Реформата – ликвидация, наречена оптимизация

Целта е държавните културни институти в сферата на сценичните изкуства да се превърнат в творчески (значи досега не са били творчески!), динамични, мобилни и социално адекватно действащи структури чрез ръководство от по-малък и общ административен екип, адаптиране на репертоарните планове в условията на съвременните изисквания и съобразяването им с регионалните особености, социална среда, интереси и естетически вкус на публиката”. Четейки тези редове, човек неволно си припомня аналогични декларативно-празни текстове от многобройните тезиси, съображения и пр., с които бяхме засипвани допреди 20-ина години.

Освен че с т.нар. “реформа” Министерството на културата отговаря на всенародния повик за съкращения и намалява и без това смешния си, обидно малък за едно уважаващо себе си общество бюджет, какъв е резултатът от този погром над музикантското съсловие? Неслучайно Международната федерация на музикантите FIM определи действията на Министерството на културата като геноцид. Три от досегашните четири оперно-филхармонични дружества стават опери (пловдивското щеше да бъде филхармония, но след протести министерството реши – даваме ви опера, взимаме си филхармонията). Тук ще се върна малко назад, за да припомня, че упражненията върху преобразуване на музикалните институти не са от днес. Преди доста години един министър направи Плевенската опера “открита сцена”, с което фактически я превърна в “закрита”. През 1998 г. дойде реформата на една министърка – създаването на ОФД-тата, които били, както се каза тогава, по виенски образец. Аз поне не съм чул някъде да е имало концерт на симфоничния оркестър на Виенското музикално дружество. Хората по света знаят за Виенска филхармония. И за Виенска опера. Това са известни, запазени марки, които никой не би си позволил да пипа. Така оперите и филхармониите в Пловдив, Варна, Бургас и Русе се обединиха, като министерството увери, че “нищо няма да се променя”, ще се запазят двата оркестъра и пр. (малко след това предприемчиви люде регистрираха Пловдивска филхармония...). Последва поредица от 10-процентни съкращения и музикантите, разбира се, солидарно с всички, ги понесоха. В резултат на което от двата оркестъра постепенно остана един... Думата ми е за друго – никой в Министерството на културата през всичките тези 12 години не си направи труда да анализира резултатите от тази “реформа” – къде е успешна, къде не е, сменяха се директори, без никой да им иска отчет изпълнили ли са платформата, благодарение на която са назначени, и т.н. Сега изведнъж се оказва, че тези институти не са “творчески, динамични, мобилни и социално адекватно действащи структури”. И трябва да се “оптимизират”. А това, че в Русе и Варна например се провеждат два големи международни музикални фестивала, на които движеща сила бяха двете дружества и на които гостуват световни изпълнители? И тези утвърдени форуми ли не са “творчески”? И още – след като новите три опери имат същия предмет на дейност като оперно-филхармоничните дружества, защо тогава последните трябваше да се „оптимизират”? Не е ли само заради намаления щат? Това реформа ли се нарича или просто съкращение? Има ли програма за преквалификация на съкратените инструменталисти, балетисти, певци?

Разбира се, излишно е да се задават подобни въпроси, защото никой в министерството не пожела да се вслуша в мнението на изпълнителите, на синдикатите. Всичко бе направено на тъмно и в най-подходящото време за “реформи” – в разгара на лятото. Така се появиха причудливи словосъчетания като “театрално-музикален продуцентски център – Варна”, който обедини Драматичния театър “Стоян Бъчваров” и ОФД – Варна. Според постановлението въпросният център има за “предмет на дейност създаване и разпространение на спектакли в областта на театралното, симфоничното, оперното и балетното изкуство”. Авторът на този текст дори не си е направил труда да помисли, че в симфоничното изкуство има концерти, а не спектакли. Така че сега може би на афиша на въпросния център с дълго заглавие ще стои наименованието “симфоничен спектакъл”. Другото странно обединение е “държавен музикален и балетен център”, погълнало Националния музикален театър “Стефан Македонски” и балет “Арабеск”. Ще си спестя цитирането на “предмета на дейност” на този “център”, но ще попитам – кое не беше “творческото” на балет “Арабеск” и на Музикалния театър? И защо въпросният хибрид ни лишава от две утвърдени запазени марки в българската култура? В публикувана стенограма от заседанието на Министерския съвет се вижда, че все пак един министър задава въпроса – Музикалният театър “Стефан Македонски” е национален институт, с това преобразуване, което се предлага, не се ли загубва този статут? Разбира се, че се загубва и статутът, и името, но какво са те пред голямата цел – “оптимизацията” на съставите.
Не бяха пожалени и филхармониите – в Шумен, Враца и Видин те се превърнаха в “симфониети” с “предмет на дейност подготовка и разпространение на произведения от симфоничното и камерното музикално изкуство”. При силно редуцирания, пардон – “реформирания”, състав “подготовката” на симфонични произведения остава под въпрос – как ще се изсвири например симфония от Чайковски или Брамс? Но авторите на “оптимизацията” вероятно не знаят, че има такива композитори. Затова след време може симфониетите да се превърнат в камерни ансамбли – ще е съвсем евтино и напълно “оптимизирано”.

Така картата на държавните музикални институти се очертава следната: в столицата нереформирани (засега) остават Софийската опера и Софийската филхармония, с които ще съжителства новият музикален и балетен център, извън столицата – пет опери (едната част от театрално-музикален и пр. център), три симфониети и една филхармония с открита/закрита оперна сцена. Освен че наименованието “филхармония” остава рядко явление, съвсем очевидно е, че “разпространението на произведения от симфоничното изкуство” е приоритет за Северна България, защото за Южна България симфониети и филхармонии не се предвиждат. Отговора на въпроса защо това е така вероятно можем да открием във въпросните мотиви към постановлението: “съобразяването им с регионалните особености, социална среда, интереси и естетически вкус на публиката”.

Това, че се мисли за естетическия вкус на публиката, е трогателно. Само че публиката се възпитава, култивира се. А това явно не е в ресора на министерските чиновници. Защото единственият документ, който се размахваше заплашително на музикантите преди т.нар. реформа, бе една статистическа таблица с броя на концертите и спектаклите, съответно на приходите. Сякаш Министерството на културата се е превърнало във филиал на Министерството на финансите. Нямало публика, нямало приходи – значи музикантите лентяйстват на гърба на държавата. А какво направи министерството, за да я има тази публика? Има ли то някаква стратегия за развитието на това изкуство, има ли политика в тази област? Има ли съвместни проекти с Министерството на образованието за привличане на младежка аудитория? Има ли позиция по тревожния факт, че предметът музика се осакатява в българското училище и сега се готви поредната секира над него – да се премахне от гимназиалната степен? Има ли притеснение от липсата на тези жанрове дори в програмата на националната телевизия, да не говорим за другите? Действа ли т.нар. закон за спонсорството и ако не, какво е направено, за да бъде той ефективен? Най-накрая – не осъзнава ли Министерството на културата, че с провеждането на тази “реформа” обезсмисля съществуването на подопечните си музикални училища, които ще подготвят бъдещи безработни? А може би утре на някого ще му хрумне, че и те са в тежест на бюджета, че и тях трябва да ги “оптимизираме”? Ами музикалните академии, които няма да имат студенти – и те ще се “оптимизират”, за да отговарят на “съвременните изисквания”.

Какви са “съвременните изисквания”, ясно можем да видим и да чуем всеки ден от електронните медии. Вече свикнахме да ни атакуват натрапчиво явления, които може да се определят като музикална порнография. Така нареченият политически елит няма никакво отношение към класическата музика, за него вероятно химнът на Европа е просто сигнал за мобилен телефон, а трудът на българските музиканти се оценява с аршина на Чичо-Денчовия мерак. В парламента досега не се е провела нито една сериозна дискусия за политика в областта на културата, свидетели сме само на дребни лични дрязги, които нямат нищо общо със същността на културната ни идентичност. И така постепенно, година след година, започваме да се превръщаме в територия в югоизточния край на Европейския съюз, в която професията музикант става изчезващ вид. За да се появи след време някой нов Михай Шафран* и да ни направи оркестър. Ако има с кого.


*През 1850 г. унгарският емигрант Михай Шафран основава в Шумен първия български оркестър.