Това безспорно е така. Метафората на пътя и безпътицата обаче донякъде и подценява основния проблем на нашето общество. На нас ли липсва не само посока, но и обща идея, която да държи обществото ни заедно, да го прави реално.
Наскоро споменах по друг повод интересната книга на историка Ювал Ноа Харари „Сапиенс: Кратка история на човечеството“, според която най-важното, което отделя нашия биологичен вид, сапиенсите, от другите по-древни видове човеци – еректусите, данилованците и неандерталците, е способността ни, благодарение на по-усъвършенствания ни мозък и език, да поддържаме изключително сложна система междуличностни отношения в рамките на малката общност, в която това е възможно, и да създаваме полезни абстракции, които ни дават възможност да се обединяваме в големи общности, в които не е възможно да познаваш всички хора и да имаш лични отношения с тях. Такива абстракции са дружествата с ограничена отговорност, корпорациите и юридическите лица изобщо, етносите, нациите, държавите и наднационалните обединения. Такава абстракция е и човечеството.
Съществуването на идеални конструкти с определящо значение за функционирането на реалните човешки общности, разбира се, от древни времена е централен проблем на философията, в това число и марксистката – по мое време у нас широко дискутирана беше теорията за идеалното на руския философ Евалд Илиенков. За разлика от идеалистическото обяснение на идеалното, което често се възприема психологически – като това, в което субективно вярват хората, или „вербалистки“ – това, което предполага или конструира нашият език, материалистът смята, че идеалното има обективна страна, независима от представите или речевите актове на отделните хора, защото отразява обективни закономерности на материалния свят. Законите на Нютон са идеализация, идеална реалност на поведението на телата при определени условия. Парите, казва Илиенков, следвайки Маркс, са идеална реалност на стоките, стоковия свят.
Но за разлика от природните закони, които са идеална реалност на природата сама по себе си, действали са преди появата на мислещи и говорещи хора и ще продължат да действат и след евентуалното им изчезване,
абстракциите на обществения живот не могат да съществуват извън вярата на голямото мнозинство хора в тях.
Само вярата на мнозинството хора, че зелените или сини хартийки, „ценните книжа“ или електронните импулси, които сами по себе си са само символи, са „пари“, които се разменят срещу стоки, прави възможно съществуването на основаното на тези абстракции стоково стопанство и всекидневния живот на народите.
Антропологическите изследвания показват, че максималният брой хора, с които човек може да поддържа ефективни междуличностни връзки, без да се намира в състояние на перманентна война на всички срещу всички, е около 150, „числото на Дънбар“ – това е и максималният брой членове на племената и селищата в праисторическата ера и до днес в традиционните общества в тропическата дъждовна гора на Бразилия, Африка и Югоизточна Азия. Дори при такъв относително малък брой съплеменници човек трябва да възприеме и осмисли над 11 хиляди отделни междуличностни отношения, което е и пределът на мозъчния ни компютър.
Традиционните народи възприемат всички хора извън кръга на племето си като врагове. Ако с тях не може да се установи някаква общност – общи роднини, общ тотем – едва ли не единствено възможното им отношение е войната – с редките изключения на разменната търговия.
Как се създават големите човешки общности? Очевидно те имат големи икономически предимства пред малките групи – предимствата на разделението и специализацията на труда в голям мащаб, или на езика на икономистите, на икономията от мащаба (economy of scale). Но въпреки това те не са възможни, ако не е налице нещо идеално, което да замества междуличностните връзки в малкото племе, което да обединява милиони взаимно непознати хора в голямата общност.
Тази роля изпълняват абстракциите като „България“ и „Европейски съюз“,
които позволяват на хората да възприемат напълно непознати далечни хора, често с друг произход, култура, религия и език, като свои, с които може да се взаимодейства мирно и спокойно. Тези абстракции, погледнато материалистически, се нуждаят и от осезаема опора в реалността, те не могат да са само плод на субективната ни воля за вяра в тях. И тази опора не може да е само историческа – общ език и култура, обща историческа памет, но и общо настояще и бъдеще – т.е. преди всичко общи икономически интереси в настоящето и бъдещето.
Съвременният глобален капитализъм, проповядван от Брюксел и Вашингтон, обаче ликвидира тази основа на общи икономически интереси на народите, като ликвидира националните пазари, мрежите за социална сигурност, а заедно с това ерозира и националния език и култура, чувството за национално единство и солидарност, а хегемонията на елитите в областта на пропагандата руши и класовото съзнание на онеправданите и моралните ориентири на обществото.
Затова и борбата с корупцията, в това число и от страна на президента, при всичките му добри намерения, не дава резултат. Защото корупцията сега е сърцето на системата.
Борбата с корупцията и обединението, за което говори президентът, ще успее само, когато се появи нова обединяваща идея, нова идеална конструкция „България“ в главите на хората, която да ги вдъхнови и обедини, както е станало през Възраждането. Само когато дойдат хора, повярвали в нея, които да формират основната маса хора във властта. Тогава и корупцията ще стане частен проблем на отделните червиви ябълки в кацата, не всеобщ принцип на цялата каца. Обединението задължително ще мине през прекратяването на гражданската война, която започна в 1918 г. и сега се поддържа гласно с усилията на десните, и през отстраняването поне на най-корумпираните от властта.
Отде обаче да дойде тази нова обединяваща идея? Първо, не е задължително да дойде, не е задължително и България да просъществува. Всички възможности са отворени пред нас. Но ако все пак дойде, това ще е наистина нещо като национално събуждане (англ. awakening) и от съня на т. нар. „европейски“ ценности, с които се приспиват хората и под егидата на които корумпираните вилнеят безнаказани и лошото управление се увековечава.
Репликата на президента за будителите, че не е задължително те да са „интелектуалци“ и „европейски“, че „има и будители с пример, с доблест, с родолюбие... моралният ръст е критерият за будителство“, е точна, макар и малко плаха.
Работата е там, че „европейски“ ценности, разбира се, като такива не съществуват.
Ценностите са нещата, които не са „факти“ (температурата на въздуха, географската ширина) и конкретни съждения на користния интерес – и които характезиризират субективното в отношението на обществата и културите към рационалността, доброто и красивото – т.е. що е истина (критерий, авторитет, доказателство), разумно, добро (зло), справедливо, благоразумно, честно, достойно, героично – и обратните им полюси, красиво (грозно, възвишено, трагично, смешно, интересно, привлекателно).
Но в политиката под „ценности“ разбираме преди всичко господстващите в обществото представи за справедливото. Като всички абстракции, ценностите се нуждаят и от обективна основа, и от споделена вяра на мнозинството хора в тях. Някои ценности наистина са „общочовешки“, но споделянето им от всички общества и класи не пречи хората да се избиват взаимно, водени от една и съща любов към отечеството или едно и също чувство на социална справедливост. Други ценности пък силно варират в различните общества.
Господстващите представи за справедливото се изменят исторически до неузнаваемост в рамките и на едно общество, и то в сравнително съвсем кратки периоди. Например основателите на САЩ вярвали, че „всички хора са създадени равни и са надарени от своя създател с някои неотчуждими права“. Но под „всички хора“ те разбирали само белите мъже земевладелци, т.е. максимум 30% от тогавашните жители на колониите. Освен това днес почти никой образован човек в САЩ – извън библейския пояс – не вярва, че хората са създадени от свръхестествен „създател“, който ги е „надарил“ с „неотчуждими права“. Хората са възникнали в процеса на еволюцията. „Правата“ са абстракция на морала и правото, отговаряща на материалните условия на живот и зависеща от вярата на мнозинството хора в нея. И са почти тотално „отчуждими“, както се убеждаваме всеки ден в САЩ и у нас.
Днес в САЩ наистина никой не отрича, поне на думи, правото на равенство на хората през закона по расов, етнически и полов признак, но законодателят и съдилищата упорито не признават правото на равенство на хората през закона по имуществен признак. Богатите и корпорациите узаконено се радват на много повече реални политически и икономически права от бедните. Например корпорациите в САЩ имат законно право да купуват политици, които да прокарват техните корпоративни интереси за сметка на техните работници и потребители, които нямат такова право. Големите банки имат право да бъдат спасявани от фалит с парите на данъкоплатеца, а обикновените собственици на жилища нямат това право и биват прогонвани от жилищата си от банките кредитори. Големите корпорации имат право да фалират, като запазят астрономическите бонуси на ръководствата си, осигуряващи им комфорт до края на живота им, докато работниците им губят заплатите и пенсиите си, а длъжниците по студентски кредити нямат право да фалират и са длъжни да теглят цял живот хомота на дълговото робство към банките.
Така и с „европейските“ ценности. Господстващите представи за справедливото в Западна Европа от края на 40-те и началото на 50-те години, когато се полагат основите на ЕС, са коренно различни от днешните. Обективната им основа тогава е описаното от Тома Пикети аномално състояние на западноевропейската икономика след двете световни войни и Голямата депресия и то в условията на хегемонията на Нюдийловска Америка, на разпадането на колониалната система, на силните западноевропейски социалистически и комунистически партии и на влиянието на СССР.
Днес нещата в Западна Европа са абсолютно различни.
Когато се говори пропагандистки за „европейски“ ценности днес, реално се имат предвид само интересите на западноевропейските глобализирани елити.
„Евроатлантически“ ценности пък реално означава интересите на американската военнополитическа хегемония в Европа след Втората световна и особено след Студената война.
България очевидно има твърде малко общо с тези днешни интереси и механичното им силово налагане изпълнява антинационална и антисоциална функция. Новата ни обединяваща идея следователно ще бъде в посоката на осъзнаването на този факт. Това не означава „антиевропейскост“, а просто формулиране на истинските ни национални интереси безотносително на мантрите за „европейски“ ценности и защитата им и в рамките на съществуващите европейски структури, и извън тях.
Ами „цивилизационният“ ни избор? Докато различните страни, региони и култури в Европа днес имат и съвпадащи, но и противоречиви интереси, човешката цивилизация е една. Думата „цивилизация“ произлиза от лат. civitas, град, значи „огражданяване“. Разликите между страните идат както от различната им степен на цивилизованост, така и от различията в културите им дори при горе-долу еднаква степен на цивилизованост.
Като говорим за „цивилизационен“ избор, имаме предвид следователно не регионални геополитически организации като ЕС и НАТО, a неща като да се мият ръцете след ходене по нужда, да хвърляме отпадъците само в определените места, мъжете да не се напиват до обезпаметяване, да не бият жените си и да не ги покриват с бурки, да не се карат 10-12-годишни деца да работят в мините – като у Зола, да не се избират гламави, криминално проявени „харизматични“ субекти за премиери и т.н. – все неща, които всички общества, стигнали някаква степен на цивилизованост, така или иначе спазват. Но „цивилизационният“ избор няма нищо общо с „европейските“ ценности – той може да се направи и се прави и от страните извън Европа и без европейско наследство, като Япония.
Радев е прав, че въпреки членството ни в ЕС, нещата с цивилизоването не се решават автоматично.
В много случаи членството ни дори влошава положението. ГЕРБ нямаше да се състои без ЕНП. Засега и опитите за реформи в ЕС „отдолу“ не дават надежди за нещо реално. Националното ни пробуждане може би ще е нещо подобно на революцията на националното достойнство, която слисано наблюдаваме в Русия, аз поне – от киевския преврат насам. Но у нас то не лежи и в посоката на православието – с това сме различни от Русия. Имаме различна история и функцията на религията в двете страни е била съвсем нееднозначна.
Казаното от Радев в интервюто за Путин и Русия е съвсем правилно. На първо място ние трябва да прекратим незабавно участието си в несправедливия антируски лов на вещици, който ни се налага против нашия интерес от Вашингтон и Брюксел, особено да спрем цапането на съветски паметници. Властта да не го допуска – има лесни начини – и да го осъжда и наказва виновните, ако все пак стане. В България да се създаде обществена атмосфера, крайно неблагоприятна за цапането на съветски паметници.
И на второ място, вече направили това, да държим строго щото и Русия да не закача болезнени за нас теми от историята ни, както и ние няма да оскверняваме паметниците, свързани с нейната Велика отечествена война, което за нея е също толкова болезнено и недопустимо. Много други добри мисли има в интервюто, и радостта, че Радев не е пружиненото човече Плевнелиев, напира във всяко честно българско сърце.
Хубави са и думите му за съпругата му, и аз винаги съм подкрепял усилията й да вдъхне смисъл на непопулярната и почти непозната досега у нас институция „първа дама“.
Имам и малки забележки. На срещата си с българските училища в Ню Йорк на 20 септември т.г. Десислава Радева каза, че има три приоритета за работата с българите в чужбина, сред които обучението по български език беше на трето място. На второ е популяризацията на високата професионална българска култура по света, а на първо – популяризацията на българския „фолклор“ по света.
Добре ще е езикът да стане приоритет номер едно.
Без него високата българска култура е недостъпна и безсмислена. Българската държава трябва целенасочено да създаде у българите в чужбина осъзнатост, англ. awareness, насъщна потребност да водят децата си на българско училище – и ако нямат такова наблизо, да ги обучават сами у дома на български език, ползвайки всестранна държавна подкрепа. Това да стане ядрото на новата обединяваща българска идея. Да си спомним Паисий – „ти, болгарине, не прелащайся (не се съблазнявай), знай свой род и язик и учися по своему язику“.
„Фолклорът“ няма нужда да бъде приоритет на държавата. Той е в повечето случаи изкуствено налагана на българчетата в чужбина архаична, ако не направо измислена интонационна среда, която може да бъде и полезна или неутрална, но може да изпълнява обективно и вредна – антипатриотична, антиобразователна и децивилизоваща (да си спомним пак значението на думата „цивилизация“) функция. Да ги капсулира в гето-микрообщества, да ги отдалечава от високата българска и световна култура, от местното общество и в последна сметка и от българското училище – да отнема време, енергия, ресурси и фокус от ученето на български език, а също да им създава излюзорна утеха за неученето на български език – и не на последно място естетически да ги тласка към чалгата. Чалгата е османска интонационна среда, която унищожава естетически и българското, и цивилизованото. Нашият етнос се еманципира от Османската империя и задачата му е да не се върне обратно в нея. Колко истински български фолклор има във „фолклора“ и колко от него е с български или с османски произход съм разисквал на други места. Да си спомним пак, че Паисий не зове българите да играят неравноделни танци с потури, давули и кеменчета, а да учат български език и история.
„Фолклорът“ да бъде оставен на себе си. Няма да пропадне, има богата почва за него в страдащите български общности и в България, и в чужбина. „Фолклорът“ за българите на Запад, дори когато те и техните родители никога не са рипали хоро на мегдана в България и дори са сменяли станцията, когато пуснат народна музика, е българският „джихад срещу McWorld“. Както слагането на бурки на главите на млади момичета в Европа, чиито баби в Сахара отдавна не са ги носили. „Фолклорът“ в ново време е скръбно изобретение на западноевропейските романтици, реакционно-романтическа идеализация на средновековното село срещу злочестините на съвременния капиталистически град. То е душа на всички реакционни политически учения на съвременността, обслужващи консервативните елити. Фолклорът естетически пасва на Бойко и Цецо.
Но няма да се уморя да повтарям, и дори се страхувам казаното по-горе да не засенчва факта, че избраният по безапелационен начин само преди година с гласовете на над два милиона българи – при рекордно висока изборна активност и силно противодействие от криминалния режим на ГЕРБ – президент е единствената легитимна институция на властта в България днес и в обозримо бъдеще. Той ще остане за дълго единствената надежда на българите за нещо добро, честно и автентично в политиката, за национално достойнство, сигурност и социална отговорност – в обстановка на изостряща се криза в ЕС и на все по-непопулярен, антинационален, антисоциален, терминално корумпиран и обречен на катастрофа – най-късно с пресъхването на еврофондовете след три години – трети герберски режим. Радев е и колосален проблем за ГЕРБ – общонародната партия-държава не може да управлява при наличието на независим от нея популярен център на властта.