- 10 Sep 2020
- 118
- 13
Човекът, който можеше да стане президент на Франция, сега ни гледа от първата страница на „Ню Йорк Таймс“ в компанията на полицаи, които здраво го държат под ръка. Доскоро от него зависеха цели държави, на които той, като директор на МВФ, можеше да погледне благосклонно или не. Сега той е този, който има нужда от помощ, само че адвокатска. Тази история на Доминик Строс-Кан ще отиде по-далеч от мястото, което й се отрежда в момента. Сега Франция излиза от шока и разбира, че нейният бъдещ президент по-скоро ще е някой друг. Но за по-нататък остава по-важното и по-дългосрочното: ще избере ли Франция, а чрез нея и Европа, американския поглед върху изискванията към един политик? За днешна Франция никак, ама съвсем никак не е очевидно, че някой, заподозрян в сексуално посегателство, трябва да позабрави за политическа кариера.
<p>За днешна Америка, която отстои на почти три президентски мандата от Моника Люински, това вече е очевидно. Вижте как двете общества разказват и преживяват тази история и ще се озовете на гранична бразда, измервана с мащаба на цял океан.</p>
<p>Французите са онемели от сериозността, с която една история с камериерка помита целия им политически хоризонт. Американците пък не успяват да повярват, че действията им могат да доведат до онемяване – че какво необичайно има в това, че един заподозрян го свалят от самолета, за да го пратят в съда? Французите подозират заговор: нашият политик беше пречка за твърде много хора, просто са му скроили шапка. Американците са онемели от това подозрение: шапка или не, въпросът е другаде – този човек насилник ли е или не? Как може това да не е първият ви въпрос?</p>
<p>Двете страни чак сега, по емпиричен път, разбират колко далечни са станали ценностите в обществата им. Ако питате по какво се разбира, че това става чак сега, отговорът е следният: по репортажите от Ню Йорк. Френските вестници почти на глас плачат от американските си колеги. Твърдят, че в американския печат френските политици са изкарани едва ли не поголовно сексуални маниаци. Много често има и поука: не на протестантските номера! Ще намерите подобни разсъждения в почти целия медиен спектър (поне две телевизии, два вестника, алтернативната медия „Arrêt sur images”, уебсайтът „rue89”). Но в обратна посока също вървят възклицания. Репортер на "Ню Йорк Таймс" от първо лице описва учудването си, когато разбрал, че френските му колеги пишат във Франция за това как той пише за историята със Строс-Кан. Французите се учудвали: вие, американците, пускате камери в съда? А той, американецът, също се учудил, но на друго: вие, французите, защо си коментирате колегите? Американското издание грейна със Строс-Кан в полицейска компания на първа страница. Френските вече цяла седмица обсъждат въпроса дали изобщо да пуснат снимката. Някои го направиха и излязоха бели врани, нарушили закон – в последните 13 години във Франция действа закон, защитаващ презумпцията за невиновност на лица, срещу които се водят дела.</p>
<p>Подобен водопад от учудвания и открития имаше и по времето на Бил Клинтън, но те минаваха като любопитна хроника, не бяха травма за французите. Така беше и около историята с Мазарин, внезапно разкритата извънбрачна дъщеря на Митеран. Атлантическият океан взе да изглежда все по-голям едва след тези събития. Двете общества излязоха от сходни скандали с два различни извода. Сега скандалът със Строс-Кан ги принуждава да видят дали и занапред това ще е така.</p>
<p>Впрочем няма нужда човек да се разхожда за примери чак до Митеран, защото биографията на самия Строс-Кан дава достатъчно поводи за разсъждения от това естество. Камериерката от нюйоркския „Sofitel“ е чак третата засега известна жена, оплакала се от сексуално нападение на този политик.</p>
<p>Първият сигнал е подаден през февруари 2007 година, когато начинаещата журналистка Тристан Банон проговаря пред френския канал „Paris Première". Тя разказва как вместо да й даде обещаното интервю, Строс-Кан я нападнал, съборил я на пода, как тя крещяла и го ритала, а той успял да й скъса сутиена, но не успял да й свали джинсите. Държал се като разгонено шимпанзе, по нейните думи. Това се е случило през 2002 година, но тогава майката на Банон я посъветвала да не подава оплакване, за да не започва кариерата си с такъв етикет. (Според френската статистика само една от всеки десет пострадали жени подава оплакване от сексуално насилие.) По-късно обаче се оказало, че журналистката не успява да живее пълноценно, защото е арестувана от тежкия спомен. Когато решава да го разкаже пред френския телевизионен канал, тя едва ли подозира, че проблемите й тепърва започват: никой не й обръща внимание. Напротив, в същата година Строс-Кан заема поста директор на Международния валутен фонд с годишна заплата от близо 500 000 долара и с неизчислима от точните науки власт.</p>
<p>Историята с младата журналистка всъщност е в основата на онова, което днес разделя американците от французите. Никой американец не би разбрал медийната тишина, която следва след разказа на Тристан Банон. На американски това се казва съучастие в престъпление – да не се разтичаш да провериш верността на тези твърдения, да не им дадеш гласност, ако установиш, че са основателни и че биха могли да са верни. Всички ли сме съучастници, попита тази седмица легендарният журналист Даниел Шнедерман. Май да, задочно му отговори в „Льо Монд“ Никола Бо. Виновни са както пиарите, така и медиите, омотани в едно общо кълбо на взаимоизгодното поведение. Според Бо пиарите на Строс-Кан от Euro-RSCG са наложили тотална забрана върху публикациите за личния живот на политика, която се е разпростряла включително и върху информацията за това колко му струват костюмите, ушити по поръчка от шивача на Барак Обама.</p>
<p>Справка в електронните архиви на френските медии показва, че докато Тристан Банон е твърдяла, че Строс-Кан се е опитал да я изнасили, той самият е бил описван като един чаровник, понякога сваляч, рядко съблазнител, но във всички случаи човек с епикурейско отношение към живота. Само един журналист от „Либерасион“ (Жан Катрьомер) тогава пише, че много журналистки са били нападнати от Строс-Кан и че неговите свалки с тях граничат с насилието. Само че това не е написано в самия „Либерасион“, а в личния блог на автора. Това не би минало във вестника, казва още тогава той.</p>
<p>Сигнал номер две срещу Доминик Строс-Кан има далеч по-голям успех от гледна точка на публичността. Причина за това е вероятно фактът, че тази втора история е разровена от медия, външна на Франция, и затова неподвластна на шантажа на френските пиар специалисти. Медията е "Уолстрийт Джърнал", а пострадалата жена се казва Пирошка Наги, подчинена на Строс-Кан в МВФ. Тя твърди, че е била принуждавана към сексуални контакти с началника си, ако е искала да напредва в кариерата. Тази история не само че не остава потулена, ами провокира вътрешно разследване и води дотам, че Строс-Кан публично се извинява на колегите си и на жена си за грешката, която е допуснал. Едва през миналата 2010 година става ясно, че това извинение е било пиар акция, с която Euro-RSCG се е опитала да потуши пожара. Така пише в една книга, която е подписана с псевдоним. Авторът е известен под името Касандра, но очевидно е бил част от много близкия кръг около Строс-Кан. Вътре е пълно с вътрешна информация, включително и с истории за жени и за пиар линейки.</p>
<p>Ако след тези две истории има някакъв въпрос, той е в това защо тази кандидатура изобщо е била обсъждана, лансирана и дори предусещана като победоносна. Един от отговорите вероятно е този: защото контролът върху информацията е бил пълен. А там, където не е бил такъв, е могла да действа друга аргументация, вече съвсем политическа: да не би Саркози да е по-добър избор за президент? Или крайната десница в лицето на мадам Льо Пен? Шантажите имат много лица, но тази им гримаса е от най-интернационалните.</p>
<p>История номер три е тази с камериерката от нюйоркския хотел. Тя е на 32 години, сама гледа 15-годишната си дъщеря, вдовица е, не толкова отдавнашна емигрантка от Гвинея. Строс-Кан трябва да е бил сащисан, че заради нея – нито журналистка, нито международна чиновничка – спират цял самолет, за да го изведат от първата класа и да го снимат така беззащитен за нуждите на местния вестник. По-късно стана ясно, че прокурор по делото ще бъде Сайръс Ванс-младши, синът на бившия държавен секретар от времето на президента Картър. Той очевидно не смята като популярния френски вестник „Льо Канар Аншене“, че информацията за живота на политиците „трябва да спира до прага на спалнята им“.</p>
<p>Що се отнася до френските президентски избори, социолозите направиха експресни проучвания и установиха, че двама леви кандидати имат всички шансове да водят пред Саркози на първия тур – Франсоа Оланд и Мартин Обри. Това беше известно и по-рано, но Строс-Кан беше далеч по-харесван, по-убедителен и по-способен да привлече гласове за втория тур. Сега лявата кандидатура ще трябва да положи повече усилия, за да си увеличи шансовете за успех, но това наистина е вторият въпрос. Първият се решава някъде в Ню Йорк.</p>
