Парламентаризмът е великата лъжа на нашето време

Парламентаризмът е великата лъжа на нашето време
Константин Петрович Победоносцев (1827 – 1907 г.) е руски юрист и държавник. Ментор на Фьодор Михайлович Достоевски. Обикновено разглеждан като главния представител на руския консерватизъм, той е смятан за сивия кардинал в имперската политика при управлението на неговия ученик Александър III, комуто Победоносцев също се явява ментор. Победоносцев е оберпрокурор на Светия синод на Руската православна църква в продължение на 15 години. През 1901 г. е извършен неуспешен опит за покушение над живота му. Победоносцев имал репутацията на блестящ юрист и отличен преподавател по гражданско право. Според написаното в енциклопедия Britannica, Победоносцев се стремял „да защити Русия и Руската православна църква от всички конкуриращи я религиозни групи като староверци, баптисти, католици и юдеи“ и бил в този смисъл „в значителна степен отговорен за правителствената политика по отношение на религиозните и етническите малцинства, както и западно ориентираната либерална интелигенция“. Статията, която публикуваме тук е написана през 1903г.

 

Константин Петрович Победоносцев (1827 - 1907)

 

Основаното върху лъжа не може да бъде вярно. Институции, основани на лъжливо начало, не могат да бъдат нищо друго, освен лъжливи. Тази истина се потвърждава от горчивия опит на вековете и поколенията. Едно от най-лъжливите политически начала е началото на народовластието, утвърдено още от идеята на Френската революция, че цялата власт произлиза от народа и черпи основание от народната воля. Оттук произтича теорията на парламентаризма, която до ден днешен въвежда в заблуждение преобладаващата част от така наречената интелигенция – проникнала, за жалост, и в руските безумни глави. Загнездила се е в умовете с упорството на дръзкия фанатизъм, макар че нейната измамност става все по-видима за света с всеки изминал ден.

 

В какво се състои теорията на парламентаризма? Предполага се, че в народните събрания целокупният народ твори законите, избира длъжностни лица и по този начин изразява непосредствено своята воля и я привежда в действие. Но това е идеалната представа. Нейното пряко приложение е невъзможно – с историческото развитие на обществата местните съюзи се умножават и усложняват, отделните племена се сливат в народи или се групират, въпреки разноезичието си, под общ дъжавен флаг и накрая държавната територия се разраства до безкрай: при тези условия непосредственото народовластие става немислимо. Така народът е длъжен да преотстъпи правото си на власт на неколцина избираеми люде и да им даде правителствена автономия. Тези избираеми люде, на свой ред, също не могат да управляват непосредствено и са принудени да избират още по-тесен кръг от доверени лица – министри, на които се поверява изработването и прилагането на законите, определянето и събирането на данъци, назначаването на подчинени длъжностни лица, разпореждането с военната сила на държавата.

 

Механизмът по своя замисъл е строен, но за да действа, са необходими някои важни условия. Всяко механично производство в основата си разчита на непрекъснато действащи и съвършено равномерни, а следователно безлични сили. Този механизъм би работил успешно, само когато доверените на народа лица загърбят напълно собствената си личност, когато на парламентарните банки седнат механични изпълнители на дадените им разпореждания, когато министрите са също безлични, механични изпълнители на волята на обществото, когато при това избираемите представители на волята на народа са способни да проумеят точно и да изпълнят добросъвестно и с математическа точност възложената им програма за действие. Само при тези условия машината би работила изправно и би достигала целите си. Само тогава законите биха въплъщавали народната воля , управлението би произтичало от парламента, а събранията на избирателите биха били темелът на държавната сграда и всеки гражданин явно и съзнателно би участвал в управлението на обществените дела.

 

Така е на теория. Но да погледнем практиката. В най-класическите страни на парламентаризма не е изпълнено нито едно от описаните по-горе условия. Изборите по никакъв начин не изразяват волята на избирателите. Народните представители въобще не се съобразяват с възгледите и мнението на избирателите, а се ръководят от собствените си произволни умозрения или сметки, съобразени с тактиката на противниковата партия. Министрите на практика разполагат с неограничена власт и скоро те започват да притискат парламента, вместо парламентът тях. Те взимат и сдават властта не по силата на волята на народа, а защото са сложени на власт или отстранявани по силата на нечие могъщо лично или партийно влияние. Те се разпореждат с цялата сила и възможности на нацията по собствено усмотрение,  раздават привилегии и милост, издържат голям брой празноглави хора за сметка на народа, при това без страх от порицание, ообено ако разполагат с болшинство в парламента. А болшинство си осигуряват чрез раздаването на всякакви благини от богатата трапеза, които държавата им е предоставила на разположение. На практика министрите са също толкова безотговорни, колкото и народните представители. Грешките, злоупотребите, прозволните действия са ежедневие в министерското управление, но кога сте чули някой да е понесъл сериозна отговорност? Най-много веднъж на 50 години ще се чуе, че някой министър отива на съд и често крайният резултат от тия процеси е нищожен, сравнен с шума от тържественото производство.

 

Ако трябва да дадем правдиво определение на парламента, следва да кажем, че парламентът е институция, която служи за удовлетворяване на личното честолюбие и тщеславие и на личните интереси на депутатите. И не на последно място, парламентът е доказателство за самозаблудата на човешкия ум. Изпитали вековния гнет на самовластието при едноличното и олигархично управление и не разбирайки, че пороците на самовластието са пряко отражение на пороците на самото общество, хората на разума и науката стоварват цялата вина за бедствието върху властимащите и формата на държавно управление, като си въобразяват, че с промяната на тази форма и трансформирането й в народовластие или представителна демокрация, ще се избавят от своите бедствия и преживяното насилие. И какъв беше резултатът? Стана това, че mutato nomine (смени се само името (лат.)), а всичко останало си остана почти същото и хората, запазвайки присъщите на природата си пороци и слабости, пренесоха в новата форма всичките си предишни навици и привички.

 

Както и преди, те се управляват от личната воля и интереса на привилигированите лица, само дето тази лична воля се упражнява не от монарха, а от лидера на съответната партия и в привилегировано положение са не потомствените аристократи, а преобладаващото в парламента и управлението мнозинство. 

 

Върху фронтона на тази институция стои надпис:„Всичко в името на общественото благо”. Но това не е нищо повече от една лъжлива формула: парламентаризмът е тържество на егоизма, негово висше проявление. Всичко тук е създадено, за да обслужи моето „аз”. По смисъла на парламентарната фикция, депутатът се отказва от собствената си личност и трябва да служи единствено на волята и желанията на своите избиратели. В действителност, обаче, избирателите чрез самия акт на избирането се отказват от правата си в полза на избраните от тях представители.

 

Преди избори кандидатът непрекъснато се позовава в програмата и речите си на гореупомената фикция: твърди, че всичко, което прави, е за благото на обществото, че той е само слуга и мъченик на народа, че е готов да се откаже от себе си и от своите интереси в името на обществения интерес. Но всичко това са само празни думи, временни степенки по стълбата, които реди, за да стигне там, накъдето се е устремил, а после да срине ненужните му вече помощни стъпала.

 

Оттук нататък вече не той ще работи за благото на обществото, а обществото ще се труди в услуга на неговите цели. За него избирателите са стадо за събиране на гласове, а владетелите на тези стада приличат на някогашните богати номади, за които стадото е капитал и белег за могъщество и знатен произход.

 

Така се развива и усъвършенства цяло изкуство на играта с инстиктите и страстите на масите с цел постигане на лични цели и удовлетворяване на честолюбието. След което масата губи всякакво значение за избранника до момента, в който не му се наложи отново да прибегне до нея: тогава отново се пускат в ход лъжливите и лъстиви фрази – едни в угода, други като заплаха: безкрайно дълга верига от едни и същи маневри, образуващи механиката на парламентаризма. И тази комедия на изборите продължава и до ден днешен да мами човечеството и да се представя за венец на държавното устройство...Жалко човечество! Как да не възкликнеш: mundus vult decipi - decipiatur (Щом светът иска да бъде излъган, нека го лъжат (лат.)).

 

Ето така се прилага изборното начало. Честолюбивият просител се изстъпва пред съгражданите си и се стреми всячески да ги увери, че не е това, за което го мислят, а човек, достоен за тяхното доверие. От какви подбуди застава той пред тези хора? Трудно е да се повярва, че го прави от безкористна привързаност към общественото благо. Въобще, в наше време са рядкост хората, проникнати от чувство за солидарност с народа, готови на труд и саможертви за общото благо. Обикновено такива са хората, идеалисти по природа, а подобни натури не са склонни към съприкосновение с пошлостите на житейския бит. Който по природа е готов на безкористно служение в обществена полза като осъзнат дълг, той няма да тръгне да събира гласове, да се самоизтъква на предизборни събрания, нижейки гръмки и пошли фрази. Такъв човек разкрива себе си и своите сили на работното място или в тесния кръг на съмишлениците си, а няма да тръгне да търси популярност на чаршията.

 

Ако такива люде отиват сред хората, то не е за да ги съблазнят или да разпалват пошлите им влечения и инстинкти, а за да разобличат пороците в живота на хората и лъжливите хорски обичаи. Добрите хора, хората на дълга и честта, се гнусят от изборната процедура: от нея не се отвръщат само себелюбивите, егоистични натури, преследващи лични цели. Такъв човек не смята за необходимо да надява маската на обществената загриженост, само за да се сдобие с известност. Той не може и не трябва да бъде скромен, иначе няма да го забележат и да говорят за него. По силата на положението и ролята, които е избрал, той е принуден да лицемерничи и лъже: с хора, които са му противни, трябва по неволя да фамилиарничи, да ги прегръща и да любезничи, за да спечели тяхното благоразположение, трябва да раздава обещания, съзнавайки че не може да ги изпълни, трябва да откликва на най-пошлите предразсъдъци и наклонности на масите, за да си осигури мнозинство. Кой честен човек ще приеме да играе подобна роля? Ако го опишете в роман, читателят ще се погнуси. Но същият този читател е готов да даде гласа си на избори за някой жив артист в същата роля.

 

Изборите са изкуство, което има своя стратегия и тактика, подобно на военното дело. Кандидатът не влиза в преки отношения със своите избиратели. Между него и избирателите посредничи комитет, автономна институция, чиято основна сила е нахалството. Претендентът за избраник, ако все още не се е сдобил с известност,  започва с подбор на тесен кръг приятели и сподвижници. После всички заедно тръгват на лов, т.е. издирват сред местната аристокрация богати и не особено умни люде и успяват да ги убедят, че е тяхно дело, право и привилегия да застанат начело като ръководители на общественото мнение. Винаги се намират достатъчно глупави и наивни хора, които се хващат на тази въдица и с техните подписи започват да се появяват във вестниците и по стълбовете обявления, привличащи масите, подкрепени с имена, титли и капитали. Така се сформира инициативен комитет, който ръководи и овладява изборите – един вид акционерно дружество, призвано да вдъхне живот на учредителите си. Съставът на комитета се подбира с особено изкуство: в него едни служат за действена сила – хора енергични, преследващи на всяка цена материална или тенденциозна цел, други са наивни и лекомислени статисти – те са вътре за баласт. Организират се събрания,  произнасят се речи: тук този, който има най-силен глас и умее бързо и ловко да ниже фразите, привлича вниманието на масите, печели известност, получава награда от кандидата на бъдещи избори или, при благоприятно стечение на обстоятелствата, сам става кандидат, влизайки в пряк сблъсък с този, за когото първоначално се е цанил да работи. Единствено кухите лозунги са от значение на тези събрания. Тълпата слуша само този, който крещи най-силно, който успява да я прелъсти най-изкусно и да откликне пошло и лъстиво на низките й очаквания и инстинкти.

 

В деня на окончателния избор малцина дават гласа си съзнателно: това са отделни влиятелни избиратели, уговаряни поединично. Болшинството, т.е. масата избиратели, дава гласа си на стаден принцип, за някой от кандидатите, подкрепени от комитета. В бюлетината се отбелязва най-често спряганото и най-гръмко ехтящо в ушите на всички име. Почти никой не познава ни човека, ни характера му, нито пък способностите му или ресора: избират го, само защото много са слушали за него. Излишно е да се влиза в борба с този стаден порив. Да предположим, че някой добросъвестен избирател предпочете да направи съзнателен избор и да не се подчини на оказвания от комитета натиск. На такъв човек не му остава нищо друго, освен да се въздържи от участие или да пусне гласа си за кандидат по негово усмотрение. Както и да постъпи, обаче, в крайна сметка ще бъде избран този, когото е провъзгласила масата от равнодушни, лекомислени и уговорени избиратели.

 

На теория би трябвало да бъде избран любимецът на болшинството, но на практика бива избран фаворитът на едно малцинство, често съвсем ограничено. Само че това малцинство представлява добре организирана сила, докато на мнозинството, подобно на пясъка, му липсва спойка и затова е безсилно пред един кръжец или партия. Изборът би трябвало да падне върху разумния и способния, а в действителност пада върху този, който най-нахално се бута отпред. От кандидата би трябвало да се иска образование, опит, добросъвестност в работата, но на практика всички тези качества може да ги има, но може и да ги няма. Те не са необходими в предизборната битка – тук са по-важни смелостта, самоувереността, съчетана с ораторско майсторство и дори известна пошлост, която нерядко въздейства на масите. Скромността, съчетана с изтънченост на мислите и чувствата, не е потребна никому. 

 

Така се ражда народният представител, така придобива пълномощията си. А как ги използва после? Ако е достатъчно енергичен, ще пристъпи към действие и ще се опита да си направи партия. Ако е посредствен, ще се присламчи към една или друга партия. За водач на партия е нужна преди всичко силна воля. Това е органична даденост, подобно на физическата сила и не предполага непременно нравствени качества. Ако притежава крайна ограниченост на ума, безграничен егоизъм и злоба, низост и безчестие, човекът със силна воля може да стане водач на партия, да ръководи и да управлява, да оглави комисия или комитет, дори в тях да членуват люде, които далеч го превъзхождат с умествените и нравствените си качества. Това представлява по своята същност ръководната сила в парламента. Към нея се добавя още една решителна сила – красноречието.

 

Това също е природна дарба, която не предполага нито нравствени качества, нито високо духовно израстване. Може да си дълбок мислител, поет, изкусен пълководец, тънък юрист, опитен законодател и в същото време да си лишен от дар слово. И обратното – може да имаш съвсем ограничени умствени способности и знания, но да притежаваш особената дарба на красноречието. Съчетанието на тази дарба с пълнота на духовните сили е рядко и изключително явление в парламентарния живот. И най-бляскавите импровизации, прославящи всеки оратор и предшестващи важни решения, прочетени, могат да изглеждат бледи и жалки, подобно на описанието на сцени, изиграни в миналото от знаменити актьори и певци.

 

Опитът недвусмислено показва, че в големите събрания решителни се оказват не разумните, а бойките и блестящи речи, че за масите са неразбираеми стройните аргументи, засягащи корените на проблема, а гръмките слова и фрази, изкусно подбрани, съзнателно преувеличени, които разчитат на дремещата в масите прикрита пошлост. Масата лесно се увлича по вдъхновеното пустословие на декламациите и, под влияние на порива и често безсъзнателно, е способна да вземе внезапни решения, за които после, при хладнокръвно обмисляне на нещата, горко ще съжалява.

 

И така, когато водачът на партията има силна воля, съчетана с красноречие, той започва да играе главна роля на открита сцена пред целия свят. Ако не притежава тази дарба, стои, подобно на режисьор, зад кулисите и направлява оттам цялото парламентарно представление, разпределя ролите, пуска ораторите, които говорят вместо него, употребява за свои нужди по-тънките, но нерешителни умове в своята партия: да мислят вместо него.

 

Какво представлява парламентарната партия? На теория, това е съюз на съмишленици, които обединяват силите си за осъществяване на своите виждания в законодателната и държавната дейност. Но това се отнася предимно за малките кръжоци. Голяма парламентарна партия се създава само под влиянието на личното честолюбие, групиращо се около едно господстващо лице. Хората, по природа, се делят на две категории: едните не търпят над себе си никаква власт и затова се стремят към еднолично господство и другите, които по характер се страхуват да носят отговорност, изискваща решителни действия, и избягват всякакви резки движения. Тези последните, по рождение са създадени да бъдат стадо, следващо волевите и решителни хора, които са малцинство. По този начин много талантливи хора се подчиняват охотно и с радост, оставят в чужди ръце ръководството на техните действия и съответно моралната отговорност за тях. Те някак инстинктивно „търсят вожд”  и стават послушни оръжия в ръцете му, уверени, че той ги води към победа, а нерядко и към печалба. Пленарните заседания не са нищо друго, освен представление за публиката. Държат се речи, за да се поддържа фикцията за парламентаризма: изказванията рядко водят до решения по важни въпроси. Речите служат за прослава на ораторите, за печелене на известност, за израстване в кариерата, но само в редки случаи определят гласуването. Как да гласува болшинството се решава обикновено извън заседателната зала.

 

Такъв сложен механизъм на парламентарното действие, такъв образ на великата политическа лъжа господства в наше време. Според теорията на парламентаризма, би трябвало да господства разумното болшинство. На практика господстват пет-шест лидери на партии, които се сменят и овладяват властта. Според теорията, убеждението се доказва с ясни аргументи по време на парламентарни дебати. На практика – то не зависи толкова от дебатите, колкото от волята на водачите и съображенията от личен интерес. На теория, народните представители вземат под внимание само народното благо, но на практика – под предлог, че се грижат за общото благо и за негова сметка облагодетелстват себе си и приятелския си кръг. На теория – те трябва да призлизат от средите на най-добрите граждани, но на практика това са най-честолюбивите и нахални хора. На теория избирателят дава гласа си за своя кандидат, защото го познава и държи на него, но на практика гласоподавателят дава гласа си за човек, когото въобще не познава, но който му е натрапен с кресливи речи от страна на заинтересованата партия. На теория – работата в парламента се управлява и движи от опитен разум и безкористно чувство, но на практика главната движеща сила е решителната воля, егоизмът и красноречието.

 

Ето такава е същността на тази институция, представяща се за цел и венец на  държавното устройство. Тъжно и жалко е като си помислиш, че и по руската земя е имало и има хора, които мечтаят за възворяването на тази лъжа у нас; че нашите професори все още проповядват пред младите си слушатели идеята за представителната демокрация като за идеалното държавно устройство; че нашите вестници и списания я възхваляват във водещите си статии и фейлетони, под пряпореца на правовия порядък; утвърждават я, без да си дадат труда да се вгледат отблизо и без предубеждения в действията на парламентарната машина. Но дори и там, където тя действа отдавна, вярата в нея отслабва; слави я либералната интелигенция, но народът стене под гнета на тази машина и разпознава скритата в нея лъжа. Ние едва ли ще го доживеем, но децата и внуците ни със сигурност ще видят сриването на този идол, комуто съвременният разум продължава да се кланя в своето самозаблуждение...

 

II

 

Голямо зло е причинила на човечеството философската школа на Жан-Жак Русо. Тази философия е покорила умовете, а всъщност цялата е построена върху една лъжлива представа за съвършенството на човешката природа, за възможността всеки един да разбере и осъществи началата на общественото устройство, проповядвани от тази философия.

 

На същите лъжливи основи се крепи и господстващото учение за съвършенствата на демокрацията и демократичното управление. Тези съвършенства предполагат и съвършена способност на масите да схванат тънкостите на това политическо учение, явно и вътрешно присъщи за съзнанието на неговите проповедници. Тази яснота на съзнанието е достъпна за малко умове, съставляващи аристократичната прослойка на интелигенцията, а масата, както винаги и навсякъде се състои от простолюдие – „vulgus", и нейните представи ще бъдат по необходимост  „вулгарни“.  

 

Демократичната форма на управление е най-сложната и трудна от всички известни системи в човешката история. Причината е, че навсякъде тази форма е била преходно явление и, с малки изключения, никъде не се е задържала дълго, отстъпвайки място на други форми. И в това няма нищо чудно. Държавната власт е призвана да действа и да се разпорежда; нейните действия са проявление на единна воля  – без това е немислимо всяко правителство. Но как сбор от хора или народното представителство може да проявява обща воля? Демократическата фразеология не се спира на този въпрос, отговаряйки му с познатите фрази като „народна воля“, „обществено мнение“, „върховно решение на нацията“, „глас народен – глас Божи“ и т.н.  Всички тези фрази би трябвало да означават, че огромното множество хора може да стигне по огромно множество въпроси до еднакво заключение и да вземе съобразно това еднакво решение. Това може и да е постижимо, но само по най-простите въпроси. Когато обаче въпросите станат малко по-сложни, решението им в многочисленото народно събрание е възможно само с участието на хора, способни да го обсъдят в цялата му сложност, след което да убедят масата да вземе необходимото решение. Към най-сложните, например, се числят политическите въпроси, изискващи крайно усилие на умствените възможности от страна на най-способните и опитни мъже в държавата; по такива въпроси, очевидно, не може да се разчита и на минимално единство на мислите и волята на многолюдното народно събрание: решението на масите в такива моменти може да е само гибелно за държавата. Ентусиазираните демократи се самоубеждават,  че народът може да проявява волята си в държавните дела: това е чиста теория, на практика виждаме, че народното събрание се влияе само от мнението на един човек или група хора, например от мнението на известен представител на партията, известен местен деятел, на организирано сдружение или от безразличното мнение на този или онзи влиятелен печатен орган, и по такъв начин процедурата по вземане на решение се превръща в игра, която се разгръща на огромна арена от множество глави и гласове, и колкото по-голямо значение им се придава, толкова повече играта се заплита и зависи от случайни и произволни мотиви.

 

За да се избегнат и заобиколят всички тези трудности, е измислен начин за управление посредством представителство – средство, организирано и увенчало се с известен успех в Англия.

 

От тук, по установената мода, се въвежда и в други страни на Европа, но успех постига само в Американските Съединени Щати. Дори в родината си Англия представителните институции навлизат в критична историческа фаза. Самата същност на идеята за този тип представителство и тук е претърпяла промени, извращаващи първоначалния й смисъл. Работата е там, че още отначало колегията на избирателите, доста стеснена и ограничена впрочем, изпраща в парламента определен брой хора, които не са получили определени инструкции от масата свои избиратели. Предполагало се, че тези избраници, разбиращи истинските нужди на страната си, са способни да дадат вярна посока на държавната политика. Задачата била решена просто и ясно: трябвало да се намали до краен предел народното представителство, така че сред него да попаднат само способни хора – такова било събранието, призвано да решава народните дела. Депутатите се явявали като свободни представители на народа, а не на това или онова мнение, тази или онази партия, без да са обвързани с никакви инструкции. Но с течение на времето, малко по малко, тази система също се променила под влиянието на същия фатален предразсъдък за великото значение на общественото мнение, просвещавано, не щеш ли, от периодичния печат и даващо на народните маси възможността да участват пряко в решаването на политическите въпроси.  

 

Понятието за представителство напълно се извратило, превръщайки се в понятие за мандат или за изпълнението на определена поръка. В този смисъл всеки избраник от един или друг район, се почита като представител на преобладаващото в този район мнение, или на партията, която под знамената на същото това мнение, е победила на изборите – това вече не е представител от страна на народа, а делегат, свързан с инструкциите на своята партия. Тази промяна в самата същност на идеята за представителство се превръща в язва, разяждаща цялата система на представителното управление. С раздробяването на партиите изборите приемат характера на лични битки между местни интереси и становища, откъснати от основната идея за държавна полза. При силно увеличения брой народните представители, болшинството от тях се занимават с интересите и битките вътре в партиите, стават равнодушни към обществените дела и губят навика да присъстват редовно на парламентарни заседания и да участват в непосредственото обсъждане на проблемите. По този начин законодателната дейност и правенето на политика – най-важните дейности за държавата, се превръщат в игра на формалности, сделки и фикции. На практика представителната система лъже сама себе си.

 

Тези плачевни резултати са особено видими там, където населението в рамките на държавната територия няма хомогенен състав, а се състои от различни националности. В днешно време национализмът е пробният камък, който разкрива лъжливостта и непрактичността на парламентарното управление. Удивително е, че тъкмо националното начало изпъкна и стана движеща и дразнеща сила от момента, в който се сблъска с най-новите форми на демокрацията. Много е трудно да се определи същноста и на тази нова сила и целите, към които тя се стреми, но няма съмнение, че тя е източник на жестока и сложна борба, която все още предстои в историята на човечеството и чийто изход е неясен. Свидетели сме на това как всяко отделно племе, влизащо в състава на една разноплеменна държава, изпитва изострено чувство на нетърпимост към държавата, която го принуждава да живее в общ строй с други племена, и се стреми към свое собствено управление от висотата на своята, нерядко мнима, култура. И това се случва не само с племената, имали собствена история в миналото, свой политически живот и култура, но и с тези, които никога не са водили самостоятелен политически живот.

 

Абсолютната монархия успява да отстрани или да примири всички тези тежнения и пориви, при това не само със сила, но и с изравняване на правата и отношенията под шапката на една власт. Но демокрацията не може да се справи с тях и инстинктите на национализма я разяждат: всяко племе изпраща свои представители – но не представители на държавната и народната идея, а на племенните инстинкти, на племенното недоволство, на племенната ненавист както към господстващото племе, така и към другите племена, а също и към държавата, която ги държи заедно. Австрийският парламент е пример за нестройния вид, който в този случай може да има народното представителство и парламентарното управление. Провидението, слава Богу,  спаси нашата Русия от подобно бедствие при нейния разноплеменен състав. Страшно е даже да си помисли човек какво можеше да ни се случи, ако съдбата ни бе пратила този фатален дар – общоруският парламент! Не дай Боже.

 

III

 

 

Често дават за пример Англия, но в случая е валидна поговорката: „Чува се звънче, но не се знае къде“. Социалната наука напоследък се впусна да търси историческите и икономически ключове, от които произтичат особеностите на английските и отчасти на сканинавските институции в сравнение с останалите европейски народи. От появата си на историческата сцена до ден днешен англосаксонското племе се отличава със силно развитие на отделната личност: и в политическата сфера, и в икономическата, това свойство на англосаксонското племе се дължи на устойчивите институции още от древни времена, стройна организация на семейния бит и развито местно самоуправление, както и на безспорните му успехи, постигнати с енергична действеност и влияние по целия свят.  

 

Благодарение на енергията на отделната личност, то успява, още в зората на историята, да отхвърли чуждите нормандски обичаи на своите победители и да създаде собствен обществен бит, който се съхранява и до днес.

 

Съществената отлика на този бит се състои в отношенията на отделния гражданин към държавата. Всеки се научава от малък да бъде самостоятелен, да управлява сам съдбата си и да си изкарва хляба. Родителите не са обременени от грижата за съдбата на техните деца и това да им оставят наследство. Земевладелците се грижат за именията и те определят правилата в стопанството. Местното управление се крепи на личен, осъзнат дълг и на участието на местните жители в обществения живот. Административните учреждения функционират без пълчища чиновници, разчитащи на издръжка от държавата и чакащи от нея обезщетения и повишения. Ето какви исторически корени има представителната демокрация в свободна Англия и ето защо нейният парламент се състои действително от изразители на местните интереси, тясно свързани със земята. Затова и гласът им може да се счита до голяма степен за глас на земята и орган на националния интерес.

 

Впрочем, народите на Европа са се образовали и са израснали на съвсем друга основа, на основата на общностния живот. Неговото основно качество се състои не само в това, че човек трябва да разчита преди всичко на себе си, но най-вече на солидарността с обществените съюзи, към които принадлежи. Оттук, в хода на общественото и държавно развитие се поражда особена зависимост на човека от един или друг семеен или обществен съюз и, в крайна сметка, от държавата. Тези съюзи, които в началото си са здрави институции – семейни, политически, религиозни, обществени, са в основата на неговия живот и дейност и те, на свой ред, изграждат общественото и държавно устройство. С течение на времето тези съюзи се разпадат или губят господстващото си положение, но въпреки това хората продължават по старому да търсят опора за уреждането на съдбата си и своето благосъстояние в семейството, в общността и в крайна сметка – в държавната власт (без значение дали монархическа или републиканска), като я държат отговорна за своите неудачи или загубата на опора в живота си. С други думи, човек се стреми да обвърже съдбата си с някоя от тези власти. При такова състояние на обществото са оскъдни самостоятелните и независимите хора, които са стъпили здраво на краката си и знаят накъде вървят, съставляващи сами по себе си силата и опората на държавата, и обратното – множат се хората, които разчитат на помощ от държавата, смучат живителните й сокове и не само не й дават, а и отнемат силата.

 

Оттам и крайното развитие в такива общества на чиновничеството, от една страна, а от друга – на така наречените либерални професии. Затова, при отслабване на нравите и обществената активност се стига до крайни усложнения в държавната и законодателната власт, поели на свой гръб грижата за мнозина, които би трябвало сами да се погрижат за себе си. В това състояние обществото постепенно подготвя почвата за развитието на социализма и навикът да възлагаш на държавата грижата за благосъстоянието на всеки отделен човек се изражда в безумната теория за държавния социализъм. При подобни условия на обществено развитие континенталните държави  от англосаксонски тип въвеждат представителното управление, а други – универсалното избирателно право. Очевидно, че при така описаното състояние на обществото и при лековатото му отношение към обществените дела, то не може да излъчи истински, автентични представители на общността и нейните непосредствени интереси. Оттук и печалната съдба на представителните институции и тежкото,  безизходно положение на правителствена власт, която е наразривно свързана с тях, както и на народа, чиято съдба също зависи от тях.  

 

А какво да кажем за славянските народи, отличаващи се с особено развитие на обществения живот при крайна културна незрялост, за Румъния или за бедната Гърция? Тук, наистина, представителните институции оказват още отначало разлагащо влияние върху народния живот, превръщайки го в жалка карикатура на Запада като в баснята на Крилов „Маймуната и очилата“.

 

IV

 

Най-голямото зло на конституционния ред е сформирането на правителство на парламентарен или партиен принцип. Стремежът на всяка политическа партия е да се докопа до правителствената власт и затова всячески се стреми към нея. Държавният глава е зависим от политическата партия, разполагаща с мнозинство в парламента. В този случай правителството се сформира от членовете на тази партия и с цел удържането на властта, започва борба с опозицията, която пък се опитва да го свали от власт и да заеме мястото му. Но ако държавният глава се числи не към мнозинството, а към малцинството и си избере министрите от него, тогава новото правителство разпуска парламента и се опитва с всички сили да спечели мнозинство на нови избори, с помощта на което да води борба с опозицията. Привържениците на управляващата партия  винаги глауват за правителството и при всички случаи стоят зад него – не толкова заради подкрепа за властта, не и заради вътрешно съгласие с политиката, а защото това правителство осигурява достъп на членовете на своята партия до властта и до съпътстващите я привилегии, придобивки и печалби. Въобще, съществен мотив за всяка партия е да стои зад своите хора, каквото и да стане, заради взаимния интерес или по силата на стадния инстинкт, който кара хората да се делят на групи и да се бият един срещу друг. Очевидно, че в случая политическото съгласие е без особено значение, а грижата за общото благо служи за прикриване на съвсем чужди нему подбуди и инстикти. И на това му викат идеал за парламентарно управление. Хората се самозалъгват, като мислят, че то им гарантира свободата. Вместо неограничената власт на монарха, ние получаваме неограничената власт на парламента, с тази разлика, че в лицето на монархът все пак може да се привиди единство на разумната воля, докато в парламента всичко зависи от случайността, доколкото волята на парламента се определя от мнозинството. Но тъй като освен мнозинството, съставено под влиянието на различни партийни игри, съществува и малцинство, то волята на мнозинството вече не изразява волята на целия парламент: още по-малко пък изразява волята на народа, чиято здравомислеща част въобще не участва в партийната игра и дори страни от нея.

 

И обратното, тъкмо нездравомислещата част от населението бива въвлечена в тази игра, която я развращава, тъй като главният мотив на тази игра е стремежът към власт и печалба. Политическата свобода се превръща във фикция, съществуваща само на хартия, в параграфите и алинеите на конституцията; началото на монархическата власт е отменено; възтържествува либералната демокрация, която сее хаос и насилие в обществото и полага началото на безверието и материализма, провъзгласявайки принципа за свобода, равенство и братство там, където вече няма място нито за свобода, нито за равенство. Подобно състояние на обществото неизбежно води до анархия, от която обществото се спасява само с диктатура, т.е. с възстановяване на единната воля и единната власт в управлението.

 

Първият образец за народна, представителна демокрация в рамките на нова Европа е Англия. От средата на миналото столетие (статията е писана през 1883 г.) френските философи започват да прославят английските институции и да ги сочат като пример за всеобщо подражание. Френските умове са привлечени не само от идеята за политическа свобода, колкото от идеята за религиозна търпимост или, иначе казано, от началото на безверието, което по онова време е на мода в Англия и се разпространява от тогавашните английски философи. След Франция, която задава тона в нравите и литературата сред западната интелигенция, модата на английските институции се разпростира по целия Европейски континет.

 

Междувременно се случват две велики събития, идното от които потвърдило този възглед, а другото го разколебало. Възниква републиката Съединени Американски Щати и нейните държавни институции, прекопирани от английските (с изключение на кралската власт и аристокрацията), се прихващат добре на местна почва. Това предизвиква възторг в умовете, преди всичко във Франция. От друга страна се ражда Френската република и скоро разкрива пред света цялата гнус, безпорядък и насилие на революционното правителство. По целия свят се надига вълна от негодувание и отвращение срещу французите и, в крайна сметка, срещу демократичните институции. Омразата към революцията се отразява дори на вътрешната политика на британското правителство. Това чувство стихва едва през 1815 г., под влияние на политическите събития от онова време - в умовете се надига желание, съпроводено от искрена надежда, да се слеят политическата свобода и държавният порядък във форма, подходяща за английската конституция. Отново излязла на мода политическата англомания. Следват редица опити да се осъществи британският идеал – първо във Франция, после в Испания и Португалия, а след това в Холандия и Белгия, накрая – в Германия, Италия и Австрия. Слаб отглас от това движение достига и до нас през 1825 г., благодарение на безумния опит на аристократите мечтатели, непознаващи нито народа си, нито своята история.

 

Любопитно е да се проследи историята на новите демократични институции: дълготрайни ли се оказаха те, всяка на своята почва, в сравнение с монархическите учреждения, просъществували в историята столетия наред.

 

Във Франция, откакто е въведена политическата свобода, правителството, при все цялата сила на дадената му държавата власт, е сваляно три пъти от уличната тълпа: през 1792 г., през 1830 г. и през 1848 г. Три пъти е събаряно от армията или друга военна сила: на 4 септември (18 фруктидор) 1797 г., когато с помощта на военна сила, при опит да бъдат възпрепятствани изборите в 48 департамента, са унищожени  повечето членове на Директорията, а 56 членове на законодателното събрание са изпратени в изгнание. Следващият подобен слечай е на 9 ноември (18 брюмер) 1799 г., когато правителството е прогонено от Бонапарт и на 2 декември 1851 г. – от другия Бонапарт – младши. Три пъти правителството е сваляно от външни нашественици: през 1814, 1815 и 1870 г. В общи линии, от началото на политическите си експеримени до 1870 г. Франция е имала 44 години свобода и 37 години строга диктатура. При това, трябва да отбележим още едно странно явление: монарсите от старата Бурбонска линия, оставяйки много място за свободни политически действия,  никога не са разчитали на чистото начало в най-новите демокрации. Напротив, и двамата Наполеона, които провъзгласяват тези принципи за безусловни, всъщност управляват Франция деспотично.

 

В Испания народното управление е провъзгласено в епохата на окончателното падане от власт на Наполеон. Извънредното събрание на кортесите приема конституцията в Кадиз, провъзгласявайки още в член първи, че цялата власт принадлежи на народа. Фердинанд VII, който нахлува в Испания през Франция, отменя тази конституция и управлява еднолично. След 6 години генерал Риего, начело на военно въстание, принуждава краля да възстанови конституцията. През 1823 г. френската армия, под внушението на Свещения съюз, навлиза в Испания и възстановява едноличната власт на Фердинад. Неговата вдовица, в качеството на регент на дъщеря си Изабела против Дон Карлос, отново приема конституцията. След което в Испания започва поредица от метежи и въстания, редуващи се с кратки промеждутъци спокойствие. Достатъчно е да кажем, че от 1816 г. до възкачването на престола на Алфонс, в Испания има около 40 сериозни военни въстнания с участието на народни тълпи. Като говорим за Испания, няма как да не споменем чудовищното и поучително зрелище, което представляват многобройните републики в Южна Америка – републики с испански произход и нрави. Цялата им история е низ от ожесточени борби между народните тълпи и войската, прекъсвани от управлението на деспоти от рода на Комод или Калигула. Достатъчно е да дадем пример с Боливия, където от 14 президенти на републиката, 13 са завършили управлението си с насилствена смърт или изгнание.

 

Народното или представително управление в Германия и Австрия води началото си не по-рано от 1848 г. Наистина, през 1815 г. се надига глух ропот от страна на младата интелигенция срещу немските князе – във връзка с неизпълнени обещания, дадени на народа в епохата на великата освободителна война. С малки изключения, в Германия няма представителни институции до 1847 г., когато пруският крал учредява особена форма на конституционно управление, но то не издържа и година. Под влиянието на парижката улична тълпа, въстанала срещу френската харта и конституционния крал, в Германия също се надига улично движение, при това с участието на войската. В Берлин, във Виена, във Франкфурт са устроени национални събрания по френски модел. Не минала и година, и правителството ги разгонило с военна сила. Новите германски и австрийски конституции произхождат от монархическата власт и все още чакат съда на историята.

 

 

Превод за "Гласове" Дея Йорданова

Заглавието е на "Гласове". Оригиналното заглавие е "Великата лъжа на нашето време"

Изночник: http://dugward.ru/library/alexandr3/pobedonoscev_vel_log.html

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • пара дигма

    29 Sep 2017 10:50ч.

    Ди гросе люге, както казваха едни камеради. А националната идентичност - още по-гросе.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    29 Sep 2017 11:13ч.

    Добре е, че статията я свалихте от челната страница. Мнозина ще я възприемат не като информация, а като послание. А такива като него спряха естествения път на Русия към демокрация, предпоставяйки кървавите събития по-сетне. Едва ли си е давал сметка, че един ден с крайния си консерватизъм ще предпостави разстрела в Ипатиевския дом?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кривата краставица

    29 Sep 2017 21:42ч.

    А сега руснаците на това му викат "дерьмократия". Вижте в речника какво значи "дерьмо".

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    30 Sep 2017 16:50ч.

    Статията много правилно описва реалността на демокрацията, това не значи, че съм монархист, но за съжаление, така стоят нещата. Това ме довежда до откровено умодвоение, т.е. по моденому - шизофрения. От една страна, използващите демократичната магия ми плащат да я хваля и превъзнасям, от друга, все пак виждам и това, че това е просто начин да бъдат обирани българите и държавата им. Единствената ми утеха остават финикийските знаци, т.е. излиза че е прав Победоносцев, че става дума за пари и че аз се облажвам от тая пуста демокрация. Това, разбира се, не значи, че монархията е по-добра, и там кусури много... Виждате, че умодвоението е съвсем основателно. Но... щом като има кой да плаща, нещата отиват в правилната посока... Пак Победоносцев е прав... и царя и той би плащал... Значи, въпросът е в това: кой плаща повече. Трябва да може да се направи "информиран избор" - ето, доказах преимуществата на демокрацията, ...макар и при информирането да се лъже много...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    30 Sep 2017 17:32ч.

    Интересно какво се цели с публикуването на статии на крайни реакционери от миналото, може би да се възпита в примитивното съзнание на маргиналите преклонение пред грубата имперска сила? Единствената ценност на едно общество загубило и целите, и морала си, в което новият културен символ е автоматът Калашников. И тази удивителна непоследователност, да видиш на едно и също място изказванията на днешните български социалисти и апологети на робството отпреди сто години.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Много копия и пера са счупени по темата

    05 Юли 2018 9:28ч.

    К.П.Победоносцев е един хората прозрял и написал истината такава каквато е! Всичко опира до целта! Каквато е целта такива са методите за нейното постигане. Щом всичко се свежда до ПАРИ, тогава за всички добри прелести на демокрацията забрави!!! Алчност,лицемерие, лъжи, измами, завист … всички дяволски хватки започват да действат, а на "демоса" остава само да се възмущава. Законите естествено са такива, че да защитават паралиите и айдуците, а не избирателите или трудовите хора. Така до натрупване на критичната маса, която води до качествени изменения! Актуален е КППобедонсцев, защото това което е писал тогава, днес го виждаме с по-грамотни очи....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • OLD

    21 Окт 2018 5:55ч.

    RE : observer на 29.09.2017 в 11:13 - : )) ЛГТП в действие ? Това е пътят пред нас, споделян от Победоносцев. И на ЕС, ако искат да го има.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • ФИЛИП

    24 Юли 2019 11:22ч.

    ЛЪЖЕГОВОРЕНЕ.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи