Публикуваме два текста, поместени на страниците на в. Дневник - на Юлиан Попов (Нещата вървят все по-надобре в България) и на Любослава Русева (Розови щори на счупен прозорец). Както се вижда от заглавията им те влизат в полемика един с друг и представят две възможни гледни точки за ситуацията в страната. Според Юлиан Попов "малките неща" в България вървят към оправяне и нормализация. Неговият поглед на българин, живеещ зад граница му позволява да гледа оптимистично и да оценява детайлите. От друга страна тезата на Любослава Русева може да бъде събрана в един цитат от текста й: "Спорадичните прояви на нормалност заслужават похвала, но хиперболизирането им до степен на доказателствен материал, че нещата вървят "все по-надобре", не звучи убедително. И не само защото без да си посочим и кривиците, подобен оптимизъм изглежда наивно, а защото липсва целенасочено усилие, още по-важното - солидарно действие за превръщане на изключението в практика и в правило"...
<p><strong>Нещата вървят все по-надобре в България</strong> Юлиан Попов<br /><br />Преди време минах пред хотел "Радисън" в София. Вгледах се в цените на такситата пред хотела и с изненада видях, че са нормални. До неотдавна "Радисън" беше една от тези бандитски точки, където такситата дебнеха нищо неподозиращи граждани, обикновено чужденци, с цени от по 5-6 лева на километър.<br /><br />Сега някой ги е прогонил и ги е заменил с нормалните евтини софийски таксита. Замислих се. И си помислих, че нещата в България вървят на добре. Кои неща, ще попитате. Ами малките неща. Когато слезеш на аерогарата в Букурещ, започваш битка и пазарлък с нагли таксиджии. Разбираш се за една сума. Пристигаш. Той иска друга. Тази тягостна картина вече я няма в България.<br /><br />Аерогарата е прочистена, "Радисън" е прочистен<br /><br />Да, знам за икономическата криза, за руския газ, за това, че правителството няма визия за бъдещето на България, че миналото правителство също нямаше, че магистрала "Тракия" не е довършена, че на страната й спряха акредитацията за емисиите, че Обама вече не е толкова популярен, че войната в Афганистан не върви добре. И много други глобални и велики работи не са както трябва. Но малките неща в България едно по едно си идват на мястото. Или се пооправят. А това са нещата, с които живеем.<br /><br />Случва се немислимото -<br /><br />колите започнаха да напускат тротоарите на София<br /><br />Доскоро това беше уж непреодолима напаст. Но тя се оттегля. Министърът на регионалното развитие пък каза, че може и да махне билбордовете от магистралите. Няма по-голям знак за това, че сме в третия свят, от билбордовете. И няма да има по-очевиден знак, че се приближаваме към смисления свят, от тяхното изчезване.<br /><br />Вчера ме подмина тих трамвай. Едва ли не като в Прага или Страсбург. Не ми се вярваше. Трамваите до неотдавна звучаха като счупени каруци, натоварени с празни кутии от бяло сирене за износ. Вече не. А билетите са станали електронни. Неусетно в София е пропълзяла половин революция на градския транспорт. Електронни билети означава управляемост на градския транспорт.<br /><br />Дали някой го управлява не знам, но градският транспорт на София е вече с единия крак в XXI век. Има метро. Разстоянието, което навремето се минаваше за половин час в непоносими мъки по автобусите, сега се минава за 4 минути. Накрая на метрото има магазин. В него има всичко.<br /><br />До него пък има магазин за замразено кисело мляко с плодове по избор. Наслада за тялото и душата. В Лондон също има само един такъв магазин. Поне по магазини за замразено кисело мляко и по брой плувни басейни София е надминала Лондон.<br /><br />Има интернет навсякъде, всички имат мобилни телефони с камери и други дребни забавления. Кафенетата стават все по-привлекателни, ресторантите напълно са напуснали орбитата на "Балкантурист".<br /><br />Почти навсякъде, ако поискаш вегетарианска храна, не те гледат като мошеник, а ти се радват, че имат решение за теб. Правителството не забрани пушенето, но ресторант "Крим" реши да го забрани на своята територия. Все повече офиси забраняват пушенето<br /><br />по собствена инициатива.<br /><br />Пешеходната зебра оживя<br /><br />Колите макар и колебливо спират. Опитайте. Сложете крак на платното, погледнете шофьора в очите, раздвижете решително рамене и колата ще спре. Не е ли това знак именно за онази трансформация, за която ние винаги мрънкаме: "Ами то културата трябва да се промени." Ами ето, променя се. Да спреш кола на зебра не е битка, а култура.<br /><br />Издателство "Сиела" издаде книга с индекс. Не знам дали сте забелязвали, но индексите бяха изчезнали от българските книги. Индексът за всяка академична или полуакадемична книга е задължителен. Книга без индекс е като държава с билбордове по магистралите. Онлайн изданията се усъвършенстват. Има кирилица за iPhone и Blackberry. Бербатов вкара гол. Хората се целуват.<br /><br />Правят го вече за добър ден и довиждане по английски маниер - два пъти, вместо по френски – три пъти. В парка "Заимов" младо момиче кара виртуозно летни кънки по начин, който може да се види само в Хайд парк. В парка има и безплатен WiFi. Започнаха да санират цели сгради, не само отделни апартаменти. Това говори за кооперативност на кооперациите.<br /><br />Или за някаква скрита заможност. Съседите боядисаха външната врата. Посадиха и цветя в двора. Заговори се за електрически автомобили. Министърът на икономиката говори английски. Появиха се велосипедни алеи. Планините са пълни с хора. Ходят. Преди 10 години планините бяха празни. Хората се бяха затворили вкъщи. Сега са навън.<br /><br />Уличните кучета намаляха<br /><br />Троянският манастир е претъпкан с хора. Идват да видят. Откак старият дебел игумен умря, манастирът се посъвзе. Не че е станал по-свят, ама така, станал е по-жив, по-чист. В Хасково редовно косят и поливат тревата в градските паркове. Появиха се български книги в превод на чужди езици. Не по линия на културния обмен, а защото издатели по света решиха да издадат български автори.<br /><br />В Лондон поставиха "Римска баня". Поставиха я наистина, а не в рамките на българска културна седмица. Играха истински актьори. Извъртяха двайсетина представления. В Лондон се появи и български ресторант. Всеки българин вече е посетил поне Солун или Одрин.<br /><br />Все по-малко жени си боядисват косите червени. Все по-малко мъже носят тенис чорапи. Сандалите намаляват. Пиронкова стигна до четвъртфиналите на Уимбълдън. В Созопол сложиха табелки на улиците. Ще махат бариерите пред посолствата. Приятел от Полша ми писа, че ми завижда, че сме имали такъв външен министър. Чул го в Брюксел.<br /><br />Де да имали и те такъв. А полският външен министър е глобална фигура. Образователният министър унищожи ВАК. Това е като да махнеш колите от тротоарите – в категория "невъзможни неща". Говори се, че ще махнат и сергиите от площад "Славейков", чието място отдавна не е там. Защото България се напълни с книжарници. В книжарниците постоянно се представят нови книги.<br /><br />Циганите си имат поне един депутат, малка крачка, но крачка. Появи се музей на модерното изкуство. Някой си го бил купил на жена си. Доскоро тези хора купуваха на жените си грозни коли. Мадона пя в София. Старозагорци си върнаха свестния директор на музея. "Атака" почти престана да се държи налудничаво. Спряха горските заменки. Вкараха няколко бандити в затвора, а акциите срещу тях имат творчески имена, което развлича хората. България се превръща в рай за пазаруване, има наистина всичко,<br /><br />навсякъде дори се намира замразена баница<br /><br />която е значително по-вкусна и не по-скъпа от непоносимо мазната домашна баница, към която бяхме привързани главно защото беше акт на независимост от заводския хляб. Из цялата страна никнат истински кина, в които можеш да ядеш пуканки в салона.<br /><br />Има криза, светът отива на зле, цената на петрола е непредвидима, а Мексиканският залив се продъни. Хората са все по-недоволни и в коментарите под тази статия някои от тях ще ме обявят за луд. Малките неща обаче, нещата, с които живеем, едно по едно си идват на мястото. И животът става по-добър.</p>
<p>-------------------------------------------------<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Розови щори на счупен прозорец</strong> Любослава Русева<br /><br />Вървял си оптимистът през гробищата, гледал усмихнато кръстовете и си мислел: "Колко много плюсове!"<br /><br />Вече съм дошла до гуша на приятелите си от честото разказване на този виц. На мен пък ми дойде до гуша да им повтарям, че е гениален. "Той е като "Война и мир", събран в едно изречение!" – не спирам да ги дразня, а те на свой ред ме тормозят, че съм обсесивно-негативистична и маниакално черногледа.<br /><br />"Ами ако е така?" – казах си един ден притеснена. "Ако наистина съм досаден негативист, който вика на бялото черно и намира кусури във всичко? Лоша работа, Русева, щом обръщаш плюсовете на кръстове!"<br /><br />Да си призная, пробвах различни лекове за житейски ситуации (по д-р Тони Филипов) – от кални бани, йога и жиужицу, през "Пилешка супа за душата" и "Самосъзнанието може всичко", та чак до подреждането на гардероба.<br /><br />Резултат – нулев, ако изключим, че известно време вървях усмихната по улицата, а веднъж мил дядо ме попита: "Лошо ли ти е или си американка?"<br /><br />Но опитите продължават! В момента съм на книга за позитивно мислене, в която авторът съветва: "Вгледайте се в малката калинка, кацнала на цъфналото ви мушкато. Нима животът не е низ от сладостни изненади, които изпълват човешкото сърце с благоговение пред Бога и упование в Доброто?"<br /><br />Песимистът вижда само един безкраен тунел. Оптимистът вижда светлина в края на тунела. Реалистът вижда тунела, светлината и насрещния влак. Машинистът вижда трима идиоти, които седят на релсите.<br /><br />Тези дни обаче моят колега и приятел Юлиан Попов ме изпревари - успя да види "калинката". В статията си "Нещата вървят все по-надобре в България" този много симпатичен българин, който живее в Лондон, забелязва сума ти симптоми на оправяне. Такситата на аерогарата вече не ментят с тарифите. Има кирилица за "Блекбери" и "Айфон".<br /><br />Безшумен трамвай кръстосва София. Жените не си боядисват косите червени. Навсякъде се намира замразена баница. Икономическият ни министър говори английски. Момиче кара ролери.<br /><br />Почти няма коли по тротоарите. Хората се целуват. Бербатов е вкарал гол. Върнат е готиният шеф на опера в провинцията. Ако стъпиш на пешеходната пътека достатъчно самоуверено и раздвижиш рамене, взирайки се в очите на шофьора, той спира веднага...<br /><br />Авторът, с други думи, е погледнал на България и българите преднамерено добронамерено - с очи, които не просто искат, а настояват да забележат "сладостни изненади". И нещата, които описва, са тъкмо такива – приятни изключения и редки изблици на спазване на правилата.<br /><br />Или да го кажа така: Попов е чул звука от шуртене на казанче, ако перифразираме героя на Греъм Грийн, който твърдеше, че "навлизането на WC не се отрази на културата в Куба - това стана 20 години по-късно, когато кубинците бавно и полека започнаха да проумяват, че след ползването му трябва да пускат водата".<br /><br />"По-лошо не може да стане" – казал песимистът. "Може, може" – отвърнал оптимистът.<br /><br />Но по-интересно е друго: съдейки по форума, тази статия е дала повод за ликуване на мнозина, че ето на - някой е написал позитивен текст, в който не споменава българския "мрак" (по Елочка Шчукина) нито веднъж. Няма дума за чалгата, прахоляка, миризмата на некъпано, дупките, кучетата, хаоса в болниците, спирането на тока в бетонните чудовища край морето, пълното неведение около цената на газа и всичко останало, отпускането на сериозни суми за некрофилски занимания и въобще всеобщото усещане за липса на посока.<br /><br />"Ние сме си готини" – радват се немалко читатели, също както се радваше Емил от Льонеберя, когато веднъж получи похвала, че се е държал необичайно прилично пред гостите.<br /><br />"Днес ще бъде смешно да сочим българския народ като пръв народ в Европа, доказвайки това с обстоятелството, че санскритският език всъщност бил български, понеже "санскритски" значело "сам-скритски", т.е. таен език, и понеже френската дума tete идела от българската тетю (татю)", пише Иван Хаджийски в "Оптимистична теория..." Но от това да "стъпваме" върху петите на Св. Йоан Кръстител има нещо още по-нелепо: да градим оптимизма си върху явления, които трябва да се случват не по изключение, а по подразбиране.<br /><br />Не е изключително да спреш на пешеходна пътека, нито да не си паркираш бричката на тротоара. Това е нормално. Не е успех, ако днес имаш ток и вода, че даже успееш да се изкъпеш.<br /><br />Това също е нормално. Нормално и дори задължително е не само министърът на икономиката да говори английски, но и премиерът да знае нещо повече от "конгратюлейшънс, дженерал". Ред други неща също са нормални: да не будиш съседите с чалга в 3 часа през нощта; да не блъснеш ван с многодетно семейство на магистралата, изпил четири ракии; да не се изхрачиш върху чакащите, докато слизаш от трамвая; да не си метнеш обелките от краставица през прозореца.<br /><br />Оптимист, реалист и песимист отиват при лекар. Оптимистът: "Болен съм отскоро, вчера нямаше и една седмица." Реалистът: "Болен съм точно от седем дни." Песимистът: "След три седмици ще стане месец, откакто съм болен." <br /><br />Спорадичните прояви на нормалност заслужават похвала, но хиперболизирането им до степен на доказателствен материал, че нещата вървят "все по-надобре", не звучи убедително. И не само защото без да си посочим и кривиците, подобен оптимизъм изглежда наивно, а защото липсва целенасочено усилие, още по-важното - солидарно действие за превръщане на изключението в практика и в правило.<br /><br />Такова, да повторя, се случва от рядко до никак, и то с участието на единични екземпляри. В колективен план, както писа пак Хаджийски, открай време сме станали "жертва на една историческа безнадеждност ("това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи"), които са се изолирали и атомизували в своите кабинети, в личната си работа, оставяйки обществените дела да се развиват със страшни исторически производствени разноски". <br /><br />Попитали радио Ереван кога ще стане по-надобре. "Вече беше" – отговорило радиото. <br /><br />Дано не ме разберете погрешно. Не съм на страната на тези, които не обръщат внимание на "калинката", но не съм на страната и на онези, които я виждат в замразената баница. Хубавите неща трябва да се посочват, но и обгрижват, развиват и утвърждават с обща енергия.<br /><br />Това се нарича солидарност. Нарича се, ако щете, съзаклятие в името на това да си подредим къщичката и да заживеем наистина по-надобре.<br /><br />Това ме подсеща, че неотдавна Веселина Седларска беше предложила в сп. "Тема" една сполучлива рецепта:<br /><br />През 80-те години на миналия век Ню Йорк е град, където годишно се регистрират 600 000 тежки престъпления. Най-страшно е в метрото - "беше нещо като глава "Транспорт" в Дантевия "Ад" (Уилям Братън, началник на транспортната полиция).<br /><br />По онова време обаче криминолозите Джеймс Уилсън и Джордж Келинг вече са създали прочутата си "Теория на счупения прозорец", която се свежда до съвсем прости изводи. "Ако счупеният прозорец не се смени бързо, сградата я чакат лоши неща - ще счупят и други прозорци, ще я окрадат, ще я замърсят, след това и улицата, и квартала.<br /><br />Счупеният прозорец дава сигнал, че безредието е позволено, и дори го поощрява. Престъпността и лошият бит са последица от общото безредие."<br /><br />И ето че онзи Уилям Братън и шефът на "ада" прочели теорията и вече знаели как да се справят с гратисчиите, просяците, бездомниците, джебчиите. Графитите са символ на разпада - ще ги премахнем от метрото, решили те и се хванали на работа.<br /><br />Това означавало миене, триене, търкане, лъскане, боядисване. Цели шест години ежедневна и ежеминутна битка.<br /><br />Е, накрая имало хепиенд. Чистачите победили. Те били разбрали най-важното от теорията – да я приложат на практика. Ама наистина да я приложат, вместо небрежно да спуснат върху счупения прозорец една розова щора.</p>