Проф. Венцеслав Николов: И бързаш да живееш!

<p><em><strong>Мечтание </strong>(по Шуман)</em></p> <p><em>Казват - &nbsp;годините<br /> във детството те връщат.<br /> Тогава в сънищата<br /> мама често се явява,<br /> За да те погали,<br /> или пък&nbsp;<br /> да ти се скара,<br /> меко,<br /> с обич,<br /> но все пак&nbsp;<br /> плачеш,<br /> а след малко&nbsp;<br /> си забравил<br /> и се смееш,<br /> на дървеното конче<br /> се люлееш...<br /> Когато побелееш,<br /> започваш да си спомняш,<br /> мелодии изплуват,<br /> мечти и сънища<br /> неосъществени.<br /> И бързаш&nbsp;<br /> да живееш.</em></p> <p>х х х&nbsp;</p> <p>Баща ми е от Враца, а мама от Шумен. Учили са в София, където се запознават. По онова време татко свирел в Царския оркестър, но казваше, че &quot;военното&quot; не му харесвало - ходели в униформи, макар и гвардейски, а и Сашо Попов &quot;много викал&quot;. И решил да напусне оркестъра, за да стане учител. През онези години професията учител е била много почетна. Мама също е била учителка, но в Пловдив. Искали, естествено, да са заедно. Предложили им две места в Русе. Така един ден пристигнали в красивия град, наели стая&nbsp;в хотела до театъра, по-късно се казваше &quot;Тетевен&quot;, и започнали да се устройват постепенно. Двамата сами, като в приказка...&nbsp;</p> <p><strong>Баща ми беше известен челист, основател на Русенския оркестър, </strong></p> <p>даже първият концерт е под негово диригентство. Беше много уважаван в града. Като учител &quot;другарят Николов&quot; беше много голяма работа, Девическата гимназия, където преподаваше, имаше фанфарна музика, излизаха на улицата с дълги бели ръкавици, всички се спираха да ги гледат. Ходеха да свирят дори в Букурещ.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_yuOBccaSrE5fDub5LnYkSNGeG3Mw8k.jpg" style="height:355px; width:550px" /></p> <p><em>Родителите ми - Мишо и Мария Николови&nbsp;</em></p> <p>Русе е еклектичен град, с много хубав облик - все от стари, хубави къщи в най-различни стилове. Музиката беше много важна част от живота на хората в Русе. Целият град знаеше кой пее в &quot;Травиата&quot;. Дори нашите съседи, които не бяха музиканти, знаеха и обсъждаха как е пяла Пенка Маринова предната вечер. Музиката се носеше просто във въздуха.</p> <p><strong>Може и да съм старомоден, </strong></p> <p>но има много неща, които не мога да изкореня от себе си. Например едно време имаше разпоредителки на концертите. Те решаваха дали да пуснат дете в салона, казваха кой къде да седне. Спомням си, че и мен ме спряха, не можах да слушам Васко Абаджиев, защото им се сторих малък. Бях много обиден... Днес всеки влиза и излиза, когато му скимне, телефони звънят...&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_8iIzokz0joXxN4DaNWfinhFheShyUR.jpg" style="height:378px; width:550px" /></p> <p><em>Този с обърнатата като чело цигулка съм аз&nbsp;на 2 г. &nbsp;</em><em>До мен е&nbsp;брат ми, който е по-голям от мен с четири години.&nbsp;</em></p> <p><strong>Брат ми беше започнал да свири на чело и &nbsp;от чиста завист поисках и аз. &nbsp;</strong><br /> Плаках шест месеца, за да ми купят малкото чело. Родителите не ми даваха още, казваха, че съм малък. А вече бях станал на шест. С голям ентусиазъм започнах да свиря, но след половин година разбрах, че не е толкова интересно. Тогава майка ми, която беше учителка по немски,&nbsp;много добър педагог, ми каза:&nbsp;<em>Ти плака, за да свириш, и ние ти купихме чело. Пък сега - няма!&nbsp;</em></p> <p><strong>Много по-късно, в Германия, се ядосвах, като ми казваха Ein Kind muss Spass haben! </strong></p> <p>Хубава работа! Че кой ще свири за удоволствие?! Другите деца играят навън, а ти трябва да свириш &bdquo;за удоволстие&rdquo; вкъщи гами и упражнения. Та си трябваше насилие и майка ми упражняваше ежедневния контрол. Което е съвсем естествено за тази детска възраст.&nbsp;То си е така. Ако в началото кажеш на едно дете колко ще му е трудно, то ще се обезвери. Като започнеш да свириш, отначало си ентусиазиран, след това се обезсърчаваш, после пак се ентусиазираш... И така с много малки крачки се движи човек. Но постепенно свиквах със задължителния един час свирене. Така тръгнаха при мен нещата и повече никога &nbsp;не съм си поставял въпроса дали да&nbsp;се занимавам с нещо друго. &nbsp;</p> <p><strong>Като дете мечтаех да стана каруцар.&nbsp;</strong></p> <p>По нашата улица вървяха каруци. Идваха от старата гара на Русе и се качваха нагоре по &bdquo;Цар Калоян&rdquo;. Имаше и файтони, а файтонджиите и каруцарите шибаха конете, за да изкачат нанагорнището. Ние, децата, седяхме на бордюра и като се зададеше файтон, тичахме след него и който успее, сядаше на оста, за да се вози. Другите, които не успяваха да се качат, викаха завистливо:&nbsp;<em>Чичко, чичко, виж отзад!</em>&nbsp; И той &nbsp;пляскаше с камшика назад.&nbsp;</p> <p>Бях &nbsp;много темпераментно, което мога да преведа сега като палаво дете. И доста бой отнасях.&nbsp;Веднъж мама ме завари с децата - седим на бордюра и &bdquo;пушим&rdquo;. Навивахме на масурчета стари вестници, които едва тлееха. Палехме ги от единия край и дърпахме от другия. Първо си помислих, че ще&nbsp;падне пердах. Но тя само попита какво правим:&nbsp;<em>Пушим</em> - отговаряме ние.&nbsp;<em>- Ама тези цигари не са истински</em> - казва тя. - &nbsp;<em>Иди и поискай от&nbsp;чичо си Ваньо, кажи му, че аз съм поръчала да ти даде една.&nbsp;</em>Нося аз цигарата, запалих я и дърпам, но не вдишвам&nbsp;дима, само пафкам. А мама казва:&nbsp;<em>Не, не така. Хубаво дръпни и поеми навътре.&nbsp;</em></p> <p><strong>Толкова лошо ми стана, че оттогава съм страстен непушач.</strong></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_UEPO44Um3xXGyxyEvxLqf1uoCMWGI1.jpg" style="height:332px; width:550px" /></p> <p><em>Първият вляво най-горе съм аз, четвърто отделение,</em><em>1954 г.</em></p> <p>В махалата имаше &nbsp;и момичета, но те някак не се появяваха на игрите ни, времето беше друго. Все пак имаше някакъв ранен, не съвсем осъзнат трепет към едно момиченце с плитки, забравил съм името му.&nbsp; А си бях и много стеснителен. Не си признавах увлеченията. И това продължи много&nbsp;години. Имах съученичка в отделенията - седях на чина зад нея и й дърпах плитките.&nbsp;Така я ухажвах. Сега сме добри приятели, тя идва на моите концерти, понякога &nbsp;й го напомням и се смеем.</p> <p>Сещам се за още една среща, която досега не съм споделял. Бяхме на Рила с майка ми на екскурзионно летуване. Трябва да съм бил на 9-10 г. Имаше едно момиченце, за което може да се каже, че беше &bdquo;първата &nbsp;ми любов&ldquo;. Която пак не си признах. Ходехме с групата от хижа на хижа, вървяхме все отпред двамата. Казваше се Сенка, май арменче беше. Та след това екскурзионно летуване Рила стана (и остана) &nbsp;любимата ми планина.</p> <p><strong>По-късно имах още една любовна история, свързана с &nbsp;Рила. </strong></p> <p>Бях още ученик в Музикалното училище. Отидохме с брат ми с мотор до Страшното езеро. Там има заслон, катерихме се по скалите, много хубаво беше. Но на следващия ден се затъжих по тогавашната ми влюбване, пак непризнато. Поисках да сляза до София, само да проверя дали свети прозорецът й. Брат ми се опита да ме разубеди, но аз бях твърдо решил и тръгнах да слизам през Рилския манастир. Беше приключение, в което можеше и да не оцелея - скачах от 2-3 метра от скала на скала, тичах, бързах. Но когато стигнах до манастира, автобусът беше тръгнал за София. Затова реших да се върна до една картофена нива нагоре в гората. Носех със себе си спален чувал, разбира се, и кибрит, запалих огън и си изпекох картофи. Така съм заспал. И както спя, нещо ме облиза, стана ми едно мокро. Помислих си: <em>Мечка!</em> И не смея да отворя очи. &nbsp;Тогава разбрах какво значи така да уплашиш, че да се изпотиш за секунди. Лежа мокър и уплашен в спалния чувал, отварям очи и какво - виждам спънат кон над мен, приветливо клати глава. Сигурно съм му се сторил солен и вкусен. На другата сутрин взех автобуса и се прибрах. Та такива ми ти любовни истории.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_WOrBqiyBSMbOWujIrsXWDMvPLq4q7o.jpg" style="height:341px; width:550px" /></p> <p><em>Пред входа на Мъжката гимназия в Русе, аз съм отляво на учителката, с по-тъмната блуза</em></p> <p>На пет години започнах да познавам буквите, а на шест можех да чета. Първата ми книга беше приказка за Мечо, следващата - партизанска някаква, но бързо преминах на &bdquo;дебелите&rdquo; книги. И когато учителката в първо отделение някъде в средата на годината ни каза всеки да напише кой колко страници е прочел, повечето деца имаха по 15-20 страници прочетени, а моите бяха около 3000, съвсем честно си ги преброих. Бях открил прелестта на четенето.&nbsp;Живеехме зад мъжката гимназия, наблизо беше площадът, на който разпъваше шатрата си циркът, зад него &nbsp;градината, а там вече се стигаше до кея, целия обрасъл с храсталаци.&nbsp;От него надолу се спускаха стръмни, едва забележими пътечки между храсталаците, по които можеше да слезеш към брега, а там в глинената почва имаше малки пещерки. Скривах се между храсталаците, намирах си някоя пещерка и там си четях. Така си живеех. Задължителното свирене беше по един час на ден, но ние си навивахме часовника да звъни по-рано. А понякога дори четях, докато свирех. Всякакви номера съм правил.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_oZI3YSBT8QuTo5jp12guiTr69SociR.jpg" style="height:331px; width:550px" /></p> <p><em>Брат ми, майка ми и аз&nbsp;</em></p> <p>Аз съм учителско дете. В училище това не беше много в мой интерес, защото все ме сочеха с пръст. Не можех да си палувам, както ми се искаше. Бях между по-добрите ученици, не бях глупав, много помнех. И така го карах - на природна интелигентност и памет, без много да уча.&nbsp;Родителите ми бяха винаги много заети. Вкъщи тогава се говореше, че баща ми има 60 часа седмично. Много по-късно разбрах какво значи 60 часа да преподаваш на деца. А той беше диригент на два оркестъра - симфоничен и фанфари, на хор... Преподаваше и в детската школа, а вкъщи - частни уроци. Майка ми също беше много заета. Затова аз бях оставен сам на себе&nbsp;си и като дете имах много свобода.&nbsp;</p> <p><strong>От май до септември ходех бос.&nbsp;</strong></p> <p>Още съвсем малък ме пускаха на улицата, сигурно съзнателно, природосъобразно сега ще го кажем, само по едни гащета и бос. Улиците в Русе бяха покрити с прах и &nbsp;беше много приятно с крачетата да газиш &nbsp;в нагрятата от слънцето прах. Да, сега като си помисля, имал съм чудесно детство, но много самотно. Може би защото другите деца нямаха моята свобода.&nbsp;Исках да имам истинско приятелче, но повечето бяха инцидентни. И често се случваха разочарования.</p> <p><strong>Спомням си един тъжен рожден ден.</strong></p> <p>Бях поканил приятел на гости, а той не дойде, защото ходил на покупки с майка си. Пък аз само него бях поканил... Но май не бива човек много да се връща към спомените си.&nbsp;Скоро четох нещо за Рахманинов. Когато вече е в Америка, го питат не му ли е мъчно за Русия, а той отговаря: <em>Няма я вече Русия...</em>&nbsp;За да съхрани в паметта си места, спомени и хора, човек не трябва да се връща в миналото или по местата, където е живял. Така мисля. Човек трябва да остане с детството, което помни. Защото светът не е реален, а е това, което възприемаме днес, сега. Тогава сме го видели по един начин, какъв смисъл има сега да го гледаме по друг.</p> <p><strong>Светът не е нито лош, нито добър. Ние сме тези, които раздават оценки, </strong></p> <p>които го виждат лош или добър в зависимост от настроението, от момента или ситуацията.&nbsp;</p> <p>Сигурно идеализирам, но не мога някак да забравя тази много градска, много музикална и интелигентна атмосфера на града. Може това да е някаква моя беда. Детският ми &nbsp;живот минаваше между концертите на Васко Абаджиев, Димитър Ненов и Ото Либих, Панчо Владигеров и Недялка Симеонова. На площада пред мъжката гимназия имаше монтиран радиоговорител, който бълваше музика непрекъснато, много често симфонична и оперна. Ние вкъщи имахме радио &quot;Филипс&quot;, по което слушахме радио Букурещ. Там всяка неделя пускаха концерти, а в петък пък по радио София предаваха опера. Радиото беше съществена част от моя живот - познавах в подробности записите на Ото Либих, Прелюдиите на Лист, Концерта на Лист с Димитър Ненов, Паганини с Васко Абаджиев... А в петък идваше &quot;Трубадур&quot; и четяха либретото със заключителното изречение: &quot;Графът е потресен!&quot;. Това много ни развеселяваше и макар че не мога да забравя музиката, аз и досега се смея при трагичната развръзка.</p> <p><strong>Тогава слушахме радио като на концерт. </strong></p> <p>Не като сега - пускаш нещо, то бръмчи, боботи,а ти си вършиш някаква друга работа. Тогава сядахме да слушаме радио. А може да е било така само в нашата къща. Моята майка, бедната, сигурно доста е страдала, защото живееше с трима музиканти и &nbsp;все някой казваше:&nbsp;<em>Тихо, тихо сега, слушам! Чакай да чуем кой свири!</em>&nbsp;</p> <p>И не е вярно според мен, че всичко се състои от 99 % &nbsp;труд и 1 % &nbsp;талант. Трябва ти 100 % талант и той изисква 100 % работа. Талантът е увлечение, постоянно усърдие. Той е и непрекъснатото недоволство от постигнатото. Талантът е голяма отговорност, преди всичко към твоята представа за нещото, което правиш. &nbsp;</p> <p>Аз увлечение имах, харесваше ми да свиря, усещах, че има нещо в мен. Затова семейният съвет реши да ме изпрати в Интерната за даровити деца в София, на ул. &bdquo;Оборище&rdquo;. Явих се на изпита с пълната увереност, че ще ме приемат. Така и стана. Но първата година бях много нещастен. Бях откъснат от дома, малък - на 12 години. Досега помня как вървяхме с мама по &bdquo;Патриарх Евтимий&rdquo;, когато ми каза: &nbsp;<em>До днес ти беше &bdquo;синът на другаря Николов и другарката&nbsp;Николова&rdquo;. Отсега ще трябва сам да се оправяш.&nbsp;</em>Интернатът беше за талантливи деца от цялата страна и всичко беше много добре организирано. Но на мен ми липсваше свободата, която имах вкъщи, липсваха ми моите разумни родители. А и много неща не разбирах... Например бях наказан да НЕ ходя на концерти. Ростропович, тогава възходяща звезда, дойде, а те ме лишиха от възможността да отида на неговия концерт. Защо? Нали съм музикант?! Не могат да ме накажат да не свиря! Глупаво ми се виждаше и тогава, и сега.<br /> &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_UdGVRGbkbFxN7aK31PwZEO8VkiegSw.jpg" style="height:385px; width:550px" /></p> <p><em>Първи концерт, 1956 г. </em>&nbsp;</p> <p>Слeд като закриха интерната, отидох на квартира с брат ми, който беше вече студент. Той учеше първи курс в Консерваторията, аз бях първи курс в Музикалното училище. Учех в стаята, в която спях преди. Живеехме под училище &quot;Априлов&quot;. Първата година бързах &nbsp;от училище към стола на интерната със стомашни болки от глад. Втората година, когато закриха интерната и преместиха училището на неговото място - обратно. Така години наред кръстосвам Докторската градинка. Като си помисля, целият ми живот е минал около нея. За 50-60 год. съм сменил&nbsp;всички ъгли на Докторската градина. &nbsp;</p> <p><strong>В интерната най-после намерих приятел - Веско (Парашкевов). </strong></p> <p>Като най-малки нас&nbsp;двамата бяха настанили в една стая, всички останали имаха самостоятелни стаи. Днес Веско&nbsp;е професор в Германия. С него бяхме неразделни години наред, дори ни бъркаха имената - Веско и Венци. Двамата бяхме надеждни музиканти, много успоредно се движеше животът ни. Не ходехме по компании. Сутрин свирехме, после ходехме на училище, след това пак&nbsp;&nbsp;свирехме, вечерта ходехме на стола и отивахме на концерт. Всяка вечер! Понеже ходехме на стол с купони, вечеряхме с единия, другия продавахме и отивахме на концерт.</p> <p>Повечето млади хора подражават, а ние с Веско нямахме такава необходимост - модите минаваха покрай нас. Други неща ни интересуваха - откривахме Бах, ходехме да слушаме в тогавашното Студио &quot;Музика&quot; забраняваните западни композитори. Интересите ни бяха съвсем други. Пак бяхме деца, но не се занимавахме с глупости.&nbsp;&nbsp;</p> <p><strong>Нали има такъв лаф - ако си министър, какво ще направиш? &nbsp;</strong></p> <p>Е, ако зависи от мен, ще въведа задължително свирене на инструмент! Защото, ако имаш два пъти седмично урок, другите два дни ще трябва да учиш, да свириш. Няма да имаш много време за щуротии.</p> <p><strong>И ето ме, вървя по прекия път към казармата. </strong></p> <p>За съжаление не можах да се откача от тази&nbsp;служба. Помня, че военната комисия беше в Транспортна болница, където ни съблякоха и голи трябваше да се изправяме пред военните, които бащински питаха: <em>Къде искаш да служиш, момче? </em>Казах им, че ако става въпрос за искане, аз изобщо не искам! <em>А защитата,&nbsp;отечеството?!,</em> питаше ме един полковник. <em>Какво ще спечели отечеството,</em><em>&nbsp;</em>попитах<em>, </em><em>ако спра да свиря? Толкова пари са дадени за мене, за да се науча! -&nbsp;</em>недоумявах. Скочиха всички и единодушно&nbsp;решиха - Грудово, танкови войски. Но татко успя да ме премести в санитарната школа в Русе. &nbsp;&nbsp;</p> <p><strong>Познавах си характера, знаех, че не се вписвам лесно, </strong></p> <p>затова реших да се подготвя за казармата,&nbsp;научно. Взех &bdquo;Швейк&rdquo; и я научих наизуст. Имам цитат от Швейк за всички случаи. Научих се вместо да се обиждам, да се сърдя или &quot;впрягам&quot;, както беше жаргонът в казармата, да се смея на всичко. От обект се превърнах в субект, който изучава всичко и всички около себе си. Много ми е помогнала тази книга. Нито един път не попаднах в карцера. През цялото време успявах да се намествам някак много удачно.&nbsp;</p> <p>Нали бях живял сам повече от пет години, бях се научил на много работи. Когато отидохме на първата тактика, трябваше да превземаме един баир. Видях как капитанът гледа всички и ги оценява. Това е неговият взвод, който той една година ще води. Все пак офицерите работят с хора и умеят бързо да се ориентират. И си казах:&nbsp;<em>Аха, значи така.</em>&nbsp;Застанах и вървях плътно до него - той без нищо, &nbsp;а аз в пълно снаряжение - пушка, противогаз, но вървя до него и не изоставам. Другите изпокапаха, всички се оплакват, аз си вървя с него. Така той разбра, че аз мога, и после, ако някой каже нещо за мен, ме защитава:&nbsp;<em>Да, Николов бяга, &nbsp;обаче като дойде - хоп 6, хоп 6! А ти 2, 3, 2, 3...</em>&nbsp;</p> <p>Първата година беше много напрегнато, но гледах да не се изоставям, тогава учех Шостакович концерт. Бях си вкарал нотите в главата и като маршируваме, аз си пея сол, ми, си... Така учих и&nbsp;английски. В единия джоб държах комат хляб, за всеки случай, а в другия - листчета - от едната страна на български, от другата на английски. Първата година бях много дисциплиниран, но втората&nbsp;усетих, че се поддавам на мързела. Казармата води до леност. Особено втората година - всички лежат и спят. &nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_9NVy43a7PUNRr1lR2In7BpzqRcLLkn.jpg" style="height:592px; width:400px" /></p> <p>Младен Киселов, известният режисьор, мой съученик от отделенията, беше стара служба и работеше като дежурен телефонист. Аз започнах да се оглеждам къде мога да се скрия, нали трябва да свиря. Защото в спалното не ставаше - там имаше над 200 души. Тогава реших, че телефонната е идеално място, а пък на него му беше омръзнало да стои все затворен там. И така започнах да го замествам, а по-късно станах титуляр на мястото на Младен.&nbsp;</p> <p><strong>В казармата научих нещо важно - не питай никога за нищо. </strong></p> <p>Казах на брат ми да донесе челото, прехвърлихме го през оградата и си го занесох в телефонната кабина, където започнах да&nbsp;свиря. В един момент станах част от телефонната с челото и всички свикнаха с това, че свиря. Една нощ ротният командир ме завари в 2 часа през нощта в телефонната да уча Бах &bdquo;под сурдинка<em>&rdquo;.&nbsp;Николов какво правиш бе?- Свиря. - Ами кога ще спиш?&nbsp;- Трябва да се свири, другарю майор.&nbsp;</em>Той като че ли беше по-интелигентен от останалите военни. Когато се уволних, помня, един ден&nbsp;пием бира с него и му казвам за един друг Венци, който дойде след мен войник и също свиреше на чело, да не го мъчи: <em>Еее, Николов, Николов</em> - усмихна се той, - <em>ти като бягаше, свиреше, а той като бяга - крие се, за да спи!</em></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_UEYDss8R5lIaV4xkMJrNNYFDoYB6Mf.jpg" style="height:389px; width:550px" /></p> <p><em>С Милена Моллова, 1966 г.</em></p> <p><strong>Уроци за чело по телефон</strong></p> <p>Реших, че е време да се стегна. Научих, че са обявили общобългарско състезание за инструменталисти и реших да се явя. Започнах усилено да свиря и понеже бях телефонист, можех да се обаждам в София безпроблемно. Звънях &nbsp;на моя учител Вапорджиев и така си провеждах уроците.&nbsp;Седях на един подиум с челото, на врата ми слушалки, ако някой се обади, пред мен микрофонче.&nbsp;И като му звънна, той казва: <em>Дете</em>, той така ми казваше, <em>как си с новото произведение,&nbsp;научи ли го? - Чакайте да ви го изсвиря.</em> И така един час урок по телефона - аз свиря, той ме коригира.</p> <p>Уволних се, явих се на състезанието, но ми дадоха втора награда. Може би защото бях ученик&nbsp;на Вапорджиев, знам ли... Аз тия награди много не ги ценя, защото при нас, музикантите, критериите са много различни. Всъщност конкурсите са за журито - кой е по-и най-влиятелен. Години наред непрекъснато чувах: Много сте талантлив, но сте още много млад! А след това: <em>Вие сте вече възрастен, какво си мислите, че отсега нататък ще може да правите кариера ли?</em></p> <p>Вече бях приет в Академията, знаеха ме и двамата щатни преподаватели, пожелаха да ме вземат в класовете си.&nbsp;Единият каза: <em>Ти ще си при мен</em>, и другият ми каза:&nbsp;<em>Ти ще си при мен.</em> А моят&nbsp;учител не преподаваше, не беше професор, свиреше във филхармонията. Аз пък не исках да&nbsp;се местя и не знаех много какво да правя. Накрая ме повика ректорът, проф. Аврамов: <em>Кажи, моето момче, при кого искаш да бъдеш!</em> Казах му, че моят учител е Вапорджиев и сега, като съм станал известен, няма да е коректно да го оставя и да отида при най-големия му враг.<br /> <br /> <strong>Така останах при учителя си, а другите просто ме намразиха. </strong>&nbsp;&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_uzIZ2WRucCfMvuZidNganAtpEAP3Rb.jpg" style="height:574px; width:400px" /><br /> <em>Студент на 21 г.</em></p> <p>Реших да се явявя на конкурса &bdquo;Чайковски&rdquo;, този път в Москва. След края му Любомир Пипков, който беше в журито, ми каза, че Ростропович ме е харесал и казал да ме пратят да уча при него. Имало и писмо в Комитета за мен. Извикаха ме в отдела и ми съобщиха: <em>Пращаме те да учиш в Москва</em>. Но аз реших да си завърша първо у нас, така че ми разрешиха да завърша за три години Академията и като си взех всички изпити, заминах на специализацията. Дотогава бях русофил, така бях възпитан от майка си. Четях много руска литература, Достоевски, Толстой, новата руска литература.</p> <p><strong>До момента, в който кацнах в Москва и станах русофоб. </strong></p> <p>Пристигнах сам самичък, с багаж за една година и чело. Никой не ме чакаше на летището въпреки телеграмите, но това са българските нрави. Трябваше да отида до посолството, за да взема бележка за настаняване. Беше 9 септември, тогавашния национален празник, милиционерът не искаше да ме пусне. Все пак удържах първата си победа - взех от подпийналия дежурен чиновник в посолството скъпоценната бележка и продължих нататък. По пътя реших да опитам щастието си в хотел &bdquo;Национал&rdquo;. Но там разбрах тънкостите на съветското виждане - хем съм иностранец, но пък съм от социалистическа страна, затова &quot;нельзя&quot;.&nbsp;Продължихме към управлението - огромно здание в един безлюден московски грамаден двор. Беше три часът следобед и разбира се - вратата заключена. Звънец няма, първо почуках лекичко - нищо, повторих потретих, по-енергично. По едно време се отвори една малка вратичка в голямата врата, показа се една глава, изломоти нещо, каза &bdquo;закръйто&rdquo; и хлопна вратичката обратно. Тогава моят шофьор се ядоса много, взе един голям камък, каза: <em>Я твою ... , </em>засили го към вратата, после още веднъж и на третия&nbsp;път оня се показа пак. Двамата размениха мисли за майките, после вратата се отвори... И се&nbsp;оказа, че всички работят. Получих заветната бележка и някъде към 5 часа следобед се разплатих с шофьора, с когото бяхме станали почти роднини. Влязох в стаята си, наведох се да пия вода, но от крана потече някаква мътна течност...&nbsp;</p> <p><strong>На следващия ден се обадих на Ростропович по телефона и отидох да му свиря. </strong></p> <p>След&nbsp;срещата той ми каза: <em>Ще бъдеш при мене, в моя курс.</em> И замина за повече от месец. Отивам аз в&nbsp;канцеларията и обяснявам кой съм, какво съм говорил с него, но там троснато ми казаха: <em>То не се знае изобщо дали ще бъдете в Москва, може да ви пратим в Минск...&nbsp;</em>Накрая Наталия Шаховская, която познавах от Прага, ми предложи да ме запише в нейния клас, пък да свиря и на Ростропович, когато е в Москва. Стори ми се разумно решение. Така и стана. Заживях като привилегирован в &bdquo;комната люкс с ванной&rdquo;. Четях &bdquo;Доктор Фаустус&rdquo;, ходех на концерти и много свирех. Но през януари се върнах в България и казах на проф. Аврамов, че ще остана тази година и после ще се върна.&nbsp;<em>Защо бе, Венци, не е ли хубаво?&nbsp;- Много е хубаво, но ще се върна. </em>Защото там цяла година не свирих на сцена, не бях дори студент. &nbsp;</p> <p><strong>Бях оставен сам на себе си. </strong></p> <p>Ходех на уроци, учех нови неща, но нямаше къде да ги изсвиря, никой нямаше никаква грижа за мен. А в тази система не можеш нищо сам да направиш. Като не свириш една-две години като солист, особено на тази възраст, никога повече няма да се качиш на сцената. Затова си изкарах годината, изсвирих един концерт в Белий зал, една от залите на Консерваторията, и ... си тръгнах. Прибрах се. Попитах родителите ми дали ще могат да ме издържат още няколко&nbsp;&nbsp;месеца, докато реша какво да правя. Те се съгласиха. Та ми беше по-леко в началото.</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/36361_hgvVGcH9L28xTaCWBYIsfV3DAM7w7z.jpg" style="height:344px; width:550px" /></p> <p><em>Русенски мартенски дни, 70-те г.</em></p> <p>Проф. Кугийски ме покани в Академията да преподавам камерна музика като хоноруван преподавател. Все пак беше едно начало. Започнах да преподавам, а малко след това ми се обади проф. Тошев, който свиреше в радиооркестъра и каза: <em>Венци, искаш ли да станеш концертмайстор на радиооркестъра? Има конкурс.</em>Не ми се свиреше в оркестър, защото то е много различно от това, за което се готвех, но все пак беше работа. Съгласих се. Явих се на конкурса, бях безспорен фаворит и веднага ме назначиха. Все пак не исках да се откажа от соловото свирене. В оркестъра проявиха разбиране, казаха,че ще ме освобождават винаги, когато имам концерти. Постъпих и в началото беше много хубаво. Но имаше един доста дълъг период, в който непрекъснато имах концерти и почти не ходех на работа. На един художествен съвет се сдърпахме. Казаха ми, че във връзка със стогодишнината на Ленин трябвало да запиша 100 минути, политическите нападки можеха да имат последици...&nbsp;</p> <p>И точно тогава, на излизане от радиото, ме срещна Богомил Стършинов, наш възпитател от интерната, вече издигнал се до директор на Концертна дирекция:&nbsp;<em>Венци, не си ли мислил да дойдеш при нас като солист?</em> - попита ме &nbsp;приятелски той.&nbsp;Така станах солист към дирекция &bdquo;Музика&rdquo;.<br /> &nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><em>Следва втора част</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>