Баба и дядо седяха като Маркесови герои – мълчаливи, почтени, хора с достойнство. Имаха уникална философия за живота, съвсем проста. Ценностната им система беше непоклатима. Знаеха кое е добро и кое – лошо. И не прекрачваха границата. Настояваха и ние да не го правим. Но настояваха категорично, без компромиси. Говореха малко, на място. Нямаше го това дрънкане. Затова тъгувам по онова време. Първа част от интервюто с Мариан Бозуков.
Мариан Бозуков за времената на Маркесовите герои
Фотограф: Даниела Олег Ляхова

Детството ми мирише на сняг, на сено, на домашния сапун на баба. Трябва да съм бил много малък, но

имам спомен за това как вървя през снежни тунели.  

По-късно родителите ми са ми разказвали за тежки, продължителни зими, с много, ама много сняг – над 2 метра. Трябвало да правят пъртини, пътеки пред къщата, които за моя ръст са си били тунели. Един от най-важните хора за мен беше моята баба. По нашия край има едно негласно правило:

Жената управлява фамилията!

Но не просто жената, а майката на бащата. Тя е стожерът! Баба ми беше стопанката на къщата, господарката на дома, интелигентен човек, много четящ. Книгите бяха нейното бягство от някакви си „нейни неща“. Ходила е на училище до трето отделение, а след това се самоограмотила с книгите. Аз съм кръстен на нея. Казвала се е Макарѝя. В Родопите има влияние от гръцки имена и култура, пренесена от кехаите, овчарите, които са слизали до Беломорието. Но когато дошъл 9 септември, се оказало, че не може да има такова име Макарѝя. Затова й сменили името с Мария, което е почти същото.

Тя ме научи на всичко. Научи ме на труд, научи ме да чета. Знам, че звучи високопарно, но аз от малък съм научен да работя. Имахме голямо стопанство, дядо ми гледаше над 200 овце. Кехаите са тези, които са владеели големите стада. На турски се броят и делят овцете – билюк, сюрия.

 

Родът. Баба Мария е седнала в средата. Дядо ми Иван е най-високият мъж – с бяла риза, черен пуловер и сако.


Баба и дядо не се взели по любов. Оженили са ги, за да съберат имотите. Днес си давам сметка, че вече няма такива хора. Седяха като Маркесови герои – мълчаливи, почтени, хора с достойнство. Имаха уникална философия за живота, съвсем проста. Ценностната им система беше непоклатима. Знаеха кое е добро и кое – лошо. И не прекрачваха границата. Настояваха и ние да не го правим. Но настояваха категорично, без компромиси.

Говореха малко, на място. Нямаше го това дрънкане.

Затова тъгувам по онова време. Разказваха ми истории. Изповядваха философията си през притчи. Колко съжалявам днес за глупостта си, че не записвах. Знаеха много песни, но тези които всички сме чували, популярните, а песни – епос, които възпитават друга чувствителност към живота и света. Същевременно вършеха много работа. Ставаха в пет, защото трябваше да се коси, да се издоят кравите. Никой в къщата нямаше право да се излежава, дори децата. Ставах и работех с тях. И съм благодарен. Защото така се чувстваш част от фамилията, от рода.

 

С баба Мария

 

Баба ми е загубила две деца, но никога не е говорила с тъга за тях.

Мога само да предположа каква мъка е това. В една от стаите имаше портрет на две деца – момче и момиче. Питал съм я кои са те, но никога не ми отговаряше. Мълчеше и моите въпроси някак увисваха. А и разбирах, че не трябва да настоявам. Но една вечер се разрази страшна снежна буря, токът беше спрял от 4–5 дни. Баба имаше много красива газена лампа, донесена от Дедеагач, която държеше в ниша, издълбана в стената. Когато спираше токът, палеше фенер, а тази лампа беше за по-специални случаи. Преди да си отиде от този свят, баба ми остави тази лампа за спомен. И точно тази вечер бях в нейната стая, баба я запали, постави я в нишата, на нейното си място, и седнахме само двамата до печката. Отново я попитах за децата от снимката. И тя ми разказа историята.

Както си спяла, чула, че пред къщата спира колесница!

Не каруца, не файтон, така го каза – колесница. На външната порта се почукало. Тя станала, отворила и в двора влязъл много висок човек с качулка, гега и железни обувки. Попитала: Кой си? Но когато мъжът вдигнал глава, видяла, че под качулката няма лице. Човекът влязъл в къщата, но в момента, в който прекрачил прага, изчезнал. По дюшемето останали само следи от железните му обувки. Същата нощ едното й дете, момченцето, умяло в съня си. Било е на 7–8 годинки.

Историята със смъртта на дъщеричката й е още по-покъртителна.

Една сутрин, много рано, както обикновено, баба Мария нарамила кобилицата и менците и отишла до чешмата за вода. Наляла менците и тъкмо била готова с кобилиците да ги вдигне от земята, видяла до чешмата жена, облечена в черно, която я помолила да й даде вода. Баба взела с кепче (съд, с който се гребе от менците) вода и й подала. По същия начин силуетът изчезнал. Каза ми, че

Богородица дошла, за да вземе детенцето.

Дядо Иван беше роден в по-миналия век, огромен човек, 2 метра и 4 см. висок и красив мъж. Има много лична негова история, която знам от мои роднини. Бил женен от дълги години за баба, вече на възраст, когато се влюбил в Севима, туркиня. Помня тази жена,

много красива, яздеше кон, пушеше цигари с кехлибарено цигаре и имаше разкошна дълга коса.

Представи си какъв скандал е било това в онези години, на онова място?! Дядо построил къща и заживял с новото си семейство. От тази любов се родили две рожби. Много е страдала баба ми, хората я одумвали. В крайна сметка след време дядо ми се върнал при нас. Но доколкото знам, е бил принуден, имало е другарски съд в читалището, побоища, заплахи. Той никога дума не ми каза. Той е Бозуков, неговото име нося. Бозук от турски значи развален, лош. Баба ми идва от семейство с буржоазни наченки, докато дядо ми е от по-диво семейство, хора с буен нрав, кибритлии, които не ги свърта на едно място!

Така дядо остана да живее с тъгата си до края на дните.

Родителите ми – млади, красиви и влюбени


Родителите ми се срещат в Широка лъка. Баща ми бил строителен техник, изпратен там по разпределение, а майка ми медицинска сестра и дълго време работеше в дома за изоставени деца там. Влюбват се млади-зелени и се появявам аз, тутакси! Но се разделиха. Мисля че не бяха един за друг. Доста по-късно от мен и те го разбраха. Може би са нямали опит, не знам. Те са прекрасни хора. Имам по-малък брат, имам и сестра от втората съпруга на баща ми, Мария, прекрасно същество.

Разбира се, като всяко дете правех много магарии.

Майка ми и сега да я попиташ, ще ти каже, че съм бил кротко дете. Не бях. Но магариите ги вършех тайно. Летата обикновено се разделяха на две – известно време помагах в стопанството, а останалото време ме изпращаха при другата ми баба в Девин. Нейната къща беше в турската махала, където набързо се сприятелих с хлапетата турчета. Али, Аладин – това бяха моите приятели. И Хáва, момиче, една година по-голяма от мен, която много се биеше и винаги ме защитаваше. От малък съм си леко хилав, затова, ако някой се заяждаше с мен, Хáва отиваше и му шибваше два шамара. Нямахме полово разделение и в игрите – тези момичешки, онези момчешки. Всички скачахме на ластик, всички ритахме футбол, всички се биехме, всички чупехме прозорци. Много обичахме да играем на чилик, на джáмени (топчета, сирийци). Всеки имаше ушита специална торбичка, в която дрънкаха джáмените. Бях доста добър.

 

Виж ме тук. Току-що съм паднал, затова са ми свалили панталона и дядо Мраз ми връчва подаръка както съм си с петната по чорапогащника. Тогава всички носехме чорапогащници. 

 

Магария?

Много исках да имам моторна лодка, играчка с батерии, на чийто етикет стоеше забележителната сума 8 лева и 20 стотинки! Но нямаше сила на света, която да накара баба ми да ми я купи. Затова реших да си спестявам от джобните. Даваха ми някакви 10, 20, 30 стотинки. Имах приятелче, съседче, което живееше в Пловдив и лятото идваше в Девин с разни иновации. По негова идея започнахме да събираме билки. Обикаляхме трънките, беряхме шипки, кантарион, подбел, които се изкупуваха за жълти стотинки. Но стана ясно, че дори с приходите от билките и моите спестявания парите няма да стигнат за лодката. Съпругът на баба, дядо Марко, беше прекрасен човек, благ и много обичаше да играе скамбѝл – игра на карти, затова почти всеки ден ходеше в клуба на пенсионера. И аз намерих подходящия момент да отида и да го помоля:

Дядо, трябват ми два лева, ще дадеш ли?

Извади от джоба си заветната монета и така най-накрая събрах парите. Купихме лодката от универмага! Обаче къде да я пуснем. Трябва ни вода! В края на Девин имаше дарак, където се влачи вълната – сложна машинария, която се задвижва от огромно каменно колело и много вода. Когато е прясно остригана, вълната е много сплъстена и пълна с боклук. За да се почисти, руното минава през огромните шипове на дарака, след това се разстила, боклуците се махат ръчно, изпира се и се носи на чепкало.

Отиваме ние с приятелчето до дарака, но виждам, че улеят, по който се стича водата към колелото е празен. Как да пуснем лодката? В същия момент жените чистят дарака – бъркат с голи ръце между шиповете. За да пусна водата, отворих единия шлюз. Рукна страшна струя и даракът се задейства. Настана паника! Жените се развикаха, можеше да им премаже пръстите, ръцете. Ужасно опасно! Разпищяха се, подгониха ни! Хвърлихме лодката в храсталаците и хукнахме през една висока коприва! Прибрахме се ожулени. Разбира се, вече бяха казали на баба какви сме ги свършили. Нашамароса ме едно хубаво, и с пълно право!

Четях „Граф Монте Кристо” и мечтаех да вляза в тъмница.

Мислех, че в милицията има такова място, затова реших да направя нещо, за което да ме арестуват. Трябва да съм бил втори клас. Джипката на милиционерите спираше пред пенсионерския клуб, а отпред стърчеше пътен знак. Какво измислям аз?! Да вържем джипката за знака! И когато милиционерите тръгнат, да се окажат вързани. Речено – сторено! Разбира се, че са ни гледали сеира. Но тогава хората бяха по-спокойни, дори милиционерите. Без излишни вълнения ме „арестуваха“, обадиха се на баба, която им казала да ме задържат няколко часа, белким ми дойде акъла. Но какво беше моето огромно разочарование, когато вместо в тъмница бях вкаран в малката стаичка на дежурния, с русенско легло (с две табли отстрани), покрито с войнишко одеяло. Много разочарован си тръгнах!

За щастие на Чепеларе и за нещастие на хората, които са попаднали там – политически неудобните, инакомислещите, дисиденти, имахме страхотни учители. Бяха близки с нас, техните ученици, и общуваха с нас по различен начин.

 

С една от любимите ни учителки – Севдалина Панайотова. Аз съм момчето с черната риза. 


Една от тях беше Севдалина Панайотова, царство й небесно, преподавател по литература. Тя ме накара да се замисля дали да не се занимавам с театър. Правеше експерименти, например урок-спектакъл, който помагаше на учебния процес. Ако се изучава Гео Милев, събираше ученици и правеше постановка по негови стихове. Това пък караше другите ученици, които нямаха любопитство към неговата поезия, да преосмислят отношението си. Не ни „караше“ да четем, нямаше нищо „задължително“, а събуждаше интереса и любопитството ни. Бяхме много близки с нея. Дори написахме заедно пиеса, която поставихме и се явявахме на конкурси по художествена самодейност. Тя ме научи да чета руски автори. Даваше ми литература, която не можех да си набавям в малкия град. Спомням, че като пристигнеше нова книга, се записвахме в книжарницата.

 

 

Първа роля! Играя Просперо в училищния спектакъл "Книгите на Просперо"

 

Първо влюбване?

Бяхме голяма тайфа – момчета, момичета. И се влюбих във Велина – много красиво и фино момиче от моя клас. Но как ще кажа на аверите за тези мои чувства? Влюбен? Срамота! Само лигльовците се влюбваха! Тайно пишех стихове. В крайна сметка си изяснихме чувствата и тогава чух за първи път фразата: Нека бъдем само приятели. И наистина станахме добри приятели.

По-късно се влюбих в учителката по геометрия.

Прекрасен преподавател, слава богу, по геометрия, защото от алгебра нищо не разбирах, голяма скука. По алгебра си бях направо тъп. Та свърши часът. Аз съм развълнуван, защото съм решил да споделя чувствата си, не мога повече да ги задържам в себе си. В мен бушува нещо силно, обърква ме много, чувствам се некомфортно. И когато класът излезе, аз се изтъпаних пред катедрата и казах: Не мога, не мога да не кажа, че ви обичам! Че съм безкрайно влюбен, че не мога да дишам от чувства! И ако не направите нещо, ще скоча от прозореца. А тя се обърна и каза: Ами добре, скочи!

И аз скочих от прозореца на втория етаж право в един бор!

Едва ли е очаквала, че ще изпълня заканата си. Тупнах на земята доста одран и бързо се отрезвих. Заведоха ме при директора, трябваше да давам обяснения.

От малък съм левичар и по всякакъв начин са ме отучвали да пиша с лявата ръка. В първи клас другарката Димитрова ме биеше с дървена линия по ушите, много болеше. Учехме и краснопис, всеки имаше перодръжки и мастилница, която слагаше в специална дупка на чина. Пишехме в тетрадки с широки и тесни редове, трябваше да спазваме определен наклон. За мен това беше кошмар! Не можех да се справя, защото исках да пиша с лявата, а другарката ме биеше по ушиете да пиша с дясната ръка. Затова до ден днешен се замислям, когато ми кажеш ляво – дясно.

Баща ми искаше да стана военен.

Никак не харесваше моя по-бохемски нрав – пушех, пиех, играех в драматичния състав, бях пещерняк, алпинист. Но още на първия преглед, преди да отида на военна комисия, се разбра, че имам здравословен проблем, който не позволява да ходя в казарма. Баща ми е запасен офицер и за него това са важни неща. Реши, че лъжа, че правя опити да се измъкна, затова според мен

той ме набута в бойното отделение в Устово, квартал на Смолян.

 

Новобранец

Ужасявах се от командите, наляяявò! Наистина не разбирах и не можех да изпълнявам команди. Но най-големият ми кошмар беше „кръгоооом марш“! Затова си заших копче на левия крачол и при команда трескаво го търсех. Въпреки че бях от по-високите войници, на парадния марш на клетвата бях на последния ред, защото все бърках. Давах си сметка, че трябва да положа всички усилия, за да не разочаровам баща си, да не го изложа. В крайна сметка точно това се случи. Когато отидох, за да целуна знамето и да кажа:

Заклех се!, фуражката ми отлетя и аз хукнах да я гоня.

Беше много по-голяма от главата ми, затова я бях натъпкал с вестници. Но в момента, в който стигнах до знамето, духна вятър и знамето бутна фуражката, тя падна назад, аз се върнах, за да си я взема. Мисля, че пропуснах да целуна знамето. Моят батареен, изключително интелигентен човек, станахме приятели, претупа моята част, показа ми къде да се подпиша и бързо влязох в строя.

В казармата всичко е боядисано в бяло, черно и зелено, няма други цветове. И бордюрът беше боядисан черно-бяло, леко шизофренно положение. Още първия ден виждам момче, седнало върху бялата част на тротоара, което плаче. Седнах до него и го питам: Защо плачеш, какво се е случило? Искаш ла бъдем приятели? Заедно ще бъдем в тази шибана казарма цели две години? – Да! – отговори кратко той.

Навлякохме въшкарниците

(шаячните войнишки дрехи) и тръгнахме към портала, за да върнем цивилните си дрехи на родителите си. Пътят беше много стръмен, а порталът отворен. Вървим ние надолу и аз виждам, че моят баща говори с някакъв непознат човек. Владо вижда същото – че неговият баща говори с чужд човек. Оказа се, че това са нашите бащи, които преди 18–20 години са служили заедно и са станали приятели. И ние с Владо станахме много, много близки и крояхме големи планове. Как като излезем от казармата, ще си направим заедно сватбите, ще си отглеждаме заедно децата. Но явно не ни е било писано така… Аз почти не умрях от една болест, него го бутна влак и едва оцеля.

Провидението каза: Няма да стане каквото вие решите.

Живи сме и двамата, но оттогава не сме се виждали. Той е от Забърдо, село до Чепеларе, от българомохамеданско семейство. Майка му се казва Мария, баща му – Димитър. Двамата му дядовци са ходжи, изключително будни и интелигентни хора. Той беше син на майка ми и баща ми, както аз на неговите родители. Това приятелство ни спаси. Защото, няма какво да си кривим душата, през тези две години в казармата видях хора, които не издържаха и си тръгнаха от този свят.

 

В ролята на Ферхадов във филма на Румяна Петкова "Гори, гори огънче"


Тогава бяха и размирни времена, сменяха имената на турците.

Не искам да се връщам назад, защото тази тема ме разстройва ужасно много. След години, когато снимах „Гори, гори огънче“, този филм ми припомни ужаси, които съм видял с очите си. Помня много добре как сваляха кърпите на жените, ако искат да си купят хляб или пък да се качат на автобуса от Девин за Гьоврен. Така и не разбирах защо Агата или Хáва трябва да се казва по друг начин. Защо? До днес нашите комшии, турци, на Великден ни поздравяват през прозореца: Христос Воскресе, комшу! На всеки Байрям ние сме сред техните гости!

В края на втората година в казармата кандидатствах ВИТИЗ

(сега НАТФИЗ) и ме приеха. Но веднага да уточня, че не съм искал да ставам актьор. Вярно, че се изявявах в самодейния театър в Чепеларе, но не съм си представял, че ще играя на професионална сцена. Аз съм сръчен човек и правех кукли. Казах си – защо пък да не се занимавам с това? И кандидатствах кукли с монолог на полицая от „Гост“ на Никола Русев, но с нашенски, родопски диалект. По-голямата част от комисията реши, че крия някакви говорни дефекти, но според мен именно родопският диалект ме вкара във ВИТИЗ. И още по време на изпитите се влюбих шеметно!

Влюбих се в Мария (Сапунджиева) – моята първа голяма любов!

В живота си имам три жени – най-прекрасните на света! И в трите съм се влюбвал безпаметно, веднага, нещо те праска някъде и вече не можеш да мислиш за нищо друго. С Мария сме от един клас. С нас бяха Зуека, Стефан Рядков, Верчето Коларова, Румен Гаванозов, Гергана Тодева, Иван Пантелеев – прекрасен клас! Имахме и голям късмет със страхотни преподаватели – професор Атанас Илков и Юлия Огнянова, доц. Вера Стефанова, царство й небесно, Лили Райнова.

 

С Мария! 


Та влюбвам се аз безпаметно в Мария. Но трябва да се върна още един месец в казармата. Целият випуск – театрознание, режисура, актьорско майсторство, всички са изпратени на бригада в Родопите, да почистват някакви ливади, които зимата ще ги направят на ски писта.

Каква ти бригада, джанъм!? Какви ти ливади?!

Дрънкат китари, пее се „Бийтълс”, купонът тече! Бригадирите са настанени на 50 метра от поделението, в което служа аз. Разбира се, бягам всяка вечер от поделението, защото искам да съм с моите състуденти, с Мария – най-красивата жена на света! Обаче продуктивността на студентите първи курс е по-ниска от нулата и прекъсват бригадата, защото на държавата й излиза прескъпо този денонощен купон! Господи, Мария си тръгва! Аз ще изляза след три седмици. Това е много време за влюбен човек, това не е живот!

Имах ключ от радиовъзела на поделението.

Отворих го, намерих плоча, помня малък винил, с песента на Емил Димитров „Сбогом, Мария“. Включих всички високоговорители, и на четирите поделения, пуснах „Сбогом, Мария“. И заключих радиовъзела! Поделението трещи, но никой не може да влезе и да спре песента! А аз страдам, ама как страдам!

Бях изключително мързелив студент.

Не стъпвах на лекции. По-късно, когато изпаднах в творчески конфликт с моя професор, защото отказах да работя Мечо Пух, той в беса си ми каза, че много ме е харесал още на първи кръг, защото съм имал потенциал да стана куклен актьор. Така и не пипнах кукла и никога не съм си представял, че ще бъда куклен актьор. В компанията имаше още няколко мързеланковци, Гуга например. Но Мара ходеше на всяка лекция, записваше всичко и след това ние учехме от нейните записки. Но на актьорско винаги съм ходел!

Репетирахме с Юлия Огнянова Брехт,

дори имахме извънредни часове, защото тя правеше невероятни експерименти. Например взимаше миниатюра на Брехт, всички трябваше да са научили текста, и в часа тя казва: Ти играеш майката, ти – бащата, ти – детето, ти – слугинята. Без предварителни уговорки се качахме на сцената и трябваше да свършим работата, за която сме посочени. Беше интересно, любопитно. Юлия имаше невероятен подход към нас. Но имаше и преподавателска съпротива към такива форми на обучение.

 

С Камен (Донев) и Цецо (Алексиев), и тримата все още студенти

Спомням си, че беше доста жегав ден, стояхме пред ВИТИЗ и минава камера на националната телевизия. Правеха предаване за обучението в университетите. Попаднах пред камерите и казах какво мисля – че теоретичната катедра е много по-добра от практическата. Имаше хора, които

не бяха мръднали с години от столовете си, застинали в летаргия,

асистентите им – и те апатични. След като на нас ни забраниха да правим „Гаврилиада“ на Пушкин! И това излезе по телевизията. Всички го гледали и ме викат на академичен съвет, където тỳрили едно видео с телевизор, ясно какво ще става. Много им се ядосах. Единствените хора, които ме защитиха, бяха Ламбо (Стефан Данаилов) и Юлия Огнянова. Моят професор беше доста умерен в изказванията. Излязох на индивидуален план, продължих да уча, но не като редовен студент, и завърших с класа на Ламбо. Невероятен човек! С изключителен талант да прави общност, да възпитава хората в нея.

Ламбо е от рода на изчезващите хора…

Невероятно почтен човек. Колко ни е хранил, колко ни е черпил! Случвало се е да нямаш два лева в джоба, да те срещне Мáстера – или ще те нахрани, или пари ще ти даде, винаги ще намери начин да помогне. Не правеше разлика между неговите и другите студенти. Ние сме заедно! Ламбо е вселена! Някой да го е виждал някога намусен? Аз никога! Виждал съм го ядосан, на изпити например. Но да се вайка, да се сърди, да се муси, кисел – никога!

 


Вяра Коларова, Мария Сапунджиева, Васил Василав – Зуека, Мариан Бозуков, Стефан Рядков в "Ние, врабчетата", дипломен спектакъл, реж. Катя Петрова

Гуга направи „Филифьонката“ по Туве Янсон.

Играехме аз, Мара (Мария Сапунджиева) и Верка (Вяра Коларова). Това беше най-голямата любов, която преживяхме заедно в театъра. Беше сакрално, отвъд конвенцията на театъра, беше споделяне между четирима човека. Туве Янсон нямаше много издадени книги тогава, но беше любим наш автор, истински я обичахме и четиримата. Направихме представлението за седем дни с най-голямата любов, на която човек е способен. Юлия не знаеше, репетирахме тайно. Директор на учебния театър беше Снежина Танковска, никой не можеше да припари до сцената без нейно разрешение. Ако пък си кукли?! Ти си друга категория, как така ще влизаш в камерна зала на учебния театър?! Абсурд! Галин (Стоев) ни отстъпваше от неговото време и ние тайно репетирахме на тази камерна сцена. Влизахме един по един, за да не ни хванат. Мисля, че малко ядосахме Юлия. Но когато й го показахме, тя тогава още пушеше, запали цигара, дълго време пуши в мълчание,

обърна се и каза: Браво, дèца!

„Филифьонката“ беше режисьорският изпит на Гуга и моят по актьорско майсторство. Лабмо каза: Аз какво да те изпитвам?! Гледал съм това, което правиш при Гуга! Коко (Крикор Азарян) беше казал на всичките си студенти да дойдат да ни гледат. Това беше най-голямата оценка за нас! Благодарение на това представление отидох в Народния театър, при Иван Добчев. Покани ме да вляза в негова постановка, която се играеше на четвъртия етаж на Народния театър. Така направо от студент във ВИТИЗ станах актьор в „Сфумато“. С две думи, скочих в дълбокото. Дълги години,

и до днес, „Сфумато“ е „моето“ място,

с което свързвам много неща от живота си, не само с театъра. “Буми на Б.“ трябваше да излезе за седем дни. Иван ми връчи пиесата и каза: Утре да си научил първа до четвърта сцена. Довери ми се. Беше изключително търпелив към всички дивотии на един неопитен човек, на един студент. И какъв щур късмет отново! Репетирах с Емилия Радева, Жорета Николова, Мишо Хаджиилийков, Иван Добчев! Онемял гледах как тези актьори играят. С такива хора човек се чувства спокоен, на мястото си, но и отговорността вече е друга. Тук съм, защото трябва да свърша нещо повече от това, на което са ме учили, така си казах.

 

"Думи към Б", реж. Иван Добчев, Театрална работилница "Сфумато", 1991 г.


Разделихме се с Мария. Бяхме четири години заедно, то си е почти брак. Тя ми е първата голяма любов. И останахме приятели за цял живот. Вече бях с Дани (Даниела Олег Ляхова), когато Сашо (Александър Морфов) ме беше поканил и репетирах с него в Народния театър. По онова време още нямаше мобилни телефони, затова си оставяхме съобщения на таблото долу, при портиера. И намирам бележка, забодена с кабърче:

Ела вкъщи. Мерето.

Взимам аз такси и отивам у Мерето. Тя живееше много близо до къщата, в която живеехме с Дани. Звъня на вратата, отваря ми Невена (Невена Бозукова, първата ми жена), влизам в кухнята – виждам Дани, която реже салата. А те се чули трите по някакъв повод и си казали:

Абе що не го поканим нашия мъж?

Прекарахме чудесно! Голям дар е това – да имам най-прекрасните жени на света! Талантливи, изключителни хора, винаги 200 процента зад гърба ми, както и аз зад техния. Верни и предани приятели за цял живот!

Но най-голямата ми любов е Дани. Вярвам, че човек си намира половинката точно в определен момент от живота си. Не всеки я среща, разбира се, какъвто ти е късметът. И няма никаква логика на появяването й. Тя се появява и толкова. Ако ти си тъпанар и пропуснеш момента, доживяваш си тъпо дните. Знаеш ли как се влюбих в Дани? Един ден отворих вратата на асансьора на 4-тия етаж на Народния театър

и видях най-прекрасното същество на света да лепи листа върху някакъв плакат.

Дани имаше много красива дълга коса. С един жест отметна кичур, който й пречеше. И потънах. Не бях способен вече нищо да контролирам. И така 21 години!

 

 

П.С. Очаквайте втора част от интервюто с Мариан Бозуков, което даде специално за „Гласове“.

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

ккв на 04.10.2015 в 14:57
Колко е красиво всичко това... И колко се промениха хората... Не към добро...

Напиши коментар