Иранският кръстопът

<p>Първото е, че властта не се чувства уверена в своята популярност и е принудена да прибягва до изборните фалшификации, най-малкото за да се презастрахова политически. Сигурно действащият президент щеше да излезе победител и в едни свободни избори, но той се изплаши не толкова от обема, колкото от острия характер на недоволството от неговото управление. Чисто аритметичната победа бе недостатъчна за режима и той се опита чрез изборните резултати да маргинализира своите опоненти. Единадесетте милиона гласа преднина трябваше да изглеждат така внушително, че да бъде напълно неуместно да се говори за нуждата от промяна. И планът би успял, ако не сработи вторият процес, отключен от изборите &ndash; стремежът на значителна част от иранския народ да се освободи не просто от реакционния и ретрограден президент, но от самия режим на аятоласите. Протестът е много повече от противопоставяне на конкретни изборни резултати, които се явиха като повод, но не и като причина за това хиляди хора, предимно млади и образовани, да се изправят срещу полицейските палки, водоноски и дори смъртоносни куршуми. Изборът им вече не е политически, а екзистенциален. И до голяма степен е обречен.</p> <p>Освен репресиите липсата на реална политическа алтернатива работи най-много за утихване на недоволството. Ако в иранското общество се очерта значим разлом между модерното и традиционното начало, то изкачвайки се нагоре по социалната йерархия, борбите придобиват по-скоро котериен характер. Емблемата на протеста, загубилият изборите Мир Мусави, може да бъде определен положително само на фона на Ахмадинеджад. Иначе изплува образът на традиционния висш функционер на режима на аятоласите, бивш премиер и настоящ председател на Академията на науките, един от най-близките сътрудници на върховния ръководител Али Хаменей и бившия президент Рафсанджани. В своето политическо минало и той е определял САЩ като сатанинска страна, бил е против прекратяване на войната с Ирак, призовавал е ислямската революция да обхване целия свят, а в областта на икономиката се е изявявал като отявлен етатист. Подобна личност не е път към бъдещето, а към миналото, минало, което е лишено от днешния екстремизъм на Ахмадинеджад, но запазва теократичния фундамент на държавата. Мир Мусави е опортюнист, на когото самите маси са натрапили образа на реформатор, но това не променя факта, че той не е такъв.</p> <p>Затова и намирането на компромис вътре в управляващия елит изглежда твърде вероятно. Дори вече може да е сключен. Това може да стане или под формата на формално споразумение, което да даде определени властови позиции на хора от обкръжението на загубилия кандидат, или като властта направи поврат в по-либерална посока. Съгласието да бъдат повторно преброени бюлетините в отделни секции все пак е жест към загубилите изборите и готовност за водене на диалог с тях. Да не забравяме, че постът на президента е вторият по важност, а днешната криза може да наложи на върховния управител Али Хаменей да заеме по-открито и властно място в политическия пейзаж. Това би било банален край за цялата драматична и еуфорична обстановка, която цари в Иран, но може да се окаже и възможно най-приемливата развръзка за страната и света.</p> <p>Защото алтернативата на един слаб президент Ахмадинеджад е силният Ахмадинеджад. Днешното сътресение може да породи стремеж в религиозните и консервативни кръгове за още по-голямо втвърдяване на политическата власт. Арестуването на дъщерята на бившия президент Рафсанджани за участието й в протестите, налагането на свирепа цензура, заканите на гвардейците, че те ще се ангажират с потушаването на протестите, обвиненията към Запада, че разгаря гражданска война в страната, всичко това са признаци на решимостта на режима да брани своето съществуване с цената на всичко. И дори подкрепата, която духовенството оказва на днешната власт, е признак, че образът на Ахмадинеджад се възприема като последния защитен вал срещу порива на модерното и демократичното. Али Хаменей също добре разбира, че протестът е способен да надхвърли смяната на един държавен глава и да помете цялата система, която той оглавява. Неговите призиви за признаване на резултатите и край на размириците не породиха никакъв ефект и този факт ще принуди защитниците на статуквото в много по-голяма степен да се осланят на полицейската палка, отколкото на религиозния авторитет.<br />Потушаването на бунтовете може да се окаже началото на един процес за пълно премахване на и без това значително орязаните демократични процедури на днешния режим. Нека не забравяме, че от издигнатите над 400 кандидати за президент Съветът на настойниците допусна само четирима. Но и това се оказа достатъчно да се дестабилизира ситуацията в страната. Властта не може да си позволи на всеки 4 години да изживява жестока политическа криза и нищо чудно изминалите президентски избори да се окажат последните, при които все пак е имало някаква конкуренция. А днешният, и по всичко личи &ndash; и бъдещ, президент да се превърне дългосрочно в пазител на политическия продукт на ислямската революция, роля, която аятолах Али Хаменей засега се оказа неспособен да изиграе.</p> <p>Всеки недемократичен режим предполага два пътя на развитие &ndash; или да усилва репресивния си потенциал, за да превъзмогва дефицита си на легитимност в очите на хората, или е изправен пред разложение и колапс, породени от изхабяването на застоя. Махмуд Ахмадинеджад е нужният човек, за да насочи страната си по първия път. Не бива да се забравя, че един от най-старите политически трикове е да се преодолява вътрешната криза чрез агресия навън или предизвикване на агресия срещу собствената си страна... Изострянето на отношенията със Запада и Израел би довело до консолидация на обществото около властта и би накарало хората да забравят недоволството си от управлението и обидата от ограбеният им вот. Може да се очаква форсиране на ядрената програма на страната, дори и само за да се предизвика ответен военен удар от страна на еврейската държава.</p> <p>Със своето доктринерство и антизападна насоченост, Махмуд Ахмадинеджад прилича повече на съветските, отколкото на китайските ръководители. Той не е способен да провежда политика, която да компенсира политическите ограничения чрез възможност за икономически просперитет. Икономическата криза няма да подмине страна като Иран и управлението тепърва ще се изправя пред растящо обществено недоволство. За неговото преодоляване няма да е достатъчно да се раздава безплатен картоф на хората. А за повече това управление няма потенциал. Тогава може би ще удари истинският час на иранската улица. И дано тя успее да намери своите истински лидери.</p>