- 10 Sep 2020
- 123
- 1
„В отделните провинции в Германия се говороят не само различни езикови, а и различни политически диалекти“. Това са думи от речта, която първият президент на Федерална република Германия, Теодор Хойс, държи след избирането си през 1949 г. През тази година се създават двете германски държави, ФРГ и ГДР, и всяка от тях поема по самостоятелен политически и икономически път. Темата за разделението става неотменна част от политическия дискурс, а повече от 22 години след обединението е и ежедневно предизвикателство на фона на все още доловимата „стена в главите“. Дали с евентуалния избор на Йоахим Гаук за президент в Германия ще има приближаване на „политическите диалекти“?
<p>Интересно съвпадение е, че номинацията на Гаук съвпада с изтичането на мандата на българската Комисия по досиетата – факт, който тук беше интерпретиран като потвържение на интегриращата сила на темата за осмислянето на комунистическото минало. Макар и тази логика да е разбираема в българския контекст, идентифицирането на Йоахим Гаук с осмислянето на комунистическото наследство е само част от политическия му портрет. Източногерманец и протестант като канцлера Ангела Меркел, съвременник на две диктатури, Йоахим Гаук неслучайно е номиниран за президент. За разлика от президентите на страни като напр. САЩ или Бразилия президентът в Германия има институционално ограничен и повече репрезентативен характер, което не само му дава възможността, а и го задължава да стои над партийнополитическите спорове. Още преди изборите за президент Гаук често е описван като „граждански цар“ или „президент на сърцата“, което е знак и за високи очаквания към него.</p>
<p>Харизматичният и политически необвързан Гаук въплъщава и „обаманията“ в германската политика, нуждата от политици, които, както някога Вили Брандт, призовават към „повече демокрация“ и опровергават предимно левите теории за технократична постдемокрация, свеждаща субекта до реципиент на политически решения.</p>
<p>Комунизъм и националсоциализъм като двете страни на тоталитарното минало на Европа и интегрални части от германската история са в основата на идеята за свободата при Гаук. Като свои примери за подражание Гаук посочва редом с Александър Солженицин, Андрей Сахаров и Вацлав Хавел правозащитници и борци против расизма като Мартин Лутър Кинг и Нелсън Мандела. Малко известен факт е, че Гаук е и председател на сдружението „Срещу забравата – за демокрация“, което въз основа на опита с националсоциализма се ангажира в полза на плурализма, толерантността и инклузивната демократична държава.</p>
<p>За Гаук революцията от 1989 г. е актуализирана версия на Френската революция от 1789 г. Тезата за „закъснялата“ Френска революция е формулирана и през 1995 от френския историк Франсоа Фюре в известната му книга „Миналото на една илюзия“, в която либералната демокрация е логическата последица и единствена алтернатива след двойното тоталитарно наследство на „враждуващите братя“ комунизъм и националсоциализъм.</p>
<p>Към това имплицитно потвърждаване на антитоталитарния консенсус като основа на политическата култура на Германия се прибавя и християнската перспектива при пастора Гаук, която на базата на християнското милосърдие и човеколюбие възприема човека в неговата греховност и апелира към него да направи най-доброто от заобикалящия го несъвършен, „паднал“ свят. </p>
<p>Ето защо Гаук не може да бъде „ловец на комунисти“ или възроден Маккарти. Не „правосъдието на победителите“ под формата на политически чистки, а правовата държава е естественият резултат от тяхното осмисляне. Нейните критерии са различни от тези на диктатурата, колкото и несправедливо да е това за много от жертвите на режимите, а възприемането на миналото трябва да е принос към интеграцията, а не към разделението. Доктриналният антифашизъм на ГДР не преминава в доктринален антикомунизъм. Въпреки критиката към нарастващото равнодушие към комунистическите тайни служби в германското издание на „Черната книга на комунизма“ Гаук посочва, че комунистическата идея въпреки оправдания скептицизъм към нея е вдъхновявала опозицията в десни диктатури. Като председател на службата за архивите на Щази Гаук се обяви и за „прагматичен курс“ на сътрудничеството с някои архивари и техници, работили в Щази, заради техните „специални знания“, стига по време на прехода те да не са се държали „арогантно и злобно“.</p>
<p>С темата за свободата се свързва и апелът към гражданската активност. Екзистенциалистката врзъка между свободата и „антропологичната константа на страха“ не пречи на Гаук да отправи критика към онези, които заместват „уникалността на свободата“ с „удобното безсилие на никъде и никога отговорните“ и „непоносимата лекота на личната отговорност“.</p>
<p>Свободата означава и свобода на словото, но и уважение към чуждото мнение. Критиката към демокрацията е възможна само в рамките на демокрацията и, колкото и банално да звучи, невъзможна в недемократичните държави. Без да подбира много думите си, Гаук определи критиката към капитализма и движението „Окупирай Уолстрийт“ като „ужасно тъпи“. В същото време той обаче призна, че съвременният свят представя достатъчно причини за „страх“ отвъд нормалното за човека. </p>
<p>Идеите на Гаук могат да бъдат възприети като пледоар за демократичната идея и апел към защита на устоите на демокрацията независимо от нейните недостатъци в практиката. За разлика от либертариански настроени автори Гаук свързва свободата с темата за отговорността, която поемаме за действията си в индивидуален и социален план. През 2010 г. излезе добилата изключителна популярност книга на банкера Тило Сарацин „Германия се самоликвидира“, в която той дискутира последиците от намаляващата раждаемост и увеличаващата се имиграция от ислямски държави. Сарацин обърна внимание на действително съществуващи проблеми, силна критика предизвика обаче тезата за генетичната обусловеност на голяма част от тях. Гаук спореля последната критика, изказа обаче и похвала за „смелостта“ на Сарацин. Това мнение на Гаук предизвика остри реакции, особено от страна на левите партии. Това обаче отново трябва да се разглежда в контекст – в разрез с критикуваната от него „политическа коректност“ Гаук призовава „изостаналите“ в обществото да поемат отговорност за живота си, отправяйки в същото време и апел към политиците да устоят на изкушенията на популизма и да не подклаждат страх от различното и чуждото, правейки по този начин а приори невъзможен открит дебат.</p>
<p>Политическите възгледи на Гаук са построени на основата на класическата идея за гражданина като ангажиран с публични въпроси субект, който не се ограничава върху типичната за потребителското общество „люлка на очакването на щастие от наслада и благосъстояние“.</p>
<p>Макар и темата за свободата по-често да се свързва с консервативната политическа мисъл, идеите му правят причисляването му към определена политическа философия трудно, което води освен до критика и до възможността за широка самоидентификация с него.</p>
<p>Гаук показва обаче, че умее да поляризира и да предизвиква дискусия чрез полемично изразени мнения. Във връзка с това той призова към трезва дискусия за съхранението на данни, отказвайки да види в тях началото на „шпионска държава“, както и за платформата Уикилийкс, която той определи като „откраднат материал“, а за теми като Иран, кризата на еврото и т. н. тепърва предстои да чуем мнението му. Засега може само да се спекулира доколко Гаук, който има отлични шансове да бъде избран, ще запази своя авторитет. Примери от историята показват, че смелостта за неконвенционални мнения се възнаграждава в дългосрочна перспектива.</p>
<p>Непопулярни за времето си решения като западната интеграция на ФРГ при канцлера Конрад Аденауер, налагането на двойното решение на НАТО при федералния канцлер Хелмут Шмидт или съгласието за въвеждането на еврото при канцлера Хелмут Кол след време се оказаха правилни. Номинацията на Гаук може да се разглежда и като своеобразен тласък във вътрешната интеграция на Германия – отвъд коалиционнополитическата аритметика остава фактът, че той беше предложен от Либералната партия, от която идват знакови политици като Ханс-Дитрих Геншер и която винаги е подкрепяла изравняването „политическите диалекти“ между Изтока и Запада.</p>
