Ние българите не знаем гроба на нито един наш цар! На ни един! И това не е проблем само на нашето поколение. И на българите, които са живели преди нас, им е дремело къде са погребани техните владетели. Не може всичките крале на Англия да са погребани в Уестминстърското абатство, наредени един до друг. Не може по цял свят хората да знаят къде са погребани техните царе, крале, водачи и да ги почитат. Ама бил изрод, бил жесток, бил сатрап! Крал ли е? Цар ли е? Ние трябва да го почитаме. Втора част от интервюто с актьора Владимир Пенев.
Владо Пенев: Не познавам по-завистлив и безпаметен народ от българския
Владо Пенев в ролята на д-р Мърт в „Терапевтът“, реж. Крис Шарков

 

 

Комисията, която ме гледаше и оценяваше, беше в състав проф. Коко Азарян, проф. Гриша Островски и проф. Сашо Стоянов. Този випуск беше много силен! В него бяха Ваня Цветкова, Йорданка Стефанова, Аня Пенчева, Жоро Кадурин, Атанас Атанасов, Ивайло Христов, Пламен Марков (режисьорът), Кирчо Варийски, светла му памет, сигурно пропускам някого. И аз бях приет с тях, но първо трябваше да ходя в казарма.

 

Войник, със сестра ми и майка ми


След две години, когато започнах да уча във ВИТИЗ, ни събраха четирима студенти (трима приети преди казармата плюс един изостанал от предишни години), на които казаха: Сега, за да могат да се ориентират преподавателите, ще трябва да кажете по едно стихотворение пред проф. Люцканов и проф. Сейкова. Малко преди това пред аудиторията, в която трябваше да се случи въпросното прослушване, дойде студент от по-горните класове и ни каза: Да знаете, че проф. Люцканов много лошо излъга Сейкова на кандидатстудентските изпити и взе по-добрите мъже. Затова сега са се разбрали първо Сейкова да си избере. Така че, казахме си ние, вероятно по-добрите двама ще отидат при Сейкова. Веднага трябва да отбележа, че не познавах нито един човек, който да ме посъветва, затова ми беше все тая Сейкова или Люцканов. И си казах: Ето, сега поне ще се разбере от по-добрите ли съм или от по-лошите. Влязох, казах си стихотворението и съвсем естествено останах при проф. Люцканов.

Но мисля, че това си беше намеса на Бога.

Нищо лошо не казвам за проф. Сейкова, разбира се, но съм убеден, че проф. Люцканов ми беше много по-полезен. И важен! Негов асистент тогава беше много младата Маргарита Младенова. Двамата бяха противопоставящи се и много различни в идеите си за правене на театър. Грети (проф. Маргарита Младенова) беше млада, съвременна, модерна, много близка по възраст до нас, а пък проф. Люцканов беше големия авторитет. И никога не ни говореше на „ти“. Което пък създаваше респект и дистанция, но и взаимно уважение.

Владимир, вие кога бихте искали да станете и да покажете етюд?

За мен тази конфигурация между двамата беше много полезна, защото пред Маргарита повече се отпусках. Бях много притеснителен, а и да не забравяме, че идвах от казармата – подивял и потиснат. Например Маргарита ни даваше упражнения за внимание и концентрация. Трябваше всеки от нас да направи етюд с въображаем предмет – да премести въображаема чаша от едно до друго място или пък да отвори въображаема врата, без да се блъсне в нея. Все прости неща.

Но понеже аз бях тотално дърво,

Маргарита ми казваше: Стани, моля ти се, и вземи не въображаеми, вземи реалните си ключове и ги изпусни. После си представи, че са паднали в някаква решетка и се опитай да бръкнеш в нея, за да си ги извадиш. Е, не мога. Дърво, казвам ти.

 

С Марта, която остана един от най-най-близките ми приятели

 

Средата на първи курс станах гадже с Мартина (Вачкова). И всички се притесняваха за мен, защото очевидно съм некакво недоразумение. Затова баща й решил да попита Коко Азарян за мен, нали той е бил в комисията, която ме е приела преди две години. Извадил си Коко записките от изпитите и казал: Гриша, това момче е много готино! Исках да го взема в моя клас, но той отиваше в казармата. Няма основание да се притеснява. Само трябва да работи! И така, получих уверение, че съм се представил добре, че проф. Азарян ме е харесал! Значи трябваше време, търпение и работа.

Мартина много ми помагаше, опитваше да ми създаде самочувствие. Края на първи курс трябваше да измислим етюд за изпита. Избрахме историята с двама млади – момче и момиче, които все нещо се разминават. Първо аз я обърквам с друго момиче, после тя пък се припознава в мен. Не помня детайли, но накрая тя трябваше да ми удари шамар. От напрежение ли, от освободеност ли,

такъв шамар ми шибна Мартето, че ми строши зъб.

Ама направо ми го откърти. Адска болка. Помислих, че ми е строшила челюстта. Бръкнах си в устата и извадих огромно парче бял зъб. И всички в салона умират от смях – хахахаха! Защото решиха, че това е некакъв страшен номер, смешка нечувана – тя го удря, а той си вади зъб. Но очевидно тази органична реакция е направила силно впечатление на преподавателите, защото не ме скъсаха, както очаквах, а ме пуснаха да мина в по-горен курс.


С Мартето на море


И ето ме във втори курс. От етюдите с въображаеми предмети минахме към монолози. Проф. Люцканов нямаше време да ни чака да си търсим сами монолози, а може и с друга цел да го е направил, но един ден каза:

На Владо Пенев ще дадем Ричард ІІІ

Бях чел пиесата, затова не можех да си представя защо пък точно аз трябва да кажа този монолог. Ричард ІІІ е сакат човек, злодей, който унищожава, убива. Този образ не ми беше попътен по никакъв начин. Затова дълго време с професора имахме следния диалог: Владимир, вие ще станете ли да кажете вашия Ричард ІІІ?! – Не съм готов. – Добре. Следващият път пак не съм готов, пак не съм готов… Разбира се, бях си научил текста, но не работех над него, а поради неопитност чаках някакво вдъхновение да ме споходи. А то откъде да дойде… И един ден Люцканов каза: Не мога да ви чакам повече, Владимир, станете и кажете вашия монолог! Видях, че няма къде да мърдам. Зад кулисите срещнах погледите на колегите си,

всички готови да се забавляват с мен и моята творческа немощ.

И се случи нещо много странно. Стана едно превъртане, едно усукване, което трудно може да бъде разказано с думи. Текстът ми беше в главата, знаех как да го изиграя, знаех, че трябва да го направя, но не исках. Това състояние те вкарва в особен вакуум, в дупка, в нещо различно, което не можеш да контролираш, да овладееш. И така, излязох на сцената и започнах да си казвам монолога. Помня как първите няколко секунди всички се смееха – ха-ха-ха! Изведнъж стана гробна тишина. Стана тегаво и много сериозно. Имах усещането, че съм на друго място, в друго време. С две думи, не бях на себе си. Но очевидно е било въздействащо, защото всички усетиха, че се случва нещо различно. Това беше моментът, в който превключих и минах на друга предавка.

Проф. Люцканов каза: Браво, Владимир! Браво!

Тогава разбрах, че е време да спра да чакам „нещо да ми хрумне“. Че трябва да положа много усилия, да работя целенасочено. Според мен това е смисълът на обучението в театралната академия. Да можеш да хванеш един човек от улицата, с някакъв талантец, но съвършено незнаещ и неможещ, и да го научиш да седи на сцената, да говори текст, да е логичен, органичен и верен. С мен се случи точно това. Въпреки че има и други примери, когато във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) приемат хора, които са абсолютно готови да излязат на сцена и да бъдат артисти. И четирите години, вместо да ги научат, да развият таланта им, ги сплескват, моделират по някакъв друг начин и излизат съвършено неспособни. Не знам как става тази работа.

 

В „Приказките на Киплинг“ има много хубава история за това как е измислено първото писмо. Моят герой беше Чуждия човек

 

По-късно Жоро Дюлгеров направи „Антигона“ на Ануи, където играех Хемон, любимия на Антигона, която пък играеше Таня Шахова. Таня беше толкова слаба, толкова атлетична и гъвкава, правеше цигански колелета и какво ли не. Затова Жоро реши да направи каскада – аз да държа едно копие пред мен, тя да се засили, да се подпре на главата ми, да направи задно салто и да падне пред мен. Моят ангажимент беше да седя и да държа здраво копието. Обаче Танчето реши, че е царица, че си го може много хубаво, и хич не си даваше зор. Два пъти си падна на главата. И ми се сърди: Ти не ме буташ! Ама аз не мога нито да те държа, нито да те бутам. Не мога да ти направя салтото вместо теб. И се сме се карали ето за това, че си падаше на главата. Слава богу, това се случи само по време на репетициите.

След това Маргарита направи „Месец на село“. И стана много хубаво представление. Много. Години по-късно го постави в Народния театър, където аз отново играх Ракитин, и Краси Доков беше на същата си роля. След нея проф. Люцканов направи „Женска оправия“ на Аристофан, в която играех силно характерна роля на 200-годишно старче, мераклия, който много иска момичетата да ги приветства. Ето, с такива разнообразни и хубави роли стигнах до четвърти курс, вече със самочувствие на завършваща театрална звезда.

 

Последен ден във ВИТИЗ


Завършихме ВИТИЗ и двамата с Пипата (Венелина Гяурова) заминахме по разпределение във Варна. Беше хубав период, много забавно и весело живеехме, макар че творчески не мога да се похваля с нищо особено. Но и театърът там беше, да кажем, с по-особени вкусове и самочувствие. Директорът Станчо Станчев ме извика още първата седмица: Ти си софиянец и ще искаш да се прибереш в София. Затова няма да ти повиша категорията. Така кесих три години и ме пуснаха да си тръгна със същата категория. Беше глупаво да се отнасят снизходително и пренебрежително към мен, защото аз си вършех работата и мисля, че направих хубави роли. И след години, когато започна да се провежда Варненският театрален фестивал и аз гостувах всяка година с нови представления, с роли, за които съм получил „Аскеер“, „Икар“, изведнъж

взеха да цъкат: Ама ти много се разви! Къде се развих бе, хора?!

Ако ме бехте приели малко по-сериозно, щяхте да видите, че аз имам талант. Защо не ме използвахте?! Но мисля, новината, че съм станал министър, ги довърши.

 

С Пипапа (Венелина Гяурова)


Когато минаха трите години разпределение, Здравко Митков поставяше в Перник и понеже разбра, че искам да се местя, ми предложи да отида при тях. Но всичко беше само на приказки, нямах подписан договор, нищо. И лятото се виждаме със Здравко, който ми казва, че е поканен в Младежкия театър, но аз да се обадя на Гочето (Георги Русев), директора не театъра в Перник, „той е много свестен, той ще те вземе“. Ама как да му се обадя, нито ме знае, нито ме познава. Но нямах работа и се видях принуден да му се обадя. Разговаряхме и ме взе. Започнах да репетирам една пиеса заедно с Йорданка Стефанова, Вальо Ганев, Мария Каварджикова и разни други весели хора. Слава богу, бяхме на една и съща роля с Вальо, защото няколко месеца по-късно Здравко ми се обади от София: Искам да направя една пиеса с Ваня Цветкова, ще се опитам да взема и теб.

Така започнах да репетирам в Младежкия театър „Двуглавият орел“ от Жан Кокто. Ваня хич не искаше да репетира с мен, не можеше да си повярва. Познавахме се от много време, имахме приятелски взаимоотношения, а това си беше откровено любовна история. И тя не искаше и само капризничеше:

Здравко, смени го Владо, не искам да играя с него. Ох, съжалявам, Владо, не мога.

Обаче аз търпеливо я омагьосах. По време на репетициите имаше една странна случка, подобна на онази с моя първи монолог в ВИТИЗ, когато трябваше, а не исках да изляза на сцената. Репетирахме на маса и Ваня трябваше да прочете един огромен монолог на кралицата. Малко преди да започнем, тя ми сподели, че не иска и не може да репетира. Стана тегаво, тя не искаше и не искаше. И в един момент се случи онова „превъртане“. Тя остави пиесата и започна монолога, но все едно друг човек имаше насреща ни. Виждахме през каква болка и страдание преминава, как нещо се случва с нея, дори на физическо ниво… Да не говорим, че си казваше абсолютно вярно текста, а нямаше как да го знае, защото много малко време бяхме репетирали. Когато свърши, извикахме линейка, защото не беше на себе си – плачеше, не можеше да диша.

 

„Двуглавият орел“, режисьор Здравко Митков, 1986 г. 

После ми разказа, че е преживяла същото по време на снимките на „Хан Аспарух“, където играеше Пагане. Има една страховита сцена с нея! Една нощ, втора нощ, трета нощ, репетирали, снимали дубли и все не се получавало. За този монолог около Пагане има разположена огромна масовка, стотици статисти са ангажирани в тази сцена. И снимачният екип бесен: Каква си ти, какво си позволяваш?! – Просто не мога. И на третия или кой път Ваня изпада в това състояние между трябва, а не искам, състояние на живот и смърт. И започнала монолога си! И станало страшно, гробна тишина, тя изпаднала в някакъв екстаз, екип, масовка, всички онемели, разказва ми Ваня, и по едно време се чуло:

Да му еба майката, свърши лентата, бе!

За да могат да монтират този епизод, всичко е обърнато огледално – единия път си тече нормално, втория път е наопаки.

Но да се върна на „Двуглавият орел“ и първата ми среща с Ваня Цветкова на сцената. Тогава имаше художествени съвети, които задължително гледаха постановката преди премиерата. И Ваня ми предлага да отидем на художествения съвет. – Трябва ли? Никога не съм ходил на такова нещо. Ако наговорят некакви гадости!? Все пак се реших. И като започнаха да ме обсъждат: Какво е това момче, кой го взе да играе… И всичко това се случва пред мен! Но веднага да кажа, че това са все още моите комплексарски настроения. Защото едва ли само с мен са се занимавали и обсъждали, едва ли всички не са ме харесали, но аз, естествено, само това чувах. А и пак да кажа, „Двуглавият орел“ беше кул-то-во представление! Което играхме много години на различни сцени! До ден днешен срещам приятели, колеги, които помнят този спектакъл. Скоро Явор Гърдев ми каза как идвал да ни гледа няколко пъти.

Как да не съм бил влюбен в нея?! Всички са били влюбени във Ваня Цветкова.

Самата нея ако я питаш, тя също е била влюбена в мене, но както винаги сме се разминали – аз не съм разбрал кога тя е била в мен, нито пък тя кога аз в нея.

 

С Ваня Цветкова и Жанчето Стоянович 

 

Но най-важната ми среща в Младежкия театър е с Жана (Стоянович). 


Мисля, че се видяхме за първи път в кафенето на театъра. Тя беше с Анани (Явашев), който до ден днешен твърди, че съм бил страшен темерут, който дори не поздравявал. А аз поздравявах, само че с наведена глава, тихо и под носа си, защото бях страхотно респектиран от големите гъзари на софийската бохема.

Не съм се стремял да й бъда приятел, да съм близо до нея. Всичко се случи по най-естествен начин. Веднага започнахме да си говорим смешки и глупости. И днес жестоко ми липсва. Не мога да кажа, че последните години сме се чували всеки ден, но винаги във важни моменти аз й се обаждах. И това ми липсва ужасно. Много беше готина Жана. И един от най-важните за мен хора – коректив за достойнство, за морал, за ценностна система, за присъствие, за аристократизъм – за всичко ми беше пример. Липсва ми елегантността и лекотата, с която се отнасяше сама към себе си, към хората, които обичаше. Колко странно, за първи път говоря за Жана, като употребявам минало време. Но какъв човек беше! Когато се пенсионира, прибра си се у дома, дума не каза. После я питах: Добре де, не ти ли се играе?Играе ми се, разбира се?! Но какво мога да направя..., отговори ми спокойно. Абе страхотна работа беше Жана!

 

Тук сме с Марта и новородената ми дъщеря Яна на некакви пролетно-летни протести през 1990-та година.


Не мога да кажа, че когато през 1989 г. започнаха промените, съм бил много политически грамотен. И аз, както всички останали, бях обработен от комунистическата машина, че светлото бъдеще няма да има край, че нищо и по никакъв начин няма да се промени. Ама никога. Затова, когато свалиха Живков, не съм имам надежда за нещо по-добро, просто си мислех, че друг сатрап ще дойде на негово място.

По това време все още играех в Младежкия театър, който тогава се помещаваше в Студентския дом срещу Народното събрание. И всички митинги се случваха пред нас. Затова, свършеше ли репетицията, ние просто излизахме на площада и се присъединявахме към хората. Имам един спомен от шествието пред „Александър Невски“, когато „Екогласност“ трябваше да връчат петиция в НС. Бяха оградили площада, пускаха само от определени места. Аз, разбира се, не съм бил в „Екогласност“, но ми се струваше важно да съм там. Изглежда съм имал доста романтична представа за събитията и моето участие в тях, защото помня, че си облякох бяла риза и тръгнах към площада, все едно на разстрел отивам… Не помня колко часа е било, може би 17,00, да речем. 

И забиха камбаните на „Александър Невски“. А аз вървя с бялата риза!
И от вълнение плача!


Пред шествието вървяха майки с колички, с деца. Беше много, много вълнуващо. И знаеш ли, сега, като ме връщаш към онези дни, да, през цялото време имах усещане, че съм участник в исторически събития, които ще са важни, ще се помнят. И те наистина са значими и важни, независимо от това до какво доведоха. Независимо, че не се случи това, за което мечтаехме. И за което виновни сме си само ние.

Мисля че българинът има някакъв генерален дефект.

Не познавам друг народ, който така масово да вярва, че нещата се случват сама по „втория" начин – да не признава закона, да не постъпва по регламентирания, официален, общоприет начин. Не! Българинът, ако все пак реши да направи нещо, винаги ще мисли как това да стане по „втория“ начин, който да му спести усилие, работа, труд. Пък ако може, и да му донесе така повечко приходи и облаги. А колко обичаме да шмекеруваме, да шикалкавим. Толкова завистлив народ аз не знам. Тази завист заличи всякакви остатъци на морал и ценностна система. Загубихме представа за добро и лошо, за красиво и грозно. И мисля, че всичките ни беди се коренят в липсата на всякаква памет. Нас българите нищо не ни интересува.

През ІХ век официално ставаме християни. Може дотогава погребенията да са ставали чрез изгаряния или други ритуали, но християнина го погребват в земята и отгоре се слага кръст или камък – за памет! Да се знае кой почива тук. От ІХ век насам имаме Първо българско царство, Второ българско царство, Трето българско царство.

Ние българите не знаем гроба на нито един наш цар! На ни един!

И това не е проблем само на нашето поколение. И на българите, които са живели преди нас, им е дремело къде са погребани техните владетели. Не може всичките крале на Англия да са погребани в Уестминстърското абатство, наредени един до друг. Не може по цял свят хората да знаят къде са погребани техните царе, крале, водачи и да ги почитат. Ама бил изрод, бил жесток, бил сатрап! Крал ли е? Цар ли е? Ние трябва да го почитаме. А при нас? Щукнало му на Паисий хиляда седемстотин и някоя си година, седнал и написал „История славянобългарска”. Та сме се и ние присетили, че имаме история.

Същото вандалско отношение имаме и към паметниците. Каква е тази врява за паметника пред НДК?! Защо искаме да го местим, да го взривяваме?! Грозен бил! Не е виновен Валентин Старчев, че го бил направил грозно. Хайде сега да отворим една дискусия кое е грозно и кое – красиво! Има ли го? Паметник ли е? Да стърчи там и да напомня на всички за нашето безхаберие. Дори само за назидание да служи, трябва да го поддържаме, защото е част от нашата история, защото е част от нашата памет.

Ако българите бяха на мястото на германците, щяха да им буренясат всичките концентрационни лагери.

Германците обаче ги поддържат. И всяка година водят децата си там. За да знаят какво е било. И да не го допускат никога повече.

А тук при нас какво? Всеки недоволства от всеки – от политиците, от колегите, от съседите, но никога от себе си. Не може Фандъкова да дойде и да ти изчисти пред къщата! Ти сам трябва да си изчистиш! Защо поддържам тая градинка пред кооперацията?! За да минават селяните, да плюят през зъби и да псуват: Да ти еба майката! И си хвърля фаса вътре. От двете страни на градинката има кофи колкото искаш. Не.

Тоя си подстригáл градинката, да му еба майката...

По-злостен, безсмислен и безпаметен народ аз не знам… Затова и демокрацията не ни се получи. Защото тоя народ не помни какво му се е случило вчера. Ако го питаш, той вече не помни и на Жан Виденов зимите...

Кажи ми кой знае родословното си дърво! Кой има отговорност към прадедите си, към рода си? Кой се интересува откъде идва, какво е направил дядо му. Дали не трябва да се чувства горд с нещо, което родителите му са постигнали, да го развие. Не! След мен и потоп. Ще се натъпча, ще се напия, ще карам скъпи автомобили, ще си купя хеликоптер, яхта, самолет… А още по-тъжното е, че този безсмислен живот се превърна в мечта и отправна точка.

Мутрите и силиконовите гърли – те ще са ни пример за подражание.

Тъжна история.

 

 

П.С. Очаквайте трета, последна част от интервюто с актьора Владимир Пенев.

Първа част можете да прочетете на адрес:

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/vlado-penev-beshe-me-sram-che-iskam-da-stavam-aktor



 

 

Още от категорията

19 коментар/a

Един друг на 20.06.2016 в 18:39
Не знам колко народи познаваш, ама си говориш гьотере за българския народ. И нещо друго: какво означава 'български' зар или владетел? Куманин ли, германец ли или някой, който е владеел/зарувал в пределите на настоящата държава България?
Факт на 20.06.2016 в 19:02
Прочетох първото изречение "Ние българите не знаем гроба на нито един наш цар!" и се отказах да чета по-нататък. Щом първото изречение е една опашата лъжа, защо трябва да чета повече.
Sin на 21.06.2016 в 12:19
Аз пък знам такъв народ. А т.нар. актьор колко други народи познава ? Всеки народ, поставен на нашата ясла, би се държал така ! Но птичи мозъци едва ли си дават сметка за това !
Мери на 21.06.2016 в 12:53
Цитат: "Не познавам друг народ, който така масово да вярва, че нещата се случват само по „втория" начин – да не признава закона, да не постъпва по регламентирания, официален, общоприет начин. ...Толкова завистлив народ аз не знам. Тази завист заличи всякакви остатъци на морал и ценностна система. Загубихме представа за добро и лошо, за красиво и грозно. И мисля, че всичките ни беди се коренят в липсата на всякаква памет. Нас българите нищо не ни интересува." Вярно от първата дума до последната., (ог 81-ва до 90-а година обиколих Европа като екскурзовод видях и нашите, и другите). Умно момче е Владо Пенев, просто, преди или след като е завършил Театралната, трябваше да учи и нещо друго, филология, история и т.н. Просто най-качествените артисти имат по няколко занаята, или пък нямат, просто са родени богове, но такива са единици!
Фактолог на 21.06.2016 в 13:15
вместо да се дразним от интервюто с Владимир Пенев, нека всеки днес направи нещо красиво. и така отговорим на думите му. защото има много истина... а пък който мисли, че говори "опашати лъжи", нека го опровергае като посочи местата, на които са погребани поне трима български владетели.
Спиноза на 21.06.2016 в 18:35
И тоя почна да плюе народа ни!
Анонимен на 21.06.2016 в 19:01
Българите са прекрасни хора. Не бих ги заменил за други.
Надя на 21.06.2016 в 22:50
Много си прав Владо !
Цар на 22.06.2016 в 00:24
Владо Пенев нека се разходи до църквата "Свети Четиридесет Мъченици" във Велико Търново, остров Свети Ахил, Малая Перешчепина, Възнесенка, Червен; да прочете това-онова и да не се излага повече!
Иван Иванов на 22.06.2016 в 09:27
Както казва Б.Брехт - политиците /в случая артистът, има право да си избере друг народ и нему да играй!!! /например да ходи в Лондон, там го чакат!
Иван Иванов на 22.06.2016 в 09:30
А, нека отиде в Сен Дени, където французите, са изхвърлили костите на 7-8 свои крале, оставйки само каменните гробници... /Великата Френска революция, но той този филм не го е гледал, сигур, щот не е с него..
Благодаря, Цар на 22.06.2016 в 09:56
В черквата "Свети Четиридесет Мъченици" във Велико Търново са погребани цар Калоян, цариците Анна Мария и Ирина, Свети Сава Сръбски, както и много други членове на царското семейство и българската аристокрация. Тленните останки на Калоян са тържествено препогребани в църквата на 19 април 2007 г. - 800 г. след неговата смърт.
ИСТОРИЯ на 22.06.2016 в 14:51
Скоро ще се открие долината на царете, и България ще възкръстне. А снимката на плажът е нудистки плаж. Марта е от нудистки среди. Въобще, телевизионната и кино общноста си беше подчертано нудистка. Нудизмът, си беше социализъм - прогрес, и ГДР - го разрешаваха навсякъде.
Добре, де на 22.06.2016 в 23:17
До всички, на които не харесват интервюто... Не е ли все пак прав Пенев?! Не сме ли изпитали на собствен гръб и и завистта, и простотията, и проклетията. Нека бъдем честни пред себе си. И не продължаваме ли да сме заобиколени от пистолети и силикон?!
;-) на 23.06.2016 в 15:42
А къде е интелегенцията ни? Тук не питам за артистите(шутове) тях не ги включвам в тази група, защото те са най-долната утайка на нашия Народ, завистливи, безпаметни и злобни.

Напиши коментар