- 10 Sep 2020
- 541
- 87
Исках да пиша за протеста срещу насилието в родилните домове, който се състоя на 25 ноември. Мислех да преразкажа няколко фрапантни случая, но попаднах на изповедта на една потребителка във форума BG-Mamma*, която обобщава всичко, което може да се каже. Този разказ не е изключение, голяма част от българските родилки могат да се припознаят в думите на тази жена. В текста ясно се вижда, че авторката е високоинтелигентна и грамотна, че по време на раждането се е държала възпитано и адекватно и не е предизвикала персонала по никакъв начин:
"Това е разказ, който мислех никога да не разказвам. Който отчаяно се опитвам да забравя вече... година. (...)Аз го наричам изнасилване. Изнасилване от лекарски екип. (...) Разказ, който бременните за първи път може би е добре да не четат. А може би е точно обратното. Не е лошо човек да знае какво го очаква, да е подготвен. Така шокът ще е по-малък. (...)
<p>Докато чакахме на опашка пред кабинета в родилния дом, болките ми вече бяха на около 2 минути, когато ме вързаха на леглото, акушерката ми се скара: „Ама ти раждаш бе, момиче! (...) Хайде, качвай се тука на стола да те прегледа докторката и ще те качваме”. Ма къде ще ме качвате бе, хора, как на стола – в този кабинет е върволица от народ. Нима трябва да се разкрача пред всички? Не искам. <strong>„Как не искаш – ще родиш пред вратата?”</strong> (...)<br /><br />Преглътнах стъргането с ръждясалия бръснач (не че имаше много какво да изстържат, но това е – такива са правилата – стърже се и точка по въпроса). Преглътнах и клизмата със студена вода. (...) С голяма неохота започнах да се събличам, тъй като междувременно в кабинета продължаваха да влизат и излизат бременни, доктори, акушерки и който се сетите, даже и татковци надничаха от време на време, <strong>на кого му пука тук за някакво си лично пространство, родилките нямат право на такова</strong>. Опитът ми да си облека нощницата беше придружен от дружен смях от страна на присъстващия персонал: „Ха-ха-ха, вижте я тая, ще ражда с гащи и сутиен”.<br /><br />И така, ето ме „подготвена” по всички правила на изкуството, а иначе със сълзи в очите, уплашена до смърт и мечтаеща единствено да си плюя на петите и да избягам далеч от това място, в което всички се държат все едно съм полуфабрикат на поточната линия във фабриката за бебета. Не знам защо, но болничната нощница още повече усилваше паниката, която внезапно ме обхвана. Когато се сбогувах с мъжа си под строгия поглед на една акушерка, имах чувството, че са ми облекли затворнически дрехи и ме водят към килията…<br /><br />И така, ето ме в килията. (...) Долетяха поредните сърдити инструкции, последвани от: „Дай си ръката”. Послушно подадох ръка, в която моментално бе забучена някаква игла. „Ама чакайте, какво ще ми правите? Аз искам да раждам нормално, какво ще ми слагате?”. <strong>„Няма значение, тука така се прави. И каквото каже докторът, това ще ти слагаме”</strong>, беше милото обяснение. Появи се и Негово Величество Моят Доктор. Прегледа ме, причинявайки ми поредната буря от травмиращи усещания, и обяви, че имал съмнение за "едно нещо". На фона на всичко преживяно до момента тази недомлъвка буквално ме довърши, още повече, че той отказа да ми обясни по-подробно. (...) На съседното легло се гърчеше друга жена, която от време на време беше „поощрявана” с изказвания от рода на: „Като не ти харесва да те боли, защо толкоз бързо направи второ, а?!”. (...)<br /><br /><strong>Молех се да ме пуснат до тоалетната (също ужасно унизително нещо, и в училище не ми се е налагало), докато накрая една акушерка се смили над мен и ми откачи системата за малко.</strong> Това ми спечели 5 минути спокойствие, преди да започнат да чукат по вратата на тоалетната. (...) Обратно в леглото се наложи отново да се моля на тези, които по стечение на обстоятелствата в този момент имаха пълна власт над мен –<strong> умирах от жажда до степен, в която устните ми бяха пресъхнали и болезнено напукани. </strong>Вода така и не получих, но същата мила акушерка (единствената там) се съгласи да ми намокри устните с малко вода, колкото да ме раздразни още повече – <strong>бях готова да изям марлята, с която ме мокреше...</strong> (...)<br /><br />Качиха ме на магарето, а там... там изтезанията достигнаха своята кулминация. Кулминация, която превърна деня, който трябваше да е един от най-щастливите в живота ми, в един от най-кошмарните ми спомени. Около мен се събраха много хора и всички крещяха<strong> „Напъваааааййй”, „Нищо не правиш”, „Ще си убиеш бебето”</strong>, и какво ли още не. Чух, че „моят” доктор се обърна за помощ към свой колега, защото бил по-едър. Скоро разбрах и какво е имал предвид. Въпросният колега<strong> без никакво предупреждение се метна върху корема ми. Изплаших се, че ще ми убие бебето</strong>, и не знам и аз откъде намерих сили, надигнах се и се опитах да го отблъсна от мен. Тогава останалите от екипа му се притекоха на помощ – някои ме натискаха към леглото, други ми държаха ръцете. Вече не знаех на кой свят съм – започнах да се моля да ме срежат и да извадят бебето. По едно време изгубих съзнание за малко. Миг след това над мен седеше поредната анонимна персона в престилка, държеше спринцовка и питаше останалите: „Да я отнасям ли?”.<br /><br />Събудих се от дълбок сън със смътни спомени за миговете преди да заспя. Огледах се. Нямаше никого. Незнайно защо, явно подсъзнателна асоциация, залата ми заприлича на току-що почистена касапница... Бебе не се чуваше, не се и виждаше. В главата ми се блъскаха мисли – коя от коя по-ужасяващи. По едно време се появи жена в престилка. „Какво стана?”, попитах. „Не виждаш ли, че имаш бебе? – сопна се тя. – Имаш гривна с номер”. Сигурно се е очаквало да се досетя... „Извадиха го с форцепс”. „Искам да го видя”. „Сега?!” – все едно исках най-неестественото и невъзможно нещо на земята... Не знаех къде е детето ми и какво става с него, не знаех какво е станало с мен – само знаех, че съм буквално изкормена отдолу – това го усещах...<br />В следващите дни униженията продължаваха... Молбите пред Детско да си видя бебето и да ми дадат сведения за него. „Наддало е 5 грама – това беше максимумът, който успявах да измъкна, – но не е добре и не можем да ви го дадем”. „Да го кърмите?! Абсурд!” Гърдите ми бяха твърди като камък и ужасно болезнени, вдигнах температура – „Нормално, ходи се помоли на някоя майка да ти покаже какво да правиш с помпата”.<br /><br />---<br /><br /><strong>„Едното нещо”</strong> – неправилно предлежание на плода. Проучванията ми впоследствие показаха, че е имало сериозни причини да се подозира такова по време на първия преглед, а дори и преди това.<br /><br /><strong>Това, което се случи</strong> – заклещване на бебето в родилния канал, оток на главата му и варварско „животоспасяващо” (застрашения от самите лекари живот) изваждане с форцепс.<br /><br /><strong>Последствията<br /></strong><br /><strong>Бебето:</strong> АПГАР 5, огромен кефалохематом, гърчове и кръвоизлив, системи фенобарбитал, антибиотици и други хубости, тежка жълтеница. ТФЕ 20 дни след раждането – разширен вентрикул, кисти, които трябва да се следят. Спастичност на едната страна на тялото, оттам – подозрения за ДЦП, една година ходене по мъките и неизвестност (докато проходи и проговори), препоръки да се следи поне до училищна възраст за късни последствия.<br /><br /><strong>Майката:</strong> Разкъсвания четвърта степен, зашити анблок и както дошло (цитирам лекар). Това е без нелицеприятните подробности от рода на фистули, смъквания, недобре функциониращи мускули и т.н., както и всички неудобства, свързани с тях. Необходимост от сериозна операция за корекция на последствията, ако въобще такава е възможна.<strong>"</strong></p>
<p><strong><em>Този разказ събуди в мен някаква подсъзнателна асоциация</em></strong> – осъзнах, че става съпрос за марлята, с която акушерката мокри устните на родилката. Да ви напомня нещо? Да, точно така – и Исус Христос се е молел за вода, а са му намокрили устните с гъба, напоена с оцет. Защо родилката се третира като Спасителя на кръста? В отговор мога само да цитирам коментар на друга майка: „Наистина си заслужаваме да се затрием като нация, след като толкова просташки, грубо и жестоко посрещаме новия живот!”.<br /><br />В що за страна живеем? Как е възможно тези средновековни мъчители да не са осъдени, а болницата да не е изплатила милиони обезщетение на жертвите? Във форума се включват много майки от чужбина, които казват, че подобно нещо не може и да се сънува на Запад:<br /><em><br />"Не мога да повярвам, че може да има такова отношение към жената в една европейска държава през ХХІ век. Клизми, бръснене, скачане на корема. Че тук ще осъдя и доктора, и болницата, ако някой си позволи такова отношение към мен. И отнемането на детето след раждане... Имах прекрасно раждане, никой не ме подложи на някакви ненормални процедури, държаха се с мен все едно съм най-великата родилка на света, всеки ме окуражаваше, мъжът ми беше с мен през цялото време, той пое сина ни, той преряза пъпната връв. Детето не го отделиха на повече от 2 метра от мен, в стаята имаше педиатър и малък кът, който съдържаше всичко необходимо за бебето – някаква лампа, кантар, разни инструменти, ако нещо се наложи. Сложиха го веднага върху мен, така, както си беше – мокър и топъл, насърчиха ме да го сложа на гърдата си веднага... Толкова прекрасни спомени. Чувствах се прекрасно."<br /><br /></em>Ето това е нормално раждане. В средновековната касапница, описана в началото, няма нищо естествено и нормално. Толкова много ли се иска? Очевидно, да. Много хора казват, че става въпрос за пари. Според мен не това е определящото. Определящи са годините робска психика и натрупани комплекси в нещастната душица на българина. Робска психика, защото гореописаният филм на ужасите се случва на много жени и до този момент никой дори не се е досетил, че това не е „нормално” и че на теория може да осъди болницата. Хората търпят и си мълчат. Така са ни учили по време на турското робство, така сме оцелели по време на комунизма, ние не знаем друго. Комплекси, защото това е наградата на малкия човек. Да има някаква, макар и малка власт. Да покаже (най-вече на себе си), че и от него зависи нещо, че и той има значение. Затова акушерките се държат така, защото това са техните мигове на „абсолютна власт”, затова и сервитьорите, и продавачите, дори и лекарите се държат с пациентите като с по-низши същества.<br /><br />Въпреки всичко бих искала да подчертая, че познавам много български родилки, които са имали приятно раждане. Самата аз съм изключително доволна от персонала в родилния дом, който най-вероятно е същият като описания в началото на текста. Не мисля, че има причина отношението към мен да се различава от това към цитираната авторка. Раждането е най-важният емоционален момент в живота на една жена – момент, в който тя е изключително лабилна и податлива на всякакви влияния. Иска ми се тези влияния да са възможно най-положителни въпреки проблемите в българското здравеопазване (и възпитание).</p>
<p><strong><br /></strong><em>* Благодаря на Бу за идеята за заглавието</em><strong><br /></strong><a href="http://missby.wordpress.com/">http://missby.wordpress.com/</a></p>
