- 10 Sep 2020
- 2203
- 8
Пъблик рилейшънс (връзките с обществеността) са огромна индустрия. Днес тя поглъща около един милиард долара на година. През цялото време нейната цел е да контролира мисленето на обществото. През 30-те години в обществото отново изникват проблеми, подобни по мащаби на тези през Първата световна война. По време на Голямата депресия наемните работници започват да се организират. Всъщност през 1935 година работниците печелят първата си голяма законодателна победа – правото да се организират, гарантирано от Закона на Уогнър. Това поражда два сериозни проблема.
<p>Единият е, че демокрацията започва да функционира лошо. „Обърканото стадо” на практика печели законодателни победи, а не бива да е така.</p>
<p>Другият проблем е, че става изобщо възможно хората да се организират.</p>
<p>Народът трябва да е разбит на атоми – разделени и самотни. Не се предвижда възможността за организиране на хората, защото в такъв случай те могат да се превърнат в нещо повече от зрители на действието. Всъщност шансът им да станат участници ще се осъществи, ако много хора с ограничени възможности се обединят и стъпят на политическата арена. Това наистина е опасно.</p>
<p>Работодателите предприемат решителни действия, за да са сигурни, че тази законодателна победа на наемните работници ще е последната и че това ще е началото на края на „демократичното отклонение” в организирането на народа. Успехът е налице. Това е наистина последната законодателна победа на профсъюзите.</p>
<p>От този момент нататък – въпреки че по време на Втората световна война броят на хората в тях нараства – влиянието им спада.</p>
<p>И това не е случайно. Властта отделя купища пари, много внимание и мисъл, за да се справи с тези проблеми чрез индустрията на пъблик рилейшънс и чрез такива организации като Националната асоциация на производителите, Кръглата маса на бизнеса и др. Те веднага се залавят за работа, за да намерят начин да се противопоставят на тези „демократични отклонения”.</p>
<p>Първият опит е една година по-късно. В Западна Пенсилвания, в Джонстаун, намиращ се в Долината на мохауките, избухва голяма стачка в стоманолеярния завод "Бетлем". Бизнесът опитва нов метод да се пребори с работниците и се справя успешно. Не с чупене на крака или създаване на отряди стачкоизменници – това вече не дава добри резултати, а като използва по-фините и ефективни средства на пропагандата.</p>
<p>Идеята е да се намери начин да се настроят хората срещу стачниците, да се представят стачниците като разрушителни, вредни и противостоящи на интересите на обществото елементи.</p>
<p>Затова се измислят „общи интереси”, наречени „наши”– на бизнесмена, на работника, на домакинята.</p>
<p>Всички сме „ние”. Ние искаме да сме заедно и да имаме неща като хармония, американска мечта и единство. Но там, навън, са онези лоши стачници, които причиняват неприятности, подриват устоите на хармонията и нарушават същността ни на американци. Ние трябва да ги спрем, за да можем да живеем заедно.</p>
<p>„Ръководителят на корпорацията и момчето, което чисти пода, имат общи интереси. Ние можем да работим заедно, да работим за хармонията на американското общество, обичайки се един друг”.</p>
<p>Такова е в основни линии посланието. Полагат се огромни усилия то да стане публично достояние. В края на краищата нали това е общността на бизнесмените, а те са тези, които контролират медиите и имат огромни средства.</p>
<p>Планът успява и дава доста добри резултати. Дори по-късно е наречен „формулата на Долината на мохауките” и го прилагат многократно за проваляне и на други стачки.</p>
<p>Наричат го „научни методи за проваляне на стачки” и успяват много ефективно да мобилизират общественото мнение в полза на безсъдържателни и празни лозунги като този за американската мечта например. Кой би се обявил срещу нея? Или хармонията. Кой е срещу нея?</p>
<p>Или да се върнем в нашето време – лозунгът „Да подкрепим нашите войски”. Кой е против?</p>
<p>Или жълтите панделки (Закачена на вратата, жълтата панделка е символ на очакване на някой да се върне вкъщи). Кой не е съгласен?</p>
<p>Всичко това са абсолютни безсмислици. Всъщност какво означава, ако някой ви попита дали подкрепяте хората от Айова? Можете ли да кажете: да, подкрепям ги, или не, не ги подкрепям? Това дори не е въпрос. То просто нищо не значи.</p>
<p>Именно тук се крие същината на създадените от пъблик рилейшънс лозунги от типа на „Подкрепете нашите войски”. Те не означават нищо.</p>
<p>Те означават точно толкова, колкото дали подкрепяте хората от Айова.</p>
<p>Разбира се, има и подтекст. Подтекстът е – подкрепяте ли нашата политика? Но вие не искате хората да мислят за този подтекст. Това е същината на добрата пропаганда.</p>
<p>Трябва да измислите лозунг, срещу който никой не би възразил и всички ще са „за”, защото никой не знае какво точно означава, тъй като той не означава нищо. Важното е, че отклонява вашето внимание от друг въпрос, който наистина означава нещо.</p>
<p>„Подкрепяте ли нашата политика?” Това е нещото, за което не ви се разрешава да говорите.</p>
<p>Говори се: дали подкрепяме войските си. Разбира се, аз не мога да не ги подкрепям. Значи вие печелите. Това е също като тезата за американската мечта или хармонията.</p>
<p>„Ние сме заедно” – празни лозунги – „присъединете се към нас”, „нека да направим така, че да изчезнат тези лоши хора, които ще развалят нашата хармония с техните приказки за равенство, права и неща от този род”.</p>
<p>Това се оказва много ефикасно и действа до ден днешен. И разбира се, е внимателно обмислено. Хората, които работят в индустрията на пъблик рилейшънс, не са там случайно.</p>
<p>Те се опитват да внушават „правилните” ценности. Всъщност те имат концепция каква трябва да бъде демокрацията: тя трябва да бъде система, в която „специалната класа” е обучена да работи за собствениците – хората, които притежават обществото.</p>
<p>Останалата част от населението трябва да бъде лишена от всякаква форма на организираност, защото организациите причиняват само неприятности.</p>
<p>Хората трябва да седят сами пред телевизорите си и в главите им да бъде набивано посланието, че единствената ценност в живота е да имаш повече предмети за потребление или да живееш като това богато семейство от средната класа, което ти показват, и да имаш прекрасни морални ценности като хармонията и „американската мечта”. Няма какво повече да се иска от живота.</p>
<p>В главата ти могат да се въртят мисли, че би трябвало да има и други неща в този живот, но като гледаш телевизия – а тя не ги показва – започваш да се убеждаваш, че си луд, щом мислиш така. И след като организирането не е разрешено – а това е страшно важно – няма начин да откриеш дали наистина си луд или само така ти се струва.</p>
<p>Това е идеалът. Огромни са усилията, които се полагат, за да бъде той постигнат. Очевидно зад него стои някаква концепция. Една от тях е концепцията за демокрация, която споменах.</p>
<p>Проблемът е в „обърканото стадо”. Трябва да избегнем гнева му и опасността да бъдем стъпкани. Трябва да отвлечем вниманието му. Хората от стадото трябва да гледат Суперкупата, комедии или филми с насилие.</p>
<p>От време на време трябва да ги призоваваме да скандират безсмислени лозунги от типа на „Да подкрепим нашите войски”. Трябва да бъдат постоянно наплашвани, защото, ако не са достатъчно уплашени и ужасени от всички видове външни, вътрешни и какви ли не още дяволи, току-виж започнали да мислят, а това е много опасно, защото те не са подготвени да мислят.</p>
<p>Затова е важно да се отвлича вниманието им и да бъдат изолирани един от друг.</p>
<p>Това е едната концепция за демокрацията. Всъщност, ако се върнем към бизнеса, действително последната законодателна победа на наемната работна сила е Законът на Уогнър през 1935 г. След идването на войната профсъюзите започват да залязват, а заедно с това и свързаните с тях богати традиции на наемния труд. Всичко това беше разрушено. САЩ преминаваха към забележителна форма на общество, управлявано от бизнеса. Това е единственото държавно-капиталистическо индустриално общество, в което няма даже нормален социален договор, какъвто може да намерите в сравнимите с него страни.</p>
<p>Като изключим Южна Африка – САЩ са единственото индустриално общество, което няма общодостъпно национално здравеопазване. Не съществува система за осигуряване на минимални средства за оцеляване на хората, които не могат да се сдобиват сами с предмети за потребление. Профсъюзите фактически не съществуват. Други форми на обществени структури на практика няма. Няма и политически партии или организации. „Идеалът” е почти постигнат, най-малкото от гледна точка на структурите. Медиите са под контрола на корпорациите. Всички те имат еднакви гледни точки. Двете партии са всъщност две фракции на голямата бизнес партия.</p>
<p>По-голямата част от населението дори не си прави труда да гласува, тъй като това изглежда безсмислено. Хората са изолирани и вниманието им е отвлечено. Поне целта е такава.</p>
<p>Водещата фигура в индустрията на пъблик рилейшънс, Едуард Бернайс, е фактически от комисията Крийл. Той е бил част от нея, научил си е урока там и продължава да развива „фабрикуването на съгласие”, което той описва като „есенция на демокрацията”.</p>
<p>Хората, които са в състояние да „фабрикуват съгласието”, са онези, които притежават средствата и властта да го направят – общността на бизнеса – и това са хората, за които вие работите.</p>
