"Видял съм други страни в живота си, пътувал съм в Испания, Италия, Франция, снимах в Африка. Единствено в моята страна някой отива в училище и стреля по всички… И това, кълна ви се, никога не се е случвало в младостта ми! Имаше повече благородство сред хората или просто не можеха да си купят боеприпаси?". 89-годишният Клинт Истууд разказва пред “Поан” за новия си филм, “Случаят Ричард Джуъл”, за детството си, за политическата коректност, за съжаленията си…
Клинт Истууд: Днешна Америка ме плаши

 

 

Той е пред огледалото, пробва новата каубойска шапка, която дъщеря му Алисън му е подарила. “Мина доста време, откакто не съм носил такава! Още ли ми отива?”, пита закачливо 89-годишният Клинт Истууд. Висок, с отработена небрежност и искрящия поглед на убиец от филм на Серджо Леоне. В неговата филмография, която не прилича на никоя друга, уестърните вървят редом с филмите за инспектор Хари и собствените му режисьорски филми, класики като “Птица”, “Непростимо” или “Момиче за милиони”. След “Трафикантът”, меланхоличен автопортрет, в който  разкрива недостатъците си като баща и съпруг, сега Клинт Истууд се завръща със “Случаят Ричард Джуъл”, вдъхновен от истинската история на един нощен пазач, който по време на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г. открива бомба и успява да спаси живота на много хора, преди да бъде обвинен от медиите, а след това и от ФБР, че е терорист. Филмът е свидетелство за политическия консерватизъм на Клинт Истууд, но същевременно носи отпечатъка на истинска чувствителност, каквато е рядкост в Холивуд.

 

- Ричард Джуъл (в ролята Пол Уолтър Хаузър) е сложен образ: той е обсебен от упражняването на властта и е способен да откачи… Но в решителния момент този обикновен и дори пълен с недостатъци човек се държи като герой. Какво ви хареса в него?

 

- Тази история е истинска американска трагедия. От алчност, поради липса на точност, медиите и ФБР съсипаха живота на този човек. Той почина преждевременно, на 44-годишна възраст, разбит. Всичко щеше да е различно, ако се бяха отнесли към него като към герой, какъвто беше. Бил е хлапак, когото цял живот са смятали за дебел, на когото са се подигравали. Живееше с майка си, не беше създал свое семейство… Лесно е да съдиш такъв човек. Погледът на обществото е тежък, когато човек е малко по-различен. Чувствителен се към това…

 

- Но вие самият никога не сте преживели това! Трябва да сте бил звезда още в училище, преди да станете кинозвезда… 

 

- Може би, но познавах много такива хора в училище. Непрекъснато се местехме и във всеки нов клас, в който попадах, имаше изкупителна жертва. Много добре си спомням тяхното страдание и усещането, че не мога да им помогна.

 

 

Клинт Истууд през 1965 г. в “За няколко долара повече” на Серджо Леоне

 

- Не харесвахте ли детството си?

 

- Роден съм 1930 г., израснах в Калифорния по време на Голямата депресия. Това означава, че съм сменил много училища. Родителите ми нямаха пари, никой нямаше пари по онова време! В най-лошите периоди баща ми сменяше работата си всеки месец или на два месеца. Беше много трудно време, но хората разчитаха един на друг, зависеха от “добрината на непознати”, както казваше Тенеси Уилямс. Социалната тъкан беше по-здрава. Това не означава, че е била съвършена, разбира се. Аз самият бях доста буен хлапак. Редовно ме изключваха.

 

- Изпитвате ли носталгия? Към младостта си или към една друга Америка?

 

- Да, носталгичен съм. Развълнуван съм от отминаващото време. Бих искал да не бъда такъв, но… аз съм човек, това ми се случва, дори когато не бих искал! Хората си мислят, че фактът, че съм изиграл инспектор Хари, е защита срещу емоциите. Това не е вярно! Когато отивам в някой град в Калифорния, който познавам отпреди шестдесет години, ме връхлитат спомените. 

 

- Какви са спомените ви за снимките със Серджо Леоне?

 

- Първо, откриването на Рим, където снимахме в едно студио, и на Испания, където имахме външни снимки. За хлапак от Калифорния беше нещо изключително да се озове в Европа, да открие друг начин на живот, толкова богата клтура… Обичах да играя самотния стрелец. Страхувах се от реплики, но те бяха удоволствие! Всичко беше в погледа. За един актьор винаги е полезно да се съсредоточи само върху един аспект от играта си. Големият урок на Серджо беше най-вече урок по кино, урок по режисура. Той знаеше какво прави. Имаше усет за разказа, за камерата… Като Дон Сийгъл (режисьорът на “Мръсният Хари” - б.а.), другият ми учител.

 

- Как гледате на днешния свят?

 

- Днешна Америка ме плаши. Видял съм други страни в живота си, пътувал съм в Испания, Италия, Франция, снимах в Африка. Единствено в моята страна някой отива в училище и стреля по всички… И това, кълна ви се, никога не се е случвало в младостта ми! Имаше повече благородство сред хората или просто не можеха да си купят боеприпаси?

 

- Може би идеализирате тази някогашна Америка?

 

- Когато бях дете, телевизията не съществуваше. Благоговейно слушах радио, това беше голямата ми страст. Любимото ми предаване прославяше ФБР. Разказваше за големите афери, хвалеше героизма на агентите. Като възрастен разбрах, че перфекционизмът не съществува във ФБР, че там има добри и не толкова добри хора и човешки грешки, както навсякъде. Въпреки това оставам привързан към този героичен образ. Дори днес продължавам да се съмнявам: не бяха ли безупречни в началото? Може би упадъкът дойде след това.

 

- Посветили сте филм на легендарния шеф на ФБР, Дж. Едгар Хувър…

 

- Никога няма да забравя деня, в който снимахме в кабинета на Хувър: един човек ни показа къде е бил шкафът му с рокли! Ако хората знаеха по онова време, че обича да се преоблича като жена, кариерата му щеше да приключи. И въпреки това той е поемал риска да държи роклите в кабинета си. Това не го прави по-симпатичен, но по-човешки. Човешката сложност… Никога няма да свърши това.

 

- Какви са отношенията ви с полицията?

 

- Никога не ми съставят акт. Колко пъти полицаите ми казват: “Хайде, понеже сте инспектор Хари, ще забравим!”. Полицаите са много привързани към този герой. Имам късмет, наясно съм с това. Ричард Джуъл, който не е бил част от каймака, не е имал никакъв контакт с влиятелни хора, нямаше кой да го защити.

 

- А медийната екзалтация, която изобличавате във филма, страдали ли сте вие самият от нея?

 

- Особено когато бях по-млад, медийното внимание можеше да ме потисне. Чел съм статии в таблоидите, които разказваха напълно неверни неща! Главно за моите отношения с бившите ми жени. Мога да понасям лоши критики, но лъжите са нещо по-тежко. Имам гордост, все пак… Адвокатите ми често са ме убеждавали да не атакувам, защото винаги има риск да влоша нещата с реакцията си.

 

- Това повлия ли много на личния ви живот?

 

- Знаете ли, държах да покажа любящата връзка между Ричард Джуъл и майка му (в ролята Кати Бейтс) във всички ѝ подробности. Отделих особено внимание на този аспект на филма. А в “Трафикантът” исках да разкажа какво е да остарееш, когато ти е било трудно да бъдеш съпруг и баща… Колкото повече напредва възрастта, толкова повече си даваш сметка, че това е най-важното в живота. И че славата, киното не ти помагат да успееш в личния си живот. Не се самобичувам, днес съм близък с децата си. Но невинаги съм бил на разположение, наясно съм с това.

 

 

Под режисурата на Клинт Истууд, Пол Уолтър Хаузър играя нощния пазач Ричирад Джуъл

 

 

Ричард Джуъл през 1996 г.

 

- Какво мислите за съвременните медии? Използвате ли социалните мрежи?

 

- Не съм изпратил нито един есемес през живота си! Имам Айфон, но той е предимно изключен. Използвам го като телефон, по старому. И най-малката среща води до селфи, това е ужасно! По принцип приемам, но когато бързам и намирам начин да откажа учтиво, хората ме обиждат! Това е нашата епоха…

 

- Казвате, че днешна Америка ви плаши…

 

- Най-лошото е липсата на чувство за хумор. Социалните мрежи засилват това. Яростта, постоянното възмущение е изтощително. Аз приемам подигравките. Може да ме наречете “тъп каубой”, няма да го приема лошо, уверявам ви! И това често ми се е случвало… Когато започнах да снимам филми, мнозина смятаха, че съм напълно изостанал. Също така наричат актьорите “дегенерати”, а Холивуд - Вавилон. По-добре да се посмеем. Аз харесвам хората, които не се вземат твърде насериозно и не ги гложди страхът. Наясно съм, че говоря като стар човек… Гледам на нашата епоха през филтъра на миналото, със сигурност заради това не мога да се присъединя към нея. 

 

- Продължавате ли да се подобрявате? Като режисьор и актьор?

 

- Надявам се! Учим се от всичко, което правим през живота си. Правя по един филм годишно, това е нещо натрапчиво… В “Случаят Ричард Джуъл” има една сцена с атентат, която много прилича на сцени от предишните ми филми, но аз имах чувството, че съм я направил по-добре, че съм се поучил от опита си. Правя всичко по инстикт, не съм интелектуалец, аз съм занаятчия. Според мен киното не е особено интелектуална дейност. Уважавам Джеймс Кагни толкова, колкото и Лорънс Оливие. Работата е една и съща. 

 

- Как бихте искали хората да запомнят кариерата ви?

 

- Винаги съм се опитвал да дам най-доброто от себе си. Резултатът невинаги е бил на висота. В такъв случай човек може да каже: “Съжалявам, но поне опитах”. Това не пречи да се гордея с някои филми. “Писма от Иво Джима” нямаше особен успех в боксофиса, но това е един от най-добрите ми филми. Смятах, че е много важно да се поинтересуваме от онези, които бяха смятани за наши врагове, на които е било казано: “Ще защитавате този остров и не очаквайте да се върнете”. Опитайте се да кажете това на един американец! Изобщо няма да мине. Тази културна, философска разлика ме вдъхновява: чувството за саможертва на японците, себеотрицанието.

 

- Мислите ли често за смъртта?

 

- Направих филм за смъртта, “Светлина в тунела” (2010). Много го обичам, но никой не искаше да го гледа! Смъртта е голямата тема. Исках да се спра на нея, да помисля. Има ли живот след смъртта? Нямам отговор, но всеки ден се питам. А филмите, които правя за обикновени герои, също са начин да мисля за смъртта. Какво можем да направим, за да има смисъл нашето преминаване през Земята? Влияние? Какъв е смисълът на живота? Моят начин да се изправя пред този въпрос е правенето на филми. Затова продължавам.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

19 коментар/a

смях на 06.02.2020 в 15:45
Ей за това харесвам гласове. Благодаря г-жо Дачкова, за прекрасния превод на интервюто.
Един от малкото на 06.02.2020 в 16:11
Един от малкото читави американски артисти. Повечето са джендъри,либерасти и лезбо-педали.
тъпокрация на 06.02.2020 в 16:21
Зел-дал, горкият, като изперкалата си "родина"...
Vassil Zdravkov на 06.02.2020 в 16:30
Прекрасно и поучително. Истински мъжкар ! Бог да прости Кърк Дъглас, и той бе такъв !
Човешко на 06.02.2020 в 16:37
много човешко! Адмирации за Гласове!
Плаши те тебе Америка на 06.02.2020 в 16:41
На колко поколения внушаваше с филмите си, че решението на всеки проблем е в бързата стрелба? На колко хора си промил мозъците с печалбарските си филми? Сега лицемериш, плашела те била Америка.
MrBean на 06.02.2020 в 17:53
Точно така Смях! И Галя не ни трие като пресолим,за което и благодаря.
С филмите си Истууд внушаваше, че моралът е в това, да избиеш предварително посочените за лоши, на 06.02.2020 в 17:57
достатъчно е само да хванеш пистолета стотна от секундата след другия, но да стреляш преди него и го убиеш. И прожектирано на каданс от ефектен ъгъл се превръща в пособие за обезчовечаване. За мнозинството е само забавление, приятно е така да си седиш в стола с Кола и пуканки, жив, а отсреща другите да умират, за някои обаче стана пример за подражание.
Поклон на 06.02.2020 в 18:08
Любимият ми актьор. Да е жив и здрав.
Мунчо на 06.02.2020 в 20:14
Велик човек . Поклон , и хич не си мислете , че сте занаятчия Г-н Истууд . Аплодисменти за всичко , което сте дали на хората със своето изкуство като режисьор и актьор . Шапки , долу !
Gran Torino на 06.02.2020 в 21:42
До критичните коментатори: Гледали сте филмите на Клинт Истууд, но нищо не сте разбрали. Идеята не се състои в това, че решаваш проблемите с револвер в ръка, идеята е, че ако си истински мъж, от теб зависи много, че един човек сам може да промени хода на събитията, напук на системата. Това беше духа на онази Америка, която днес я няма и няма да я има повече.
.................. на 06.02.2020 в 21:49
Оливър Стоън е погнусен от Истууд защото прави филма Ахмерикански снайпирист който убива в Близкия изток мюсюлмани в името на САЩ .Аз също . Смъртта идва и той усеща и иска прошка За задника няма такава
Гледали сме филмите на Истууд на 07.02.2020 в 07:57
От долнопробните боклуци на Серджо Леоне, през касапниците от средния му творчески период с Мръсния Хари, до тръмповидните му режисьорски продукти от последните години. Не е необходимо да се напъваш, за да го разбереш. Между другото почина Кърк Дъглас. Поклон.
гарнирано с ПР и реклама на 07.02.2020 в 09:12
Интересно, как винаги се намират "естети", дето на американската среднящина й викат "гениалност", и са готови да правят поклони на произведения незабележими и повторими за творческия гений на разбирача и ценителя, който отдавна е наясно, че изкуство и изтънчена култура, повдигаща духа и облагородяваща човека, по обясними причини няма как да бъдат създавани в Америка.
Капитан Кук на 07.02.2020 в 14:32
И какво? Нали именно героят му в "Гран Торино" помага да бъде унищожена старата Америка, а днешната да бъде населена с паразити? Толкова шибан "политкоректен" филм рядко се среща.
задунајска уфса с евразијски манталитет на 07.02.2020 в 15:27
с риск да ме причислјат към естетите да си изблеја и аз мнението-да, идеята е, че ако си истински мъж, от теб зависи много, че един човек сам може да промени хода на събитията, напук на системата. За голјамо мое съжаление, геројат на Истууд го прави винаги с РЕВОЛВЕР и никога не умира, винаги тој е победителја. Това е проблема, че тази вечер ште има 10 подобни филми и все с револвера/пушката си решават проблема. А утре ште се окајват, че нјакој наистина и тој опитал така, с револвера, да си решава проблемите, остават убити и ранени а и тој убит покрај тјах.Клинт Истууд сам го казва в интервјуто-филмите, които тој си харесва, не са касови
Дедовия на 09.02.2020 в 08:14
Брей, тук било пълно с "експерти" по киното!!! Много "разбирач", много нещо! Явно премиерът ви е заразил да давате оценки на неща, от които явно нищо не разбирате. Да отричаш Истууд в днешно време значи просто да си ходил на филмите му, за да правиш други неща. Не и да гледаш. А камо ли пък да се напънеш и да мислиш. Разбираемо е. Вижте докъде дойде България с такъв електорат.
Ханибал Барка на 10.02.2020 в 11:59
Благодаря за интервюто! Заради вас от 1 час не мога да започна работа!
Sin на 13.02.2020 в 21:09
Америка е велика и защото ражда Клинт Истиуд, Кърк Дъглас и другите. Никъде другаде по света ги няма - нашите герои. Има по един, по двама, а там са стотици. Няма по-голямо завоевание за България от приятелството на Америка! Вчера бяхме в Гренада, днес в Санта Лучия - държави, които нямат армии и официално са под защита на Америка. Благословени територии - всякакви грешки са изключени ! Рай - в буквалния и всякакъв друг смисъл ! И в България ще бъде рай, гарантът този път е най-истинският !

Напиши коментар