуа Мичъл анализира американското геополитическо поражение в Афганистан и преди всичко демократичната криза, която задушава САЩ, двадесет години след 11 септември.
- Америка отбеляза 20-ата годишнина от 11 септември в мрачен контекст. Двадесет години след атаките срещу кулите-близнаци САЩ напуснаха Афганистан на фона на геополитическо поражение. Талибаните се завръщат на власт, ислямистката терористичната заплаха е по-силна от всякога, а американците са затънали в дълбока демократична криза. Фракционният дух процъфтява. Как бихте определили този политически момент? Свидетели ли сме на залеза на американската мощ?
- Изминаха две десетилетия от онзи ужасен ден 11 септември 2001 г. Мнозина от нас си спомнят къде са били тогава, неверието и отчаянието, което изпитахме, отмъщението, което търсехме. От края на Втората световна война разказваха на американците, че модернизацията ще помете предразсъдъците на нацията, религията и племенните връзки, че Америка е “градът на хълма”, чиято сметлина ще освети пътя, който води към модернизацията. Септември 2001 г. беше бруталното потвърждение за американската психика, че тази история за модернизацията е била погрешна.
Неолибералите, които до голяма степен държат контрола над бизнеса, смятат, както смятаха и тогава, че светът може да се модернизира чрез разпространението на “глобални норми”. Фактът, че държавният секретар Антъни Блинкен нареди на две посолства да издигнат гей знамето е доказателство, че наивният неолиберализъм все още е в сила при Байдън. Афганистан падна за един уикенд! Не показва ли това колко слаби са “глобалните норми” в тази страна?
От другата страна са неоконсерваторите. След 1989 г., когато САЩ спечелиха Студената война, над неолибералите взе превес група неоконсерватори, убедени, че модернизацията се постига не чрез меката сила на “глобалните норми”, а благодарение на военната мощ. Унизени от двадесетгодишни военни провали в Близкия изток, накрая неоконсерваторите загубиха доверието и без изненада се наредиха до левите неолиберали, за да се противопоставят на “новия национализъм” на Доналд Тръмп. Нашите леви неолиберални елити и нашите десни неоконсервативни елити настояват, че грешките в Близкия изток не са по тяхна вина, сякаш има само една легитимна политическа форма, а именно демокрацията, която може да бъде изнесена навсякъде. Те приемат постулата, че всички други политически форми трябва да бъдат сразени, открито или тайно. Това опасно убеждение, според което светът трябва да прилича на Америка, е най-голямата пречка за връщане към зравия разум на нашите елити.
Каквото и да мислим за Тръмп, трябва да разберем, че част от американците гласуваха за него през 2016 и 2020 г., защото бяха отвратени от този разрушителен възглед да нашата роля. Лозунгът “Америка преди всичко” може да изглежда шовинистичен. Но неолибералната и неоконсервативната алтернативи са по-лоши. Ако искате да разберете днешна Америка, трябва да я възприемете като бойно поле между тези, които мислят в универсални термини, и онези, които мислят в своеобразни термини, вярвайки в своята страна и религия. да, Америка днес изглежда слаба и немощна. Ако Ирак не е доказал това, нашето скорошно изтегляне от Афганистан със сигурност го доказва. Нашата слабост и немощ ще продължат, докато елитът продължава да настова, че Америка трябва да изпълни глобална мисия, а не скромната цел да живее в мир в свят на нации, където трябва да поеме лидерството само в случай на нужда и то координирайки се с другите, когато е възможно.
- Какъв е основният мотив за вътрешната криза?
- Непосредственият корен на нашата американска криза е нарастващата пропаст между елитите и народните класи. Левицата, както и десницата, допринесоха за този проблем. Вдясно неотстъпчивият ангажимент към “ветото на свободния пазар” навреди на народните класи. Под “ветото на свободния пазар” имам предвид идеята, че социалната политика трябва да се определя с простата мярка за икономическа ефективност, независимо от последствията за работниците. Но ако се придържаме към този принцип, големите американски компании преместват работни места в Китай, като в същото време запазват политическата облага от това, че са в Америка. Това доведе до преместването на огромна част от дейностите, извършвани някога в нашите граници.
Моето лично мнение е, че ако една голяма американска компания иска политическа закрила от правовата държава, спазване на договорите, повечето от нейните продукти би трябвало да са произведени тук. Републиканците, от времето на Рейгън, дадоха на големите американски компании картбланш, което допринесе за обезкръвяването на работническата класа. Компаниите запазиха седалището си в Америка, но се стремяха да реализират печалба другаде. Това беше лудост. Защото живеем в свят на нации. Десницата го беше забравила. Но левицата също допринесе за пропастта вежду елитите и народните класи. След като беше партията на работническата класа, тя стана партия на Холивуд, Силициевата долина и Ню Йорк. С други думи, левицата е партията на презрението на медите и на големите технологични компании и финансовия капитал към народните класи. Трябва ли наистина да сме изненадани при тези условия, че популистки огън опустошава Америка?
- Един от тревожните аспекти е сривът на доверието към системата и управляващите елити, но и между гражданите…
- Доверието е по-ценно от златото. Една нация може да бъде богата, но ако няма доверие между гражданите ѝ, тя никога няма да бъде силна и борбена. През 30-те години на ХIХ век Алексис дьо Токвил пише “За демокрацията в Америка”, най-великата книга, написана за Америка. Той беше първият, който призна в нея, че ако старата аристокрация се разклати, гражданите ще се чувстват изолирани и самотни. Те ще поискат от държавата да се грижи за тях и доверието ще намалее. Токвил мислеше, че ако една нация иска да остане здрава в демократичната епоха, тя трябва да има силни посреднически институци, като семейството, църквата, местното управление, гражданското общество. Именно в тези посреднически институции се учим на доверие, но също така и как да управляваме и да бъдем управлявани, как да развиваме умения и какви видове навици и черти от характера изисква свободата. За съжаление, Токвил бе прогнозирал, че тези институции ще се разклатят без постоянно внимание, и че бъдещето ще бъде мрачно, ако всички граждани изпаднат в изолация. Дотук стигнахме. Всички ние се превърнахме в това, което наричам “хора селфита”, които вече мислят само за себе си и за абстрактното човечеството, никога за съседа, с когото трябва да изградят свят вътре в нашата нация.
- Заслужиха ли политическите и интелектуални елити, наречени в САЩ “класата на познанието”, недоверието, което описвате, след като се опитаха високомерно да наложат ценности, които половината от страната не споделя?
- Все още не сме наясно как да опишем разделението, което разкъсва нашите нации. Разграничението елит-народни класи е начин да го направим. Но разграничението между класата на знаещите и работническата класа е друг начин. Чудя се дали най-уместният подход все пак не е този, който разделя “дигиталната класа” от онези, които живеят в “реалния свят”. Пандемията на Covid ясно разкри този разрив. Ако можете да останете под карантина, да си поръчвате продукти по интернет, да се забавлявате на компютъра и да си изкарвате прехраната в Zoom, вие сте член на цифровата класа. Ако носите покупките си, нямате акаунт в Netflix или Amazon и произвеждате неща, които се разнасят, вие сте член на другата класа. Мечтата на цифровата класа е за свят без хаоса на “нещата”, безграничен свят и особено свят без неудобствата да бъдеш смъртен мъж или жена, в общност, с която си свързан по рождение.
Членовете на “реалния свят” нямат такава мечта. Те живеят така, както човешкия род е живял от историческа гледна точка, в свят, определен от времето и мястото, заобиколени от вещи, заети със задачите на конкретния живот. Те вървят рамо до рамо с мръсотията и смъртта, вместо да се откъснат от нея. Засилващата се битка за начина, по който да бъде управляван Covid изразява това разделение. “Дигиталната класа” очевидно смята да обяви, че карантините и ваксините ни защитават напълно от смъртта и че трябва да затворим икономиките си, за да държим последната на дистанция. Другата класа знае, че това е рецепта, която води до икономическо задушаване, и признава, че смъртта не може да бъде предотвратена завинаги. Истинският свят е техният. Дигиталното съществуване може да бъде допълнение, не и заместител.
- В продължение на четири години Тръмп беше темата на политическите дискусии. Лайтмотивът беше, че след като Тръмп си отиде, проблемите ще изчезнат. Но тръмписткият бунт е жив. Защо?
- Доналд Тръмп си остава натрапчива мисъл за левицата. Той е, ако мога да се изразя така неделикатно, “лошият вид бял човек”. Не се заблуждавайте. Аз съм смутен от неговите маниери. Но, за да разберете реакцията, която Тръмп поражда у левицата, трябва да разберете какъв трябва да бъде “добрият вид бял човек”. “Приемливият бял човек” е този, който смята, че Америка е системно расистка, че да обичаш страната си е проява на психично заболяване, че мъжете и жените са еднакви (и че един мъж може да реши да стане жена и обратното), че зелената енергия ще спаси нашия свят, че войната е нещо остаряло и че елитите, а не гражданите трябва да управляват света… Ако дъгата на историята създава “добрия вид бял човек”, тогава човек, като Доналд Тръмп, не би трябвало да съществува през ХХI век. Това е причината, поради която приемливата версия на белия човек винаги ще смята, че руският сговор е дал на Тръмп победата през 2016 г. Левицата възприема това като историческа аномалия. Това, което тя не разбира, е, че голяма част от Америка вярва в много неща, които отвращават “приемливия бял човек”: техните църкви, нации, семействата, от които произхождат. С или без Тръмп, на поне половината граждани гласоподаватели им е омръзнало да им казват, че са непоправими нещастници.
- Две трети от избирателите републиканци не вярват в нормалното избиране на Джо Байдън. Изправени ли сме пред политическо и мисловно разцепление, което вещае друг потенциален 6 януари?
- Много републикански избиратели в Америка не са сигурни в резултатите от изборите. Голяма част от тях смятат, че изборите са били “откраднати”. Това може да означава, че гласовете не са били преброени правилно, или че са били преброени правилно, но въведените нови правила правят общите сборове нелегитимни. Това може да означава, че гласовете са били потвърдени, но медиите и елитите са хитрували, за да откраднат изборите. Това последно чувство ме тревожи най-много. Неговият дълбок смисъл е, че голям сегмент от електората се чувства изключен, заглушен. Едно от последствията е мисловното отцепничество, което споменахте, другото е насилието.
- В “Американското пробуждане” вие обяснявате, че една от злините, които засягат американското общество, е отслабването на нацията в полза на ново движение, подкрепено от левицата, “политиката на идентичността”, която цели да замени либералната политика на компетенциите с религиозни категории: невинните (малцинствата), които трябва да бъдат защитени, и нарушителите, които трябва да бъдат прочистени (западният хетеросексуален бял мъж). Тръмписткият бунт не е ли и отхвърляне на този идентитаризъм?
- “Политиката на идентичността” все още не е разбрана напълно. Тя произлиза от постмодернизма и трябва да се разграничи от марксизма, чийто произход води началото си от германската мисъл на поколението преди Ницще. Това е ясно изразено американско течение, въпреки че Европа изглежда също му се поддава. На пръв поглед, неговите цели са благородни. Кой не би искал да приеме сериозно нечия идентичност? Но не в това е въпросът. Това движение всъщност цели да оценява всеки член на всяка идентичностна група според нейната предполагаема невинност или колективна вина. Освен това, всяка от т. нар. невинни групи е определена в зависимост от своята дистанция спрямо “първоначалния нарушител”, който сега е белият хетеросексуален мъж.
Ако сте жена, получавате точки за невинност. Ако не сте бял, също. Ако сте хомосексуалист, също. Политиката на идентичността е класация на моралната чистота. Това е според мен “новата духовна евгеника”, която разделя чистите от прокълнаните. Гласовете на чистите трябва да бъдат чути, но ако сте сред прокълнаните, трябва да бъдете изчистени от социалното тяло. Целта на политиката вече не е да изгради един общ свят, а да преразпредели ресурсите така, че “справедливостта” - което на практика означава социална дисквалификация на белите хетеросексуални мъже - да надделее.
Книгата ми е наречена “Американското пробуждане”, защото сравнявам товя явление с религиозно пробуждане, при което злочестите души търсят отчаяно морално опрощение за греховете си. Ненавиждам расизма, какъвто и да е той. Нямам никакъв интерес да защитавам “белотата”, както се казва днес. Искам да защитавам една прилична политика, която се отнася към гражданите справедливо в рамките на правовата държава, независимо от тяхната идентичност. Доналд Тръмп, разбира се, беше бял хетеросексуален мъж. Неговото “престъпление” беше, че не обръща никакво внимание и не признава постулата на “политиката на идентичността”, че времето на белия хетеросексуален мъж е приключило. Той се гордееше с това, което е. В света на идентичностната левица този тип човек не може да съществува, или ако съществува, той може да бъде само расист. Затова Доналд Тръмп беше мразен толкова.
- Пишете, че Америка се връща към религиозните категории, но без да оставя място за божията прошка…
- Кризата на Запада е криза на вината. По време на християнския период човек можеше да се покае и да прости в един несъвършен свят на прегрешение и прошка, от който само Божията милост можеше да ни спаси. Но кой живее с това познание в сърцето си днес? Днес живеем с Русо, който ни нашепва, че човек е естествено добър, че насилието и прегрешението са изключения и може би дори единственият прерогатив на белите хетеросексуални мъже. Вече нямаме смелостта да приемем ужасната картина на човека, която християнството ни завеща, заедно с предложението му да облекчи бремето на греха чрез Бог. Можем да мечтаем за постхристиянска епоха, която би накарала да изчезнат греха и неговата противоотрова, за секуларизирана епоха, в която вече няма да има никаква вина. Но ние сме далеч от нея. Ние живеем с вина, но без християнска прошка. Именно това преследва западния човек, това бреме, с всеки изминал ден. Това е истинският източник на умората на Запада.
Западният човек се страхува да действа, страхува се да не увеличи бремето на вината. Вече не смее да вярва в себе си. Последиците са сериозни. Но тези, които провеждат “политиката на идентичността”, тези нови пастори на нашето време, казват: елате при мен, вие, които се чувствате виновни. Аз ще ви дам опрощение. Просто ще трябва да се откажете от своята нация (източник на насилие), от християнската си религия (патриархална и хомофобска), от семейството си (хетеронормативно). Декларирайте верността си към космополитния дигитален свят, който не познава нито време, нито пространство и ще намерите спокойствието, за което мечтаете. Това религиозно предложение ни е направено. И понеже вече нямаме християнска религия, ние приемаме предложението за опрощение на тези нови пастори, дори и това да означава унищожение на нашата нация, религия и семейства. Ние изпитваме такъв глад за живот без вина, че сме готови да убием нашата цивилизация, за да го постигнем.
Превод от френски: Галя Дачкова
Свързани текстове:
Джошуа Мичъл: Не вярвайте на благия деспот, който иска на всяка цена да ни защити от смъртта
Джошуа Мичъл: Няма глобалност, ако няма нация