Ние, децата, отдавна бяхме напуснали дома. Родителите ни живееха сами в Русе. Бяха свикнали да бъдат заедно. Когато баща ни почина в края на 1988 г., мама не поиска да дойде при мен в София. В Русе бяха домът й, приятелите, спомените. Помолих я: „Помниш толкова неща, които ние няма откъде да знаем, а не сме при теб, за да ни ги разказваш. Напиши ги, моля те, всичко ни е интересно”. След няколко месеца мама, акуратна във всичко, ми показа кафява подвързана тетрадка с името й на корицата: „Ето, написах, както искаше, не зная на кого ще му е интересно да чете...”. "Гласове" благодари на проф. Венцеслав Николов, че предостави спомените на своята майка Мария Николова, по баща Тренкова, които ще публикуваме в три части.
Живот преди 100 години. Мария Николова - едно различно момиче


Баща ми и майка ми се срещат като учители в Балчик, харесват се и се оженват.

След известно време ги преместват в Шумен – татко като учител в Мъжката гимназия по история, география, гражданско учение и политическа икономия, а мама в Първа Нанчова прогимназия по български език. Било вече 1914 г., месец май. Според тогавашния календар празникът на Кирил и Методий се е празнувал на 11 май. Традиция било след сутрешния молебен и честване всички ученици да прекарат следобеда в местността Кьошковете. Мама, бременна в последния месец, отива при директора и му казва, че няма да отиде.
– Не може – отсича той.
– Ама не мога да вървя.
– Ще вземете файтон и ще дойдете!
Ядосана, мама отива с файтон със страх, че може точно тогава да започне раждането. Но аз съм решила да почакам още четири дни. На 15 май татко отива при директора и му съобщава, че мама няма да дойде на училище и ще трябва да й дадат отпуск, защото „си имаме бебе”.
– Какво бебе, как така бебе, откъде? Че тя нали оня ден беше на Кьошковете? – развикал се директорът, възрастен човек, баща на три деца. 
– Е, да, беше, защото вие не я пуснахте. Тя ви искала разрешение да не идва.
– Че аз откъде да знам!
Значи той не забелязал бременността й. По онова време моралът на учителя не е позволявал на мъжете да оглеждат жените, пък и директорът си е седял в кабинета, а не в учителската стая. Още няколко десетилетия след това работещите жени ходили на работа до самото раждане, и след това получавали 1–2 месеца отпуск.

Но да се върнем на 15 май 1914 г. Ражда се момиченце, което хвърля в тревога жените от семейството. Две години по-рано брат ми Христо се родил съвсем оформен, с хубави устенца и носленце (или поне така казваше баба). А сега се ражда една

креслива жаба с грамадна уста и две грамадни ококорени очи! И това ми било момиче! Как ще го оженим?

 

 

Вляво, права, Мария Тренкова, до нея майка й Стефанка, баба й (Мария Стаматова) с другите й две деца - Катя и Неделчо. Отляво прави Йордан Тренков със сина си Христо.

Постепенно жабата загубва жабешкия си вид и се превърнала в нелошо момиченце.  

Тъй като здравето на Христо изисквало повече грижи, аз съм отгледана „между другото”. В резултат на това той боледуваше по-често, докато аз бях сравнително неподатлива на микроби. 

Баба живееше при нас, имахме и слугиня. Прабаба Кера често идвала на гости и винаги възмутено казвала, че „вие нищо не работите”!
– Как бе, бабо, ами две малки деца гледаме! 
А баба Кера, отгледала пет деца, не можела да разбере как „здрави-прави жéни” хòпкат две деца! Няма ли стан, няма ли хурка за вас!”.
Дори и учителстването на мама не я умилостивявало!

Започнала съм да говоря от малка, на две години съм говорила всичко. 

Мама отиде на съвет в училище. (Едва ли съм знаела какво е съвет!) Мама отиде на кинематограф. Тогава беше именно кинематограф, а не кино. Веднъж една жена ме попитала дали знам какво е кинематограф, защото й направило впечатление абсолютната правилност на произнасянето. Отговорът ми бил: Дето има картинки и после лампички, много лампички. Понякога ме водили на кино, където чудесно съм спяла по време на прожекцията и съм се събуждала всеки път, щом лампите светнат. Още нямахме електричество, затова киното си имаше собствен електромотор, а по тавана имаше много малки лампички. Всеки филм се даваше на няколко части – не по малко от 3–4. Имаха само един апарат и след всяка част имаше антракт, по време на който трябваше да „извъртят“ едната ролка, за да навият следващата. Като попорастнах, никак не ми беше неприятно, че имаше антракт – разговаряхме, смеехме се – както се разхождаме сега в антракта на театъра. Дори се появи проблем за учителите – да дежурят в киното (пардон – кинематографа), за да не се държат учениците неприлично! И тогава е имало проблеми!

Спомням си, когато снабдиха киното с двоен апарат, бяхме недоволни. Че как така? Целият филм? Два часа да седим все на стола? Че кое му е хубавото? Смешно, нали? Разбира се, свикнахме, и то толкова бързо, че не си спомняхме вече за антрактите, пък и градът вече имаше електричество и лампичките не бяха някакво чудо за децата.

Когато навърших седем години, тръгнах в първо отделение.

Учителят ни, Стилиян Чолаков, според нас възрастен, мил човек, с голяма черна коса и още по-голяма брада, ще да е бил на не повече от 35 години. Поради черната брада и коса татко го наричаше Черньо, което всеки път предизвикваше у мене бурни протести, завършващи с плач. Един ден учителят ни дойде съвсем обръснат – и брадата, и косата. Слисани в първия момент, ние, четирийсет деца, избухнахме в такъв бурен смях, че половината час отиде, докато се успокоим. През цялото време и той се смееше и ни питаше защо се смеем! Не се сещал! И така, Черньо не беше вече Черньо!

В първо отделение учехме да четем и смятаме само до 20 – събиране и изваждане. Помня например краткото разказче, с което ни обясни как се стига до думите единадесет, дванадесет и.т.н. Смятането не ми представляваше трудност, четенето също, но писането, „краснописът“, и тогава, и сега си остана проблем за мен. По отношение на правописа бях безупречна, но този „краснопис” не се промени с годините, а дори се унаследи и от синовете ми. Лошият почерк се превърна във фамилен недостатък.

По география, т.е. отечествознание, г-н Чолаков винаги ни извеждаше навън, на баира, и ни показваше особеностите на земната кора, посоките и пр. Като казвам „на баира“, имам предвид Илчовия баир, в подножието на който се намираше нашето училище „Добри Войников” – голямо за тогавашните понятия, а всъщност само с четири отделения. Дворът му беше чудесен, в две части. Във втората имаше много дървета, където играехме именно на дървета. Всеки стои до едно дърво, а един стои в средата. Когато започне играта, всеки трябваше да „напусне“ дървото си, т.е. разменяхме дърветата и всеки трябваше да заеме опразнено дърво. Останалият без дърво отива в средата. На сегашните деца ще се стори смешна и глупава игра, но тя ни раздвижваше чудесно през междучасията. Когато като студентка отидох да посетя училището, просто не го познах! Т.е. то си беше същото, и дворът също, но аз не бях вече малка! Седях и си мислех: Не е възможно дворът да е бил толкова малък. 

 

Учителят ни, Стилиян Чолаков, беше според нас възрастен, мил човек, с голяма черна коса и още по-голяма брада. Бил е на не повече от 35 години. Поради черната брада и коса, татко го наричаше Черньо, което всеки път предизвикваше у мене бурни протести, завършващи с плач.

 

Литературното ми образование започна още преди да тръгна на училище.

Щом Христо стана ученик и можеше вече да чете гладко, почти всяка вечер у дома се четеше нещо на глас. Мама беше настоятел на издателство „Хемус“ и „Александър Паскалев“. Това значи, че те изпращаха до нея излезлите нови, предимно детски и юношески книги и тя ги пласираше между учениците, снабдяваше ученическата библиотека, а най-хубавите оставаха за нас. Така постепенно се запознавахме с детската класика, което знание не се е изличило и досега у мене. Чудната детска памет! Куда ти удалилась! Аз имах също право да чета на глас, но едва след като почнах да чета гладко и художествено. И много се стараех. Че само Христо ли ще чете! И аз исках и успях доста бързо. Милите ми приказки и разкази! Андерсен, Пушкин… и особено любимата ми Лидия Чарская със Сибирка, княгиня Джаваха…

С нетърпение очаквахме новия пакет на издателствата. Имаше и много хубави детски списания. Христо получаваше „Светулка” на издателство „Александър Паскалев”, а аз – „Детска радост” на издателство „Хемус“. Запознавахме се и с хумористичните стихове на Елин Пелин (Трите баби), баба Цоцолана, с преводите на Вилхелм Буш и карикатурите му. И много, много още, което ме накара да обикна литературата. И разбира се, да развия езика си.

Бях на тринайсет години, във втори клас (шести посегашному), когато в Шумен прокараха електричество. Дотогава си светехме с петролни лампи. Те бяха №5 – доста слаба, но употребяваше малко газ и сиромашията си светеше с нея. По-луксозната беше №8, с огледалце за удвояване на светлината. Имахме и №12, която стоеше в хола, беше с бял порцеланов абажур и се палеше само когато имахме гости. Ламбените шишета се чистеха всеки ден и много трябваше да се внимава да не се натисне по-силно с клечката, на която имаше навит парцал, защото в кръглата си част бяха много крехки и тънки. В газта в лампата имаше фитил според номера й, който можеше да се вдига и сваля за повече или по-малко светлина. 

Разбира се, много бързо свикнахме с електричеството

и се чудехме как толкова време сме се мъчили. А мама купи електрическо котлонче и беше безкрайно щастлива, че не трябва вечер да пали печка с дървени въглища, особено лятно време, когато трябваше да стопли яденето на татко, което обикновено приготвяше със свинска мас. По това време (1925/26 г.) олио още не се произвеждаше. Постно можеше да се готви и с чисто дървено (маслинено) масло, но това не беше по кесията на средната и по-долна класа.

Варненско-Преславският владика Симеон, любимец на шуменци, дойде на гости на християнското дружество в Шумен. Беше май месец. На обеда беше поканена и баба, затова, като се върна, започнахме да я разпитваме как е минало, какво са яли. Всички яли агнешко печено с ориз, каза баба, само за дядо владика имало сготвено имамбаялдъ с чисто дървено масло. Било петък, а той в сряда и петък винаги постел според християнските наредби, т.е. не ядял месо. Помня, че баба каза: То и мен ми се ядеше имамбаялдъ, като ще е с дървено масло!

Първото олио се появи в тенекии,

отначало с името слънчогледово масло, и не беше рафинирано. Помня миризмата му, която не ми беше неприятна. И сега, като минавам край такава фабрика, усещам миризмата. По-късно, когато започнаха да го рафинират и стана олио, имаше спор кое е по-добре. Вярно, че олиото не мирише като нерафинираното слънчогледово масло, но казват, то се рафинира със сода каустик (не знам дали е вярно!), която пък е вредна за организма... Може би са били спорове поради конкуренцията, но ние се лутахме между двете и олиото победи. Така се разреши и въпросът с летните манджи от зарзават с олио.

По това време, но точно годината не помня, се появиха първите зеленчукови консерви (с тенекиени кутии, буркани още нямаше), а консервните фабрики засилиха дейността си. Мама си отдъхна: Най-после разрешиха въпроса с прехраната, т.е. с разнообразието на храната през зимата. Дотогава народът ядеше през зимата боб зрял, кисело зеле и картофи. Голяма част от хората нямаха пари за месо. На село си колеха прасета и гледаха пилета, но и тогава съвсем не се консумираше месо в такова количество като днес. Едно прасе (месо и мас) трябваше да стигне за цяла година. Пилета също се гледаха, но предимно за яйца и за продан. Спомням си в 1945 година, когато бяхме евакуирани в с. Писанец. Дойдоха си снахата и свекървата от нивата уморени, гладни и решиха да заколят едно пиле за вечеря. Свекърът, дядо Стойко, дигна страшен скандал:

Как така ще колят пилета „без време”!? 

Не е нито Великден, нито Богородица! Че дори не е и неделя! Добре че го бяха вече заклали и оскубали! Разбира се, яде и той, но все мърмореше, че ако така разпиляват стоката, тежко им! Двете мълчаха и топяха залъците в общата чиния.

В 1921 г. тръгнах на училище. На власт бяха земеделците начело с Александър Стамболийски.

Бяха направили реформа в правописа, с която се премахна Е-двойно, ер голям и ер малък. Нещо подобно на сегашния правопис, но запазиха буквата ят, която след 1944 г. замениха с ъ, защото се пишел по-лесно! Е-двойното имаше по-дълбок смисъл. То беше връзка между източния и западнобългарския говор и даваше възможност корените на думите да се пишат еднакво, независимо от произношението. Ние казваме мляко, в София пият млéко, освен това при производните млечен, млекарница се чува „е“. Думата хляб и на запад и в Македония е хлеб, а ние имаме хлебен, хлебарница. Но решиха, че всичко това е за филолози. И така ние учехме по новия правопис. Станахме в трето отделение. Правителството падна, убиха Стамболийски. Дойде Александър Цанков и върна стария правопис. Ние учехме новите за нас три букви и свързаните с тях правила. Много бързо се справих, но на много ученици това причини задръжка. Когато завърших гимназия, за отличен успех получих книга Антология на българската литература, печатана на… земеделския правопис! Оказа се, че в 1922 г. гимназията е закупила голям брой от тази антология и не са смеели да ги употребяват. Пък книгата е чудесна! Дава хубав облик на литературата до това време. Под надписа на първа страница се мъдри подписът на татко, директор на прогимназията.

До четвърто отделение седях все на четвъртия чин с Круша

(всъщност Калуша) Дончева, но не можахме да станем истински приятелки. През всичките четири години не виждах написаното на дъската и когато трябваше, преписвах от Круша. Това не попречи на успеха ми, защото много внимавах в час и имах отлична памет. Почти до края на прогимназията никога не записвах кои задачи за домашно ни даваха, дори се учудвах защо ги записват: Че не ги ли запомняш! Вниманието ми в час и силната памет компенсираха липсата на добро зрение. Аз съм късогледа, и то много – по рождение, печално наследство от татко. А мама имаше очи на орел! Като малка казваха, че не съм гледала къде стъпвам – из локви например, което аз отдавах на недовиждане, но Христо също беше много късоглед и винаги е внимавал. Следователно не е било причина само зрението, а и характерът. Той от трето отделение носеше очила. Аз до трето отделение успях да скрия късогледството си, защото не исках очила, но киното ме издаде. Когато отивах с мама на кино, докато бях в първо и второ отделение, тя ми четеше надписите. Но в трето отделение подобно искане възбуди подозрителността й. Успях да изкарам без очила още две години, но в първи прогимназиален клас отидохме с мама във Варна, където ми откриха силно късогледство и купихме очила. Бях много нещастна. Носенето на очила днес изобщо не е недостатък, но по мое време дете, и на това отгоре момиче... беше просто катастрофа! Изведнъж станах Очиларката. Носех ги уж само в час, забравях ги в къщи, чупеха се, не можех да играя с тях, непременно някой ще ме бутне и ще се счупят – истинско нещастие! Но постепенно посвикнах и вече в гимназията ги носех постоянно, макар че пак много често ги чупех и все пак още бях Очиларка. Отличният ми успех донякъде оправяше самочувствието ми. Него никой не ми го оспорваше. Никога не чух, че е „по хатър“, както казваха за някои деца. 

Мама твърдеше, че като малка не съм можела да изпея два тона.

Затова тя помолила учителя да ме вземе в хора си още в първо отделение, за „да ме научи да пея”. Цели четири години в началното училище пях в хора. (Как ли съм пяла!) Но резултатът беше постигнат, защото в прогимназията вече ме причисляваха към пеещите. Естествено, не бях солистка, но добре поддържах първия глас в хора. Пък и не бях стеснителна. По това време започнах да свиря и на цигулка. Занимаваше ме мама, добра цигуларка за времето си. Брат ми Христо вече свиреше добре. 

Той отиде да учи в Американския колеж, тогава беше в Самоков, после се премести в Симеоново, където построиха хубава, подходяща сграда. Издръжката му не беше малка за нашето семейство, което се издържаше с две учителски заплати. В началото (1926–27г.) таксата за една година беше 13 000 лв., като постепенно се увеличаваше и през 1931 г. беше вече двойна – 26 000 лв. Мама получаваше 1500 годишно, а татко около 3000, затова се налагаха големи икономии. Щастие за мене беше, че в училище имахме униформа и беше много строго, така че не личеше много кой е по-богат, макар че ги знаехме кои са. Но не се чувствахме потиснати. Освен това мен и успехът ми ме спасяваше от чувство за малоценност.

Бях член на Християнското дружество. Дори поисках от мама и тя ми купи отделен иконостас.

Баба имаше великолепна киевска икона. Не беше фанатичка, а имаше обикновената религиозност на поколението си. По вероучение ни преподаваше дъщеря на свещеник, и то много добре. Учех всичко и досега зная литургията и молитвите. Но на петнайсет години, в четвърти клас, първия клас на гимназията, изведнъж почувствах, че всичко е преструвка, че в душата ми няма никакъв култ към Господ и религия. Не ми беше леко да се разделя с позата на религиозен човек, но когато го направих, се почувствах облекчена. Запазих хубави чувства към Църквата, но не изпитвах вече онова религиозно чувство, което всъщност съвсем не беше искрено.

Три години учих в Нанчовата прогимназия, с много добри учители, и най-добрата по български език - мама. Не казвам това, защото е мама. И досега моите съученици от това време знаят българската граматика отлично благодарение на нея. Аз също. Дори помня как преподаваше отделни граматични въпроси! И как ни въвеждаше в литературата! Събираше ни извън часовете и ни четеше разкази, насочваше ни как се прави разбор. Мама четеше много хубаво.

Когато бях в седми клас посегашному, т.е. в трети прогимназиален, мама се яви на конкурс за учители във Варна. Назначаванията в градовете трябваше да стават чрез конкурси. Целта й беше да мога аз да се запиша в класическа гимназия, каквато в Шумен нямаше. На изпита трябвало да преподаде четивото „Смъртта на цар Борис първи”. Явили се 4-ма кандидати. След конкурса вуйчо Димитър, бащата на кака Керанка от Варна, попитал член на комисията за мама, като обяснил, че има една братовчедка, която се явява. А онзи отговорил:
– Махай ми се с твоята братовчедка, дойде една шуменка, тури всички в джоба си. Такава учителка не сме имали!
– Че това е моята братовчедка я! 
Но въпреки това не я назначиха. Друга била предвидена. Но понеже мама се откроила твърде много над другите, решили да не назначават нова, иначе тя можеше да протестира... Винаги са ставали такива работи.

Под ръководството на мама в прогимназията се правеха пиеси и оперети. Играех, било в роля, било в балет или ръченица. Голям успех имаха „Малката кибритопродавачка” от Мишо Тодоров, „Деца и птички”, руската оперета „Иванов Павел”, пиесите „Царят на мъдростта”, „Пепеляшка” и една пиеса в народен дух – „Змеица”, но техните автори не помня.

 

 

Мария е отляво.  
Под ръководството на мама се даваха в прогимназията пиеси и оперети. Играех, било в  роля, било в балет или ръченица. 

Завърших прогимназията. Бях много доволна, че вече в гимназията няма да съм дъщеря на учител от същото училище, което ми се набиваше всеки път, когато направех нещо нередно. По това време, за да постъпиш в гимназията, трябваше да се явиш на приемен изпит по български език, за математиката не съм много сигурна. Прочетоха ни едно разказче, още го помня, от китайския живот. В Китай, ако заловят някой да краде, му отрязвали ръцете. При един такъв случай пред императора се явил десетгодишният син на осъдения и помолил него да накажат, защото неговите детски ръце не могат да прехранват семейството, а баща му да остане с ръце и да работи. Императорът се съгласил, повикал палача да отсече ръцете на детето. Когато той замахнал, детето побледняло, но не мръднало. Императорът дал знак на палача да спре и опростил бащата... Това трябваше да се преразкаже, разбира се, не така сухо. Това умеех отлично и изобщо тоя изпит, първият в ученичеството ми, не ме плашеше. Пък и строго погледнато, май беше формален. Не знам да е имало някой „скъсан”. След 2–3 години го премахнаха.

Но ето ти ново „нещастие” – татко беше назначен за директор на Девическата Нанчова гимназия.

И така аз от дъщеря на учителка станах дъщеря на директор! Много ме беше яд! Пак всички мен гледат! В гимназията носехме черни сатенени престилки, черни чорапи и черни обувки. Официален тоалет беше тъмносиня (чивидиена) пола и бяла (или синя) блузка. Можеше и да е рокля, но тъмносиня. На учениците от четвърти клас ни разрешиха до Коледа да доизносим каквото имаме цветно. Аз обух бежови чорапи, които бях оплела лично в часа по ръкоделие в прогимназията. Още през второто междучасие дойде прислужникът и каза, че ме викат в дирекцията. Татко сложи 10 лв. и каза веднага да отида да си купя черни чорапи.
– Ама нали до Коледа можем да доизносим!
– Това не се отнася до теб, ти ще си абсолютно формена. 

През всичките години бях „абсолютно формена”. Попаднах от трън, та на глог. 

Първите три класа – четвърти, пети и шести (сега осми, девети, десети), на Нанчовата гимназия бяха общообразователни, седми и осми вече бяха педагогически и подготвяха начални учители. За записване в седми клас беше необходим успех добър (над 3,50). Създател или както казвахме, „благодетел и патрон” на нашето училище беше Нанчо Попович, неговият бюст стои в градинката пред читалището, което по онова време се наричаше „Архангел Михаил”. На Никулден, именния ден на Нанчо Попович, цялата гимназия отиваше пред паметника, поставяхме венец и някой учител държеше слово. Нанчо Попович е бил търговец, по-просто казано, забогатял. Интересно, че забогателите по това време хора не са губили чувството си на принадлежност към народа, а напротив – дарявали много средства за неговото издигане в образованието. Затова и училищата обикновено са носили техните имена. За голямо съжаление – само до 1944 г. След това смениха имената на училищата. Добре поне, че Априловската гимназия още е Априловска. (Не съм чула обаче някой от тия, които днес имат много пари, да е построил училище или университет.)

 

Мария Николова е момичето с бяла блузка в средата, права.
 

Шумен лежи в поле, отворено към изток,

заградено от трите страни с хълмове. На север и на юг са отделни хълмове, на юг - Илчовия баир, на север по-малък. На запад са верига височини, залесено достига до местността Висока поляна – великолепно място с летовище за учениците. До него имаше много летни къщички, в които можеше да летуват гражданите. Сега им казваме бунгала. Беше чудесен курорт – децата настанени в училищното летовище, родителите – наблизо. За работещите през лятото беше удобно вечерта да отидат при семейството си, пътят не е повече от час. Наблизо са Цар Крумовите порти, а от другата страна на хълма се направиха разкопки и се откри най-старият български крепостен град Мундрага.

Кьошковете, както наричахме местността (някога турците са имали там кьошкове – летни къщи), беше истински бял дроб на прашния Шумен. Рядко има градове с естествен парк, и то до самия град. С чудесен въздух и хлад през лятото. Това е оценил и цар Фердинанд и поискал да си направи резиденция там. Трябвало да иска позволение от общинския съвет, който категорично отказал: Та той ще огради целите Кьошкове и къде ще ходят гражданите и учениците на чист въздух! Фердинанд се разсърдил, заявил, че в Шумен вече няма да стъпи. Гражданите не се обезпокоили от тая заплаха. Тогава направил двореца Евксиноград край Варна. Изглежда варненци били по-сговорчиви. Сега, когато пиша моите спомени, 1989 г., на мястото на летовището се строи резиденция на Тодор Живков. И за да е по-голяма, са разкопали цялата поляна. Казват, всичко (22 дка гора) е оградено със здрава ограда и там вече никой не може да влиза. Сигурно е вярно. Как се менят времената... хайде да не го пиша на латински.

В началото на Кьошковете се намира и Бирената фабрика, основана от чешки майстори. Отначало малка, после се прочу с Шуменското пиво. От фабриката до гарата по ниските части на Илчовия баир имаше железница, нормална големина, но пътуваше само с няколко вагона и отнасяше бирата на гарата, откъдето се транспортираше из България. Влакчето беше пуснато, т.е. осветено (при такива случаи се правеше водосвет) за пръв път на 7 декември (годината не помня), но беше денят на света Екатерина, затова и нарекоха влакчето Катеринка. Не по документи, разбира се, а всички в града така му казваха. За живеещите на Илчовия баир служеше и за ориентир: Катеринка днес още не е минала. Писъкът на локомотива се чуваше из целия град.

Някой външен, като чуеше локомотивната свирка питаше:
– Толкова ли е близо гарата?
– Аааа, не, това е Катеринка – отговаряха местните. 

Ето ме вече в гимназията. Имах голям късмет с преподавателите – по български Тишева, по математика Веска Йовева, по история Наталия Попович, по пеене Веска Андреева (учителка за първа година), Михаил Михайлов по естествена история, и всички до един, и тези, на които не мога да възстановя имената, бяха първокласни учители и благодарение на тях аз имах желание да уча, да зная. Така получих сериозно образование. 

Възрастта между 14 и 20 години е незаменима за учене. Това децата рядко го съзнават, затова трябва, макар и с натиск, да бъдат принуждавани да учат. Пропусне ли се тая възраст, няма кога да се навакса, пропуските в знанията си остават. Говоря за обикновените хора, не за големите таланти.

1 май 1931 г., ученическо стенографско дружество "Крилат стремеж"
Мария е втората отляво.

В четвърти клас според програмата се учеше и стенография.

Аз, разбира се, се нахвърлих веднага на нея и се записах и в стенографското дружество, където учехме допълнително. Напредвахме много бързо. Отивахме и следобед (тогава учехме само сутрин) и ако прислужникът не ни пуснеше в училището, сядахме някъде на двора и пишехме под диктовка. Ръководеше ни ученичка от по-горен клас, усвоила добре бързописа. Веднъж учителката ни Петя Коларова ни свари седнали на едни греди да пишем, тя не знаеше, че ходим и след обяд, и страшно се трогна от желанието ни да учим стенография. Благославям Габелсбергер и Безеншек за създаването и превода на бързописа. Нищо друго в живота ми не ми е донесло толкова голяма полза срещу толкова минимален труд. Изучаването на стенография не е трудно (както напр. немски език, който уча вече 60 години и още не го знам както трябва!), а ползата е огромна. Не мога да си представя живота си без стенография! Колко време и труд ми е спестила!

Трима, с Веска Тончева и Гошо Георгиев, образувахме стенографско бюро и ходехме по всички сказки да стенографираме. По-късно, вече в мъжката гимназия, ни предложиха да стенографираме заседанията на Окръжния съвет. Наричаха го „малкия парламент”, защото в него имаше представители на различни партии, които се ругаеха един друг, не винаги, разбира се. Беше нещо като народно събрание на окръга. Ние приехме с възторг, но на третия ден от заседанията татко, който вече беше директор, ни повика в дирекцията и ни забрани. Не съжалявахме много, защото – да, стенографирането е лесно, пък и заседанията ставаха следобед, ами нали после трябва да се дешифрира, та отиваха още три-четири часа вечерта до късно. Ами уроците за следния ден? А почивката и спането? Не бяхме помислили достатъчно и забраната ни дойде много добре. 

Нанчовата сграда на баира над църквата отдавна беше станала недостатъчна за всички ученици. Затова четвъртите класове учеха във Владигеровото здание, голяма къща, собственост на майката на Панчо Владигеров, а петите класове учеха в Кулевото здание, стара голяма къща. За часовете, които трябваше да се провеждат в кабинети (химия, физика, рисуване и физическо) тичахме в централното здание. Млади бяхме и не само не ни тежеше, но ни беше и от полза. А ако се „случеше” да закъснеем за часа, имахме си извинение. Къщите бяха стари, нехигиенични и лошо оборудвани. Но все пак учехме. В пети клас учихме в стая с много дълги чинове, почти по цялата ширина на стаята. Сядахме на тях по пет или шест души и ако трябва средният да излезе на дъската (т.е. средната – нали бяхме само момичета), разбутваше всички. 

В шести клас вече бяхме само в централната сграда. Едва ли сме били много доволни, под очите на всички учители, и аз специално – под очите на учители, прислужници, че и на директора. Но самочувствието ни беше вече високо – учим в централната сграда. Като чуем звънеца – изкачвахме тичешком баира. Мисля, че това тичане, пък и постоянното изкачване на баирите и стръмните улици на града са оказали положително развитие на физическото ни развитие. Не бяхме кекави и не се глезехме, като тръгнехме на големи екскурзии.

Около шести клас започнах да се интересувам от, както тогава казвахме прогресивните (т.е. комунистическите идеи). Имахме кръжок, събирахме се, но истинската „дейност” започна в мъжката гимназия.

 

Единайсета отляво на дясно е Мария

Трийсет и две момичета от випуска напуснахме Нанчовата гимназия и отидохме в мъжката гимназия „Васил Друмев”. Там беше реалният отдел. Бяхме само една паралелка момичета от седми клас и една от осми клас. Когато ученичките от осми клас в края на годината завършиха, остана само нашата паралелка, защото от следващата година 1932 г. се закриваше педагогическото училище и ставаше реална гимназия, затова нямаше нужда момичета да идват вече в мъжката гимназия. Така останахме само трийсет много силни ученички, които искаха по-нататък да следват – и две много слаби, които нямаха успех 3,50 и не ги приеха в педагогическия отдел. Всички помагахме на слабите ученички и както се казва, ги избутахме в седми и осми клас. После те станаха волнонаемни (нередовни) учителки в турски села. (И сега получават пенсия, по-висока от моята. Смешна работа! Но не са забравили услугите ни, а това е рядкост.)

Не им беше лесно на учителите с нас, не можеше да ни се преподава как да е.

Дойде например една историчка, начинаеща, и след две седмици си замина, не можела да се справи с материала. 

Забравих най-важното за мен – тъкмо преди да преминем в мъжката гимназия, преместиха татко пак в мъжката гимназия, отначало като учител, а после, на следната година, директор! Значи пак бях директорска дъщеря, на прицел. Добре че бях силна по успех, та никога не чух, че по хатър ми пишат бележки. Ама никак не беше приятно!

 

22 октомври, 1930 г. по случай сватбата на Негово Величество. 
Втората отляво е Мария.

Последната година се засили комунистическата агитация и класът се раздели на две.

Хитлер набираше сили и в януари 1933 г. взе властта. Противният лагер тържествуваше. Малко по-рано, мисля в трийсет и втора година, пък имаше брожение против Александър Цанков, който беше назначен за професор в Университета. Ние, прогресивните, вдигахме лозунги, че не щем убийци в университета. Направихме стачка, опразнихме гимназията. Изключиха няколко, но дойдоха (комисия ли беше или само един, не помня) от министерството и след големи съвещания с учителите, т.е. кандърми, отмениха изключването на условно. Мисля, че само Георги Димитров-Гошкин остана изключен. Естествено, бяхме много горди с успеха си и си въобразявахме, че ние, стачниците, го постигнахме. А то са били политически комбинации, смяна на министри и пр. Мисля, че по това време министър на просветата беше Муравиев в правителството, което правеше мили очи на комунистите и социалистите.

В нашия клас само пет ученички учехме немски. Беше си почти като частни уроци. Учителката ни Димитричка Вълчева, наша роднина, нямаше висше образование. Тогава в правилника съществуваше един член 120, според който учили (и знаещи) езика полагаха изпит и получаваха право на учители по този член. Имаше много такива учители в България, наричаха ги параграфисти. Нашата учителка знаеше езика, може би не е била съвършена, но ние не забелязвахме пропуските, защото знаехме по-малко. Учеше ни отлично, а и ние учехме като бесни и четяхме на немски, така че когато отидох в университета студентка по немски, всички добиха впечатление, че ида от немско училище.

Тогава нямаше приемен изпит, бяхме записани 150 студентки и много малко момчета. Само за медицина имаше ограничения и приемаха по успеха на дипломата. Който завършеше гимназия с много добър или отличен, непременно отиваше да следва медицина, лекарската професия беше много престижна и доходна.

Междувременно престанах да се занимавам с „прогресивна” дейност. Изведнъж се видях някак жалка и смешна с моята „дейност”. Не виждах полза от това, а ми се виждаше вече хлапашко фукане. И просто се отдръпнах от движението. Някои ме разбраха, други естествено – не. Но така беше.

 


П.С. Очаквайте втора част от спомените на Мария Николова, предоставени на сайта "Гласове" от сина й, проф. Венцеслав Николов.

 

 

 

 

Още от категорията

 Годината на Магрит

Годината на Магрит

“Свръхреалното е реалността, която не е отделена от своята мистерия”....

Напиши коментар